“Иска му се да заплаче. Иска да каже нещо на български…”

Из повестта “Преселението” на Боян Биолчев, изд. Труд.

“Иван знае пътя. Не знае закъде. Върви както знае, а пътят си знае своето. Към Одрин е лудост – аскерът ще се юрне натам. Трябва да се спусне покрай Ергене към Марица, защото надолу войска надали има. И казват, че полето е равно чак до морето. А на равното по-лесно се намира храна. Гладен е. Не изчака Златинка да му донесе вързоп с ядене, за да не я погледне отново. И сега върви със свит стомах сам, недокоснат още от страха, макар да знае, че той ще дойде.

Нощта се измерва в крачки. Стъпалата отмаляват, очите бягат по очертанията на пътя, макар че едва ги държи отворени. През деня ще иска да е птица, а сега какво, прилеп ли да стане.

Господи, направил си човека от пръст, а в земята още колко пръст има… Направѝ още хора. Добри хора, за да не газим кал…

И така както си говори без глас, за да пъди от главата си лицето на Златинка, детето в нея, още един човек, създаден от пръстта Господня, та да не остава пръст за лоши хора, Иван усеща, че очите му започват да ловят пътя по-ясно. Денят се надига и вече го настига. Първото зарево припламва над раменете на приведени плачещи върби в далечината. Значи реката е там, тя изгрев и залез не чака, чака дъжд.

А Иван – той едва върви, като костенурките със свещ на гърба, като зарязан от Господа без свещ в ръката. Но кой да го види.

Има кой – един мъж, приведен над нивата си, човърка земята. Станал е по тъмно, за да подсети пръстта, че трябва да ражда. Но за да го види, трябва да вдигне глава, да откъсне очи от земята… пръст си и в пръст ще се обърнеш… на толкова обширна земя пълзи животът ти, а ти ще виждаш само затвореното от синорите на нивата ти. Човекът вдига глава, чак когато чува стъпките му. Стресва го аскерската униформа, и пушката, но не се издава. Само кротко стои, вече изправен.

Иван хвърля поглед встрани. На хилаво дърво край синора виси торбичка. Затова и не са го отсекли – единствено е в нивата. Иван бавно отива при дървото. В торбичката има хляб, половин глава лук и поизсъхнало сирене. Мъжът не казва нищо, само леко отстъпва назад. Иван намества пушката на рамото си и отхапва едър залък. Мъжът мълчи. Не мърда от място, не смее да пусне мотиката, защото го е страх да направи и едно движение. Но гледа как Иван дъвче. По глада се познават хората. И по мълчанието. Иван иска мъжът да го мисли за турчин, докато се нахрани, а мъжът усеща това, но не смее да го заговори на български, защото никога нищо не се знае, въпреки че тук редовен аскер не минава.

Иван закача празната торбичка на дървото. Тръгва към пътя, но внезапно се обръща и насочва оръжието; не към мъжа, а малко встрани, но достатъчно рязко, за да няма съмнение, че може да се прицели и в него.

– Сваляй дрехите – казва той на турски. – Бързо!

Мъжът трескаво се съблича.

– Всичко вземай, само ме остави.

Почти хлипа.

Иван грабва връхните дрехи, обръща се и тръгва. Отново надолу по пътя. И не поглежда назад. Иска му се да заплаче. Иска да каже нещо на български. Чува трескавите стъпки на мъжа. Бяга. Лесно му е – знае накъде.

А той знае само, че не трябва да спира. Трябва да върви, без да се връща нито крачка.”

 

Из повестта “Преселението” на Боян Биолчев, изд. Труд.

Още откъси от книгата:

“– Пияни са от кръв! – казва тихо баща ми…”

*

„Преселението“ е книга, писана от професор Боян Биолчев с години. Повлияна от личната съдба на неговия род, историята запчва по време на Първата балканска война. Турците настъпват на северозапад и безчинстват в българските села в Беломорска Тракия. Българско семейство бяга с двамата си сина, дъщеря си и новородената си внучка. Едва шестгодишно, едното от момчетата спасява малоумния си брат да не бъде изнасилен от турски войник, като го застрелва със собствената му пушка. Предпазвайки семейството да не бъде открито и избито обаче, дядото задушава новородената си внучка. След много трудности семейството стига в малко българско градче Василико (днес Царево).

Иван е баща на новороденото, който бяга към Бяло море от турската армия, в която е служил, за да не стреля по българи. След много перипетии, далече от семейството и без новини за съдбата му, Иван успява да намери жена си Златина и семейството си. Но дали вече не е късно да бъде залепено това, което е безвъзвратно счупено?

„Преселението“ е повест. Един жанр, който е позабравен от българските писатели, но жанр, в който българската литература има традиции. Професор Боян Биолчев успява да пресъздаде умело и истинно атмосферата в българските земи по онези тъмни и смутни времена. Времена, в който без мъжество и доблест, оцеляването е било невъзможно.