“водата сбъдва желания, но също така отнема нещо насреща…”

Из романа „Удавниците“ на Дженифър Макмеън, издателство Benitorial.

 

„– Не ми се струва реално – признах, докато чоплех кожичката около нокътя на палеца си до кръв.

Докато аз говорех, Мъртъл се бе умълчала и ровеше из ягодовия тарт в чинията си, като разнасяше сладкото с вилицата.

С Уил се бяхме върнали още в неделя вечер, но аз все още не можех да се върна към ежедневния си ритъм. Пътуването ни ми се струваше като сън, като далечен блян. Откакто се бяхме прибрали, правех всичко по силите си да вляза в час с обичайните си дейности, но те вече ми се струваха нетипични. Мих прозорците до блясък, в който можех да се огледам. Заших ново копче на официалната риза на Уил. Помогнах му да прегледа счетоводните книги на практиката. Отидох на официален обяд с дамите от спомагателния комитет, на който съставихме план за Фестивала на падналите листа – и аз бях избрана за председателка! И въпреки всичко сякаш ходех насън. Като че бях под нечие заклинание. Като че светът бе изгаснал. Цветовете бяха някак неясни и бледи. Тревата и дърветата не бяха толкова зелени и небето бе загубило яркия си син цвят. Прекрасната сребриста рокля, с която бях на вечерята в хотела, сякаш бе загубила блясъка си и изглеждаше износена и провиснала на закачалката си. Скрити в стара кутия за шапки в дъното на дрешника ни бяха двата буркана с изворна вода, които Елайза ми даде на тръгване. Уил нямаше представа, че ги мушнах в куфара ни.

– Знаеш ли – каза Мъртъл накрая, – и аз съм ходила там.

– Какво? – изненадах се. – В хотела ли?

– Не, не. Оттогава минаха години, много преди да построят хотела. Тогава там имаше само извори. – Най-сетне остави раздробения тарт; размазаното сладко приличаше на съсирена кръв. – Моят Феликс се прибра от войната в инвалидна количка. Знаеше ли?

Съпругът ù беше собственик на магазина за фуражи и конни амуниции в града. Бях го виждала да вдига огромни бали сено и чували със зърно. Нима наистина някога е бил в инвалидна количка?

– Простреляли го на бойното поле във Франция. Два куршума в бедрото и един точно в гръбнака. Докторите така и не успели да го извадят. Казали, че никога повече няма да ходи. Бяхме се примирили. Тогава един от приятелите на Феликс му разказа за изворите. Насърчи ни да ги посетим.

Мъртъл беше един от най-практичните хора, които познавах. Не ми изглеждаше като жена, която би повярвала в лечебните сили на водата.

– Естествено, първоначално си помислихме, че е глупава легенда – от устните ù се откъсна нервен кикот. – Съпругът ми имаше куршум в гръбначния стълб. Как по-точно щеше да му помогне кисненето в изворна вода? Но… след като се изкъпа във водата, Феликс пак почувства краката си. – Стъпалата ù потропаха неспокойно по боядисаното дюшеме. През кухненския прозорец струеше слънчева светлина и караше прашинките наоколо да блестят.

– Значи е проработило! – изписуках. Под привидното страхопочитание, изписано на лицето ù, долових сянка на страх.

– Да, Феликс излезе сам от водата – замлъкна тя за миг и потърка лицето си с длани. – Сега отново можем да танцуваме заедно в събота вечер. – Тя се усмихна, но усмивката ù бързо избледня и остави устните ù стиснати в черта. – Нямах представа, че са построили хотел. – Мъртъл се загледа през прозореца, след което се взря в мен. – Пихте ли от водата? Къпахте ли се в нея? – звучеше притеснена.

– Разбира се. И защо не? След като твоят Феликс отново е проходил…

– Да, водата сбъдва желания, но също така отнема нещо насреща – Мъртъл беше пребледняла. – Не знам какво има във водата, но може би трябва да бъде оставено на мира.

– Случи ли ви се нещо лошо, след като се върнахте? – Всеки ден пиех по една малка глътка от водата, която Елайза ми даде; усещах вкуса на кръв и ръжда и съсредоточавах цялата си енергия върху желанието, което бях отправила към басейна.

Чухме как входната врата се отвори и Уил се провикна:

– Ехо! Прибрах се!

– Мъртъл? – зашепнах припряно. – Кажи ми.

Мъртъл изправи гръб в стола и зарея поглед в мен – не точно в мен, а през мен, сякаш не стоях пред нея. Сетне на устните ù се изписа тънка, нервна усмивка; пресегна се за чая си и отвърна:

– Здравей, Уилям! В кухнята сме и похапваме от прочутите тартове на Етел!“

 

 

Из романа „Удавниците“ на Дженифър Макмеън, издателство Benitorial.

Още откъси от книгата:

“Няма как да пазим тайни от мъртвите…”

***

Авторката на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ Дженифър Макмеън с първа книга на български език!

*

Внимавай какво си пожелаваш.

*

2019 г.

Когато социалната работничка Джакс се прибира от работа, заварва няколко пропуснати обаждания от сестра си Лекси. Джакс подозира, че тя отново е изпаднала в някой от маниакалните си епизоди, и затова пренебрегва неспирните ѝ опити да се свърже. Но на следващия ден разбира, че сестра ѝ е мъртва – удавила се е в басейна в имението на баба им. Джакс пристига в „Спароу крест“, за да погребе сестра си и да прегледа вещите ѝ, и открива, че Лекси е разследвала историята на семейството и имота им. И колкото по-дълбоко се заравя в записките на сестра си, толкова по-тъмни тайни изплуват от миналото.

1929 г.

Трийсет и седем годишната Етел Монро наскоро се е омъжила и отчаяно иска дете. В опит да я разсее, съпругът ѝ я отвежда на почивка в най-новия и модерен хотел с естествени извори във Върмонт. Още с пристигането, Етел научава слуховете за свръхестествените способности на изворната вода: тя сбъдва желания. Етел обаче няма как да знае, че изворът отнема също толкова, колкото и дава.

*

„„Удавниците“ е изключително написана динамична мистерия, която създава усещане за уютна класическа призрачна история, пропита с копнежи и съжаления.“

– Booklist