“– Пияни са от кръв! – казва тихо баща ми…”

Из повестта “Преселението” на Боян Биолчев, изд. Труд.

“Дърпам за ръката брат ми – да се скрием в хилавия храсталак. Той прави крачка след мен и се спъва в свлечените панталони. Вдигам ги. Връвта не се е скъсала. Пристягам я около кръста му. Правя го, откак се помня.

Брат ми свисти. Давам му знак с ръка да приклекне. Той изпълнява, а аз следя очите му. Втренчил се е в коритото, което лежи на ръка разстояние от мъртвия войник. Слагам пръст на устните си и притичвам обратно. И когато се връщам с коритото, брат ми го сграбчва и изсвистява пак – този път радостно.

Припълзяваме нагоре. Сещам се за бягащата къртица, изненадана извън пръстта, преди да я ударят с мотика. А човекът как да се зарие в земята, дори и да е дете. И все пак бавно пълзим нагоре по плитката ровинка. Хълмът е нисък и водата при порой не е набирала достатъчно сила да си изрови по-удобно корито, та да сме добре скрити в него. Но друг път за бягство няма.

Задъхани сме. Не толкова от усилието, а от страха, който леденее в мен. А отново както е свикнал брат ми прави това, което вижда, че правя аз. Достигаме високия храсталак и вътре ни посрещат свитите вежди на баща ни и изцъклените очи на майка ни. И приведената над бебето глава на сестра ни.

И виждам ясно. Баща ми е наблюдавал какво става долу, а майка ми дори не е погледнала, нито го е попитала. Но тя разбира всичко и без да си проронят дума.

Долу, където войникът все така лежи на гръб край захвърлената от детска ръка манлихера, засега няма никой, но от другата страна на хълма се чуват писъци и зверски рев. Писъците заглъхват, а крясъкът приближава.

– Пияни са от кръв! – казва тихо баща ми.

– Кръв! – кротко повтаря брат ми.

Баща ми поглежда мама. Тя се пресяга и прегръща брат ми. Той отпуска глава на рамото ѝ.

Крясъкът вече е почти до нас. Възторжен, прегракнал крясък. Крясък на хора, обладани от това, заради което крещят.

Почти чуваме стъпките им.

В този миг детето в обятията на сестра ми промърква едва чуто. Баща ми го грабва от ръцете ѝ. Виждам как Златина отмята глава и впива в него кръгли очи, в които има и молба, и ненавист. И виждам още нещо. Баща ми запушва с длан устата на детето, а майка ми – устата на Златина. Стоим замръзнали един до друг, претръпнали от това, че сме заедно, а сякаш не се познаваме.

Не зная какво е вечност, но за първи път я усещам. Мигът няма край. Само дрезгавият крясък и възторжените викове поемат надолу, където женските писъци отдавна вече ги няма, за да изчезне постепенно и ехото на преситените мъжки гласове.

Оставаме така още дълго, толкова дълго, че ушите ни пропищяват от утаената тишина. Сами сме. Всичко изтече към долината, а ние още не смеем да поемем дъх.

Сестра ми посяга към детето в ръцете на баща ми. А той рязко ѝ обръща гръб. После подава малкото телце в цветния вързоп на майка ми и изхлипва. Майка го поема и веднага усеща всичко. Поглежда баща ми с непосилни очи и притиска с лявата ръка мъртвото си внуче, прегръщайки с дясната безмълвния си син.

Сестра ми поляга към земята и започва тихо да вие. После замлъква. Очите ѝ са отворени, но всъщност тя вече не е с нас. За първи път виждам припаднал човек, макар тя да изглежда като замислена за нещо непознато и неизбежно.

– Бързо! – казва баща ми. – Бягаме.

И като вижда погледа на майка, добавя:

– Да ни няма, преди да дойдат долу при колата… и да видят…

И не довършва.

Повдига сестра ми и я разтърсва. Повежда я. Тя машинално прави няколко стъпки. Изведнъж стреснато се обръща с озверял поглед. Отскубва се от него и изтръгва бебето от ръката на мама. Гушва го и първа изскача от храстите.

Тичаме всички. Баща ни е метнал през рамо чувала с хляба. Майка носи шарената торба със сиренето. Последен е брат ми, защото той винаги върви по стъпките ми. Обръщам често глава назад и виждам как конвулсивно притиска към себе си коритото.

Гърдите вече не парят, а започват да болят. Мама прикляква на една страна. Баща ми се връща, грабва торбата от ръката ѝ и ѝ помага да се изправи. Сестра ми изобщо не поглежда назад. Тича като обезумяла. Да спаси бебето си. И всичко става пред очите ми без някой да пророни дума.

Не зная колко е продължило това. Помня, че край мен сякаш пада мъгла и в нея само виждам как мама преплита крака, почти увиснала на татковото рамо.

Очите ми се проясняват от мокрия дъх на едно поточе, което се спуска по стръмния скат. Лесно му е – то тича само надолу… Всички сме се строполили, кой където е спрял. Лежим, вкопчени в земята. Наоколо – само гора, яки високи дървета. Баща ми става, гребва с шепи вода от поточето и я плисва в лицето на Златина. Гребва втори път и отива при майка ми. Припълзявам към малкото вирче. Чувам остър глас зад себе си:

– Не пий още. И на брат си не давай!

И после, когато дъхът ни е станал по-кротък, и след вече разрешените глътки вода, мама откъсва едно голямо листо от гъстия надолу лопушак, постила го между нас, вади самун хляб, разчупва го и нарежда парчетата върху листото. Хвърлям поглед към торбата, където е сиренето, но мама посочва хляба. Това е засега. Впиваме зъби в къшеите. И трохите са сладки. Само сестра ми седи встрани и нежно поклаща изстиващото вързопче. Не поглежда към хляба.

Умората се обажда като ехо. И се примъква в лепкав сън.

Когато отварям очи, първо виждам недалече от мен сестра ми. Спи с широко разперени ръце. От другата страна на поточето са майка и татко. Той е извадил ножчето, което е винаги в джоба му още от онова, другото време и за да нареже суджук като хората, и за да почисти кората на клонче за свестен шиш за месо.

А сега дълбае с него някаква дупка. Виждам купчината пръст встрани. До него мама държи пъстрото вързопче. Без още да зная откъде идва, вътре в мен натежава подранила истина; защо трябва да видиш как майка ти приласкава смърт в ръцете си?

И в този ми полусън брат ми прескача поточето.

Защо е буден повече от мен, след като носи същата умора? И защо втори път не е край мен, а върви сам?

Заради коритото.

Той поставя малката дървена коруба до изкопаната дупка. После посяга бавно към ръцете на майка ми. И тя го оставя да поеме мъртвото бебе. Брат ми го полага в коритото. Изправя се и чака.

Той е шест години по-голям от мен и помни, както той може, погребението на баба ни, за която аз само съм чувал. Виждал е вече ковчег.

Баща ми бавно поставя коритото в дупката. Срива над него купчината пръст. И понеже не се решава да я затъпче, я пръсва встрани и я изравнява внимателно с длан.

Майка слиза при лопушака откъсва няколко от най-големите листа, връща се и покрива старателно гробчето. За да го скрие от първите очи на Златина, която сега още спи. И ако в сухите очи на майка ми има светлинка, тя е, защото дъщеря ѝ наистина спи.

Спи спасително.

Докато се събуди.”

 

Из повестта “Преселението” на Боян Биолчев, изд. Труд.

Още откъси от книгата:

“Иска му се да заплаче. Иска да каже нещо на български…”

*

„Преселението“ е книга, писана от професор Боян Биолчев с години. Повлияна от личната съдба на неговия род, историята запчва по време на Първата балканска война. Турците настъпват на северозапад и безчинстват в българските села в Беломорска Тракия. Българско семейство бяга с двамата си сина, дъщеря си и новородената си внучка. Едва шестгодишно, едното от момчетата спасява малоумния си брат да не бъде изнасилен от турски войник, като го застрелва със собствената му пушка. Предпазвайки семейството да не бъде открито и избито обаче, дядото задушава новородената си внучка. След много трудности семейството стига в малко българско градче Василико (днес Царево).

Иван е баща на новороденото, който бяга към Бяло море от турската армия, в която е служил, за да не стреля по българи. След много перипетии, далече от семейството и без новини за съдбата му, Иван успява да намери жена си Златина и семейството си. Но дали вече не е късно да бъде залепено това, което е безвъзвратно счупено?

„Преселението“ е повест. Един жанр, който е позабравен от българските писатели, но жанр, в който българската литература има традиции. Професор Боян Биолчев успява да пресъздаде умело и истинно атмосферата в българските земи по онези тъмни и смутни времена. Времена, в който без мъжество и доблест, оцеляването е било невъзможно.