“Някъде, навсякъде, завинаги заедно!”
Из романа „Преобърнати съзвездия“ на Деметра Дулева, издателство Хермес:
„Наближава краят на учебната година, не искам да се разделям с Найден. Предлагам му да остана при него известно време, преди да отида за лятото при баба. Надявах се, че ще го зарадвам с това предложение, но той не отговори веднага. Замисли се и после бавно каза:
– Не е подходящо, и двамата може да си имаме неприятности. Но ако искаш, можем да отидем до морето за два дни – веднага щом свърши училището, защото после започват смените и ще се напълни с хора. Мога да го уредя.
Въпреки че предложението му беше само умален вариант на представите ми да поживеем заедно като двойка, много се зарадвах. За пръв път щях да ходя с гадже на море, с неговата кола, и то не къде да е, а на най-романтичното място – Созопол. Забравих дори за гинекологичните си проблеми. Даже бях сигурна, че слънцето и морето ще оправят нещата.
Последния учебен ден ни разпуснаха по-рано. Събрах си багажа, натоварихме се и тръгнахме с колата. Изпитвах душевна лекота, примесена с мускулна сила – чувство, което днес мога да определя като безгрижност. Бях на 17, училището беше приключило и пътувах с гадже към морето!
Някъде преди Ямбол спряхме по пътя да хапнем. Пристигнахме в Созопол към четири следобед. Градът бе укротен и притихнал. Само кратките пориви на бриза раздвижваха въздуха и носеха солени пръски и аромат на смокини.
Найден уверено се насочи към красива созополска къща, обшита с дъски и обградена от кипариси. Спря пред портата. Излезе от колата и почука, отвътре веднага излезе мъж. Аз бях на предната седалка и не чувах думите им, но разговорът беше много кратък. Непознатият избягваше да гледа към мен, само веднъж ми хвърли кос поглед. Предаде на Найден връзка ключове, после си стиснаха ръцете. Колкото и да бях неопитна, усещах, че действат по предварително уговорена схема. Отново ме прободе съмнението, че съм една от многото му любовници. Но беше само проблясък, беше ми толкова хубаво, че отхвърлих с лекота лошите мисли.
Carpe Diem! Живей за мига!
Настанихме се в малка къща на брега, с изглед към залива. Найден дръпна завесите и отвори прозореца, слънцето нахлу и огря спалнята. Хвърлихме се на леглото и се любихме. После останахме дълго голи върху завивките, под ласката на слънчевите лъчи. Привечер излязохме на разходка, поседяхме върху крепостната стена, допрели глави. Светлината беше златна и заливаше тъмносиньото море. Беше романтично.
Когато започна да се стъмва, отидохме на ресторант в двора на стара къща. Масите бяха разположени под клоните на разкошно смокиново дърво. На малка платформа под навеса на къщата дует изпълняваше стари градски песни. Китара и мандолина, тенор и алт, мъж и жена, спътници и в живота. Плаках, развълнувана от вълшебството на семейната хармония, която възпяваше вечната любов. Найден ме остави да се отпусна в прегръдките му. Имах чувството, че недрата на земята са се разтворили, а небесата са се вдигнали високо и душите на хората са излетели, за да се реят свободни и щастливи в безкрайния небосвод.
Като се прибрахме в стаята, Найден ме целува дълго, в ласките му имаше нежност. Тялото му потрепваше при всяко мое докосване. Облада ме с цялото си същество. Не просто пенис, който прониква във вагина, а влюбено човешко същество, което се слива с друго в едно. В тъмното усетих как прокарва пръсти по веждите, носа и устните ми. Аз направих същото. Никой не каза нито дума. Пространството беше тишина. И в тишината непроизнесеното „обичам те“ кънтеше още по-силно.
На другия ден тръгнахме на юг по тесния път между дъбова гора. По едно време Найден отби колата и навлезе между дърветата, явно знаеше къде отива. Паркирахме, взехме одеялото и чантата със сандвичи. По черни назъбени вулканични скали слязохме на малък затулен плаж с фин златен пясък.
Нямаше никого!
Любихме се на одеялото в сянката на скалите, а после се къпахме в морето. Излязох от водата гола като Венера и въпреки че нямаше вълни и пяна, се чувствах като родена от морето. Найден лежеше на самия бряг, подпрян на лакът, и ме гледаше. Приличаше и той на щастлив гръцки бог. Песъчинките по кожата ни проблясваха на слънцето и превръщаха телата ни във фигури от злато…
Това, което преживявах, беше абсолютно и думи като „щастие“ и „блаженство“ не могат да го опишат. Ако до този момент, когато бяхме заедно, изпитвах едновременно радост и мъка заради противоречието, което съдържаше всеки негов жест, днес всеки миг, всяка дума, всеки поглед бяха на мястото си. Всичко беше съвършено!
Подарих на Найден най-щастливите мигове от живота си, изминалия и бъдещия, като сватбен пръстен. Затова не мога да се отрека от тях, не мога да се отрека от него, дори и да искам.
Някъде, навсякъде, завинаги заедно!
В късния следобед тръгнахме към Пловдив. Колкото повече се отдалечавахме от морето, солените пръски и дъхът на смокини изчезваха и въздухът се насищаше с рутинните си миризми на мекици, бензин и сапун за бръснене. Найден стана отново циничен и още по-безцеремонен с мен. Сякаш го беше яд, че в момент на слабост се е поддал на романтично настроение и е започнал игра, чиито правила не владее. А той мразеше да не контролира нещата и най-вече не вярваше, че любовта е възможност.
В колата му казах, че ми закъснява няколко седмици, а той ме изгледа някак със съжаление, така, сякаш сама съм си виновна. Видях усилието да подбере думите:
– Сигурно ли е?
– Със сигурност ми закъснява, но не съм ходила на лекар.
– Дай да не се шашкаме напразно. Отиди на лекар и после ще говорим.
И след кратка пауза добави:
– Аз деца не искам!
Много ме заболя!
Прибирам се в ужасно настроение. Обаждам се на Гергана. Вдигна майка й. Новините никак не са добри – състоянието на Гергана се влошава.
Градската светлина бе затворила небосвода и занулила времето.
Светът отново беше враждебен!
Същата нощ имам тягостен кошмар. Сънувам сцената на Страшния съд от Сикстинската капела. Намирам се в самата картина и в нея е много шумно и горещо. Aз съм паднал ангел, когото се опитват да набутат с гребло в ада. Гърча се и се плаша от огъня.
Виждам цялата зала отвисоко и огромния полилей от муранско стъкло на тавана. Прозорците се отварят с трясък под напора на вятъра. Изпитвам облекчение от нахлуващия хладен въздух. Мисля за спасение.
Силен вихър се завърта и разклаща веригите, с които полилеят е закачен за тавана. Засилва го и така го залюлява, че куката се откъртва и той полетява надолу, но бавно, като потъващ кораб във водата. Разбива се на мраморния под и се пръсва на милиарди парчета. Кристално острие изсвистява и се забива право в сърцето ми. като божествен кинжал, умъртвяващ болката.”
***
Из романа „Преобърнати съзвездия“ на Деметра Дулева, издателство Хермес.
Още откъси от книгата:
“А какво да правим с миналото, което не иска да си отиде?”
*
Деметра Дулева е филолог, писател и дипломат.
Първият й роман – „Странстващият албатрос“ („Хермес“, 2019), печели през 2020 г. наградата „Перото“ за най-добър дебют. Отличен е с втора награда в категорията художествена проза на „Портал Култура“ и е номиниран за роман на годината на Фонд „13 века“.
***
Йоана Костова е най-добрият неонатолог в парижката болница „Некер“. Едно телефонно обаждане от София – точно на рождения й ден – преобръща нейния уреден и щастлив живот. Жената е покрусена от смъртта на своя пръв любим – неустоимия и безпощаден Найден.
Йоана приема отлагана дълго командировка до остров Мадагаскар, където ще работи в местна болница. Там тя ще опита да възстанови миналото си, за да намери отговор на въпроса защо тази отдавна отминала любов продължава да я измъчва. И да види с очите на зряла и успешна жена годините на своето порастване, прекарани в пансиона на елитната езикова гимназия.
*
Това е един майсторски написан роман, болезнено откровен, еротично и любовно провокативен. Роман за смисъла на живота, за надеждата, за свободата, за магичното в раждането и смъртта.
