“– Наясно ли сте, че ще родите бебе, което няма да бъде ваше?”

Из романа „Ангелски данък“ на Ирен Леви, издателство Ентусиаст:

„Колко слаби сме жените – живеем заради желанията на мъжете си. И колко силни сме, защото обикновено успяваме да ги осъществим. Пред очите ми се появи бившият ми мъж, нощите до него, когато картините му не се получаваха, когато трошеше рамки и хвърляше боите си през прозореца. Прегръщах го, успокоявах го, галех рошавата му глава, увещавах го да си легне, правехме секс, той заспиваше, а аз слизах да събирам боите му с фенерче в ръка. На сутринта сковавах рамките и чак тогава сядах пред моите платна. Рисувахме по цял ден. От време на време спирахме, за да хвърлим поглед един към друг.

– Обичам те!

– Аз повече!

– Аз от по-дълго!

Бяхме се запознали на една изложба. Мисля, че уцелихме един от онези моменти, когато Господ е кихал и за миг е затворил очите си.

Живеехме скромно, слугувайки на егото си на художници. Харчехме парите си за платна, бои, алкохол и презервативи. Една вечер видях, че в шкафа е останала само консерва леща. Отворих я, тя едва покри дъното на двете ни чинии. Седнахме един срещу друг на масата и аз се разплаках. Не можеше да продължаваме така. Един от двама ни трябваше да се откаже от мечтите си. Той ме прегърна, успокои ме, правихме секс и когато отново седнахме на масата, между две лъжици студена леща, обещах:

– Това е последната консерва, която сервирам.

Подарих му празните си платна, боите си и станах продавачка в магазинчето в блока. Сутрин правех кафе:

– Късо или дълго? Нормално? Изненадвате ме. Все по-рядко ценим нормалните неща…

Смях, кафе, бисквити, бонбони…

– Имате ли дребни?

Това беше, което наистина имах – дребни. Ставах по тъмно.

Камионът със стоката спираше пред вратата точно в шест. Трябваше да съм го изпреварила, да съм вдигнала решетката, разчистила, измела и отворила огромните чадъри, които приличаха на хищни растения, готови всеки път да ме погълнат.

Той продължи да се развива, направи самостоятелна изложба в България, показа я и тук-там по света – Будапеща, Прага, Виена. Аз рамкирах картините му, пишех рекламните материали за пресата, продължавах да събирам тубите с бои под прозореца, купувах нови рамки, правех вечеря, секс, посрещах приятелите му, които оставаха до другата сутрин, защото понякога той имаше нужда от хора, изхвърлях празните бутилки от уиски, без да кажа нищо, освен: „Хапче за глава?“ Продавах кафе, бисквити и усмивки. С тези пари купувахме уискито, плащахме тока, боите и новите рамки. Той беше много добър художник. Някак успях да повярвам, че е по-добър от мен. Бях сигурна, че жертвата ми си заслужава. Веднъж през ума ми мина мисълта, че искам дете, но той не беше готов.

– Децата са чудовища – каза.

Изрече го мило, не му се разсърдих, осъзнавах, че трябва още да го поливам, за да порасне.

– Защо не го излъжеш, че си си поставила спирала? – попита ме моята любима Ева, приятелка от началото на света ми. – Уж не искат, а се разтапят, когато сложиш бебето в ръцете им.

Не си го представях така. Не можех да родя дете на мъж, който не го иска, и то много, не ме е помолил за това, не е осъзнал привилегията да го направя точно за него…

Вратата се отвори, жената излезе. Под очите ѝ забелязах следа от размазана спирала.

– Късмет, мила – каза ми и натисна копчето на асансьора. Леко приведена, бавно, тя влезе в него. Станах, но не можех да откъсна поглед от нея. Звучеше „Тоска“. Първият ми любим мъж беше оперен певец, бях я слушала толкова пъти. Жената натисна копчето. Обърна се към мен и впери очи в лицето ми. Вратите се затвориха. Асансьорът потъна с арията на Каварадоси и всички звезди, за които пееше.

– Заповядайте, София.

Докторът търпеливо чакаше зад мен. Моника ми беше обяснила, че знае всичко, наясно е какво ще се случва и как точно. Трябвало просто да му се доверя.

Скрих се зад паравана и свалих дънките си. Сложих късата туника от хартия, която сестрата ми подаде, и се озовах на стола. За да сваля напрежението от неудобната ситуация, се съсредоточих върху мисълта, че в България несправедливо наричаме гинекологичния стол „магаре“. Колкото и да се стараех, не откривах нито една прилика с животинката.

– Добре, много добре, идеално!

Ушите му определено стърчаха. А ние обиждаме стола. След като сестрата ми взе кръв, лекарят я помоли:

– Би ли ми донесла едно капучино от стария Лучано? А вие се облечете и елате да поговорим.

Сестрата затвори вратата, а аз – ципа на дънките си. После потънах в мекия фотьойл срещу бюрото на лекаря.

– Доброволно ли сте тук? – попита ме.

– Да.

– Нека наричаме нещата с точните думи, съгласна ли сте?

Кимнах. Изучаваше ме с поглед.

– Наясно ли сте, че ще родите бебе, което няма да бъде ваше?

– Да.

– Някакви въпроси към мен?

Тишината увисна между нас като паяжина, която не успяваш да достигнеш с метлата. Попитах наум: „Има ли шанс за бебе жената, която срещнах в чакалнята?“

Той ми се усмихна, поклати глава неопределено, после написа рецепта за фолиева киселина.

– Красива и здрава млада жена, никакви гинекологични проблеми в миналото, защо досега не сте раждали?

Поколебах се дали да му кажа истината. Познавах го от десет минути. Eдва наскоро го бях признала на себе си.

– Не срещнах бащата.

Той се засмя:

– Добре, че не всички разсъждават като вас, иначе светът щеше да изчезне и по-лошо – аз нямаше да имам работа.

Докторът обеща да се обади, когато резултатите излязат.

Изпрати ме до вратата и ми подаде ръка, но аз вече знаех, че си пада по мъже. Не го издаде гласът му или движенията. Има едно особено усещане, когато си пред гей – погледът му минава през теб като през стъклена чаша. За мъжа си порцеланова. С отчупени ръбчета или не, той те вижда. Един проблем по-малко – нямаше да се влюбя в гинеколога си. От малка се влюбвах във всеки мъж с бяла престилка, който ме докоснеше. Трябва да призная, че за установяването на платонични отношения помежду ни помогнаха и ушите му, но не можех да разчитам, че ще бъдат достатъчни.“

***

Из романа „Ангелски данък“ на Ирен Леви, издателство Ентусиаст.

Още откъси от книгата:

“Очите ми бяха пълни със стълби.”

“Ние, жените, можем да сме майки на всяко дете…”

***

Човешкият живот е твърде дълъг. Имаме време за много грешки.

Моника и Микеле са идеалната двойка – богати, красиви и успешни. Двамата са щастливо женени и живеят във великолепно имение, сгушено сред лозята на Сицилия. Те имат и могат да имат всичко. Единственото, което им липсва, за да бъде животът им съвършен, е дете.

София е млада и очарователна художничка, чийто живот е не чак толкова перфектен. Безкрайно разочарована от неуспехите и обратите, които съдбата ѝ предоставя, тя ще се опита да промени неписаните закони на сърцето…

Възможно ли е да го направи?

И ще успее ли да плати своя ангелски данък?

*

Ирен Леви по професия e журналист. Позната е като лице от малкия екран. В последните 10 години е сценарист и водещ на социалното предаване „Малки истории“, което се излъчва по БНТ 1. Зрителите свързват името ѝ и с предаванията „Небивалици“ и „Голите ангели“. Тя е сценарист на документални филми. Създател е на Ателие за фантазии, което развива детската креативност. Автор е на книгите „Хмутовете“, „Последно повикване“ и „Голото плашило“.