“Обикновено пращаха жени да я викат, сякаш уреждането на болестите в нечия къща беше само женска работа…”

Из романа „Глина“ на Виктория Бешлийска, издателство Софтпрес.

„Завариха знаялицата пред колибата ѝ, където беше опънала бяло платно и редеше билки да съхнат на слънцето. Още отдалече, като видя да приближава колата с двамата мъже, Зевна разбра, че е нещо лошо. Обикновено пращаха жени да я викат, сякаш уреждането на болестите в нечия къща беше само женска работа. Да види мъже пред дома си, значи беше сериозно. Спешена от вътрешния си глас, който никога не грешеше, тя прекоси с бърза крачка крайчеца на поляната и отиде при колата. Без да пита нищо, погледна вътре и видя полумъртвия момък. Очите ѝ се окръглиха от ужас и потънаха още по-навътре в дупките си.

– Господи! – едва рече знаялицата, а думата приседна на гърлото ѝ. Гледайки потрошеното тяло на Исая, тя разбра, че няма никакво време, съвзе се и с гробовен глас рече на мъжете: – В къщата имам носилка, трябва да го пренесем на нея. Влизам да я взема, чакайте ме тук.

Зевна забърза към колибата, а в гърдите ѝ стотици черни гарвани се блъскаха като затворени в кафез. Мислите ѝ сновяха между колата с пребития и одаята, където Жара предеше вълна. Въпреки че от години дъщеря ѝ я следваше навсякъде в занаята, знаялицата не искаше тя да вижда ранения, твърде страшно беше. Затова, като влезе, завтече се към нея и нареди на един дъх:

– Отивай бързо да намериш Боя в планината. Кажи, че брат му Исая е пострадал тежко и чичо му няма да се върне при стадото днес. Стой с него в бачията, не искам да идваш, докато не оправя болния.

Жара скочи, като чу думите на майка си. Толкова тревожна рядко я виждаше, а и никога не се бе случвало да я пъди от къщи заради болен. Двете бяха неотлъчно една с друга, момичето беше виждало всякакви рани, беше помагало на майка си дори при израждане на дете. Никакви тайни нямаше за Жара в човешкото тяло, нито болки, чиито стонове да не бе чувала. Не искаше ли Зевна дъщеря ѝ да остане тук, за да ѝ помага? Щом беше толкова зле момъкът, как щеше да се оправи сама майка ѝ, кой щеше да ѝ приготвя отвари и да ѝ носи мехлеми, кой щеше да изпира мръсните платна? За да ѝ каже така, значи страшно нещо се беше случило и думата ѝ не търпеше друго, освен да рече:

– Отивам, мале!

После, някак неочаквано и за самата нея, тя прегърна силно майка си, целуна ръката ѝ с топлите си развълнувани устни и както беше по тънкия си домашен манофил и без кърпа на главата, хукна навън. За да не минава покрай колата с болния, Жара свърна към задната страна на колибата и прескочи ниския плет, а после затича към отсрещния склон на планината, откъдето долитаха медните звънци на стадото. Косата се вееше подире ѝ като тъмна пътека, по която се надпреварваха страхове и надежди.

Останала в стаята сама, Зевна се огледа. Отиде до иконостаса и запали свещ. Извади няколко буркана от долапа в стената и ги разположи на земята, после от сандъка в дъното на стаята взе няколко бели кърпи и ги остави на рогозката. Набързо стъкми дърва в огнището и запали огън. Сетне откачи от водника едно ведро с вода и преля в дюнка, която сложи на огъня. По челото и над дебелата ѝ горна устна бяха избили капки пот. Зевна спря за секунда, огледа всичко и се обърса с опакото на ръката си. Вдиша дълбоко, ала не напълни гърдите си с въздух, а с молитва. Накрая вдигна облегнатата на стената носилка, направена от стара ритла, и излезе.

*

Исая беше исполин – висок, здрав, с мощни рамене и силни дълги ръце. Арсо и Зария с мъка го повдигнаха, прихванали го за краката и изпод гърба, докато Зевна придържаше главата му. От тежестта на собственото си тяло, понесено в чужди ръце, момчето издаде сподавен стон.

– Кога се случи? И с какво удряха? – попита тя Арсо.

– Снощи. Пресрещнаха ни при Секирица, удряха с железен прът. След това ни взеха стоката. Мене ме оставиха – да умра от мъка, казаха, че той нямало да изкара и нощта. – Бащата изрече това през тежки гърлени хрипове, а от устата му излизаше слюнка, примесена със солени сълзи.

Зевна кимна, за да спре парливия му спомен, но и защото разбра колкото ѝ трябваше. В жеста ѝ Арсо, незнайно как, долови положителен знак, сякаш му казваше: разбрах, ще го оправя. Колко странно е човешкото сърце – колко малко му трябва, за да се озари от чаяние, понякога даже в нищото го съзира. А за Зевна надеждата, че ще може да се пребори за Исая, помръкна само щом чу „желязо“. Знаеше, че то стига там, където малко неща имат власт над човешкото тяло, боеше се, че освен крайниците на момчето, вътрешните му органи също са били прекършени. Знаялицата се замисли дали всичко това му е причинено само заради една кола с грънци – нищо и никакви паници, направени от кал. Кому са нужни, колко струват? Чувал с брашно или два? Не беше заради тях. Беше от хищничеството в насилника, от стръвността да чуе как пукат костите, да усети как потича топлата кръв между пръстите му, да слуша жалното скимтене на жертвата и умолителните викове на бащата. Ето какво първо трябваше да оправи Зевна в Исая – от дупките в тялото му трябваше да изсмуче дяволската злина на насилника, гнусната отрова на душата му, пропила и разкъсала отвътре момчето.

Много сили щяха да са ѝ нужни, затова щом влязоха вътре и положиха болния на пода до огнището, знаялицата отпрати мъжете навън, запали тамян в кандилцето, прекади три пъти стаята и се просна пред иконата на стената в продължителна и пламенна молитва. Устните ѝ шепнеха бързо, тялото ѝ, приведено над сгънатите колене, се люлееше в равномерен ритъм, сякаш се мъчеше да уцели точния такт на вселената, от който щеше да се роди по-здрав следващият миг. Поклащайки се напред- назад, Зевна усети как прекрачва границата отвъд.

Видя студена бяла светлина пред себе си и чу шум от поток. От гората в далечината се показаха няколко фигури – първо неясни като блещукащи сини пламъци, ала после, приближавайки към нея, добиха все по-видими очертания. Движеха се бързо и същевременно плавно, като че ли не стъпваха по земята, а се носеха педя над нея. Щом дойдоха по-близо, тя различи шест жени, облечени в чисто бели дълги кошули. Яздеха елени, хванати за рогата им. Като стигнаха до потока, спряха и слязоха от гърбовете на животните. Нозете на жените бяха боси, а червените им коси, които на лунната светлина изглеждаха като горящи къпинови храсти, се рееха свободно и бяха толкова дълги, че опираха земята. Всяка от тях хвана нежно своя елен и го заведе до водата. Животните се наведоха да пият. Над тихата вода красивите им рога се очертаваха като поникнала млада гора. Откъм потока дойде лек полъх – ситни капчици се понесоха във въздуха и полепнаха по лицето на Зевна. Тя притвори очи и остана неподвижна, за да погълне с тялото си живата вода. Когато отвори очи, видя как елените надигат глави и се обръщат, а после жените ги помилваха по гърбовете и ги отпратиха обратно към гората.

Шестте се хванаха за ръце и нагазиха в потока. Водата лизна ризите и косите им, те обърнаха лица към пълната луна и останаха дълго време така. Гърдите им се надигаха равномерно над тънките снаги като топли обли пити хляб. Земята дишаше заедно с тях и пълнеше с живителни сокове нивите и дърветата по синорите. Те стояха така, докато по лицето на месеца започнаха да избиват черни петна, после се върнаха на брега и сключиха ръце в кръг. По средата му остана сноп светлина, сякаш жените бяха заключили в обръч лунната пътека. Всичко извън него потъна в тъмнина. Шестте започнаха да се въртят в кръг със ситни стъпки. Хорото им постепенно се забързваше. Ризите им се вееха и завъртаха въздуха в бяла вихрушка, косите им се виеха като змии с лъщящи кожи. От силния устрем на жените хорото заприлича на магичен въртоп, който засмукваше всичко – небето, земята, водата, дърветата. А после от него изникнаха бели птици и с крясък политнаха над буковата гора.

Сърцето на Зевна препускаше неудържимо, предусещайки края на хорото. Тя се сниши и се опита да овладее дъха си. Вихрушката срещу нея започна да отслабва. Жените постепенно спряха да се въртят и всичко у тях се намести – гърдите им се успокоиха, косите се прибраха мирно до стройните тела, а нозете се кротнаха в премерен ход. Изведнъж, като по негласна команда, те пуснаха ръцете си, спряха и така, както бяха в кръг, легнаха назад в тревата. Само след няколко премигвания с очи Зевна видя как от кошулите им започна да се надига леко бяло сияние. Косите им, отметнати назад в тревата, прошумоляха и от тях за миг поникнаха гъби и разноцветни растения. Очите им се втечниха и на тънки сребърни вадички се вляха в потока. От ливадата се понесе полъх с тежък аромат на билки. Знаялицата потръпна и се опомни – от жените не бе останала и следа. Тогава тя пристъпи напред към поляната и започна да бере тревите, имаше всичко, което ѝ трябваше – тинтява, комунига, вратига, риган и смин. Щом напълни торбата, откъсна червен конец от шевицата на ръкава си и го остави под камък до потока. После се върна на мястото, от което наблюдаваше, приведе се, затвори очи и отново се залюшка в онзи такт, който я бе довел тук.“

 ***

Из романа „Глина“ на Виктория Бешлийска, издателство Софтпрес.

Още откъси от книгата:

“Баейки, гласът ѝ изведнъж омекна, сякаш някой бе влял в гърлото ѝ мед и масло…”

***

Легенда разказва, че през XVII век самобитните грънчари от малкото село Бусинци, Трънско, получили благословията на турския султан единствени да пътуват свободно в границите на империята, за да продават стоката си. Толкова първична сила, красота и простота имало в бусинската керамика, че отваряла и сърца, и врати. Отваря и страниците на „Глина“. Романът взема необработената пръст на легендата и я завърта на писателския чарк, за да извае история, която се лее като вода и пречиства като огън.

Направени сме не от думи, а от кал.

Шепа от калта ако дадеш на някого, всичко си му дал.

Ако той ти върне от калта сърце, значи всичко имаш.

Тя е Жара – с име, родено от светлината на огъня, и нрав на буен планински поток. Той е Велико – майстор грънчар по наследство и по сърце, който диша с глината и живее за чарка. Срещата им е като досег на пламъка с полъх – въздухът може да разгори искрата също толкова лесно, колкото и да я накара да изтлее. Но когато на пътя й се изправя съдбата на цялото село, любовта им неволно се превръща в цяр за общата болка. Велико знае, че от пръстите му може да излезе онова, което ще откупи свободата на бусинските майстори. Но не подозира, че глината в сърцето му ще подпечата Жара като своя.

***

Виктория Бешлийска е филолог по образование и откривател по призвание. Работила е като учител и редактор на художествена литература. Днес професионалният й път е свързан с маркетинга. Автор е на „По дирите на думите“ – блог, който събира стари български думи, лични спомени и истории. „Глина“ е дебютният роман на Виктория, в който са втъкани много от думите, представени в блога.