“Аз съм жена с разбито на ситни късчета сърце и пламнали две бузи от обръщане…”
Из романа „Трети шанс“ на Валентина Мизийска, издателство Ентусиаст.
“– Значи отпада уговорката ми – казва Мая.
Вечеряме. Аз, Мая, Зоя, Ния. Почти не си говорим, въпреки че се опитвам да ги включвам в диалог. Въртя го около училището. Уикендът наистина не ми се коментира.
– Защо така реши? – я питам. – Уговорката ти остава.
– Мислех, че сте скарани с Мариана.
– Напротив. Утре даже ще се видим на кафе.
– Така ли? – пита и ме гледа преценяващо.
После забожда поглед в супата. Хапва няколко лъжици, без да ме поглежда. Използвам времето, за да направя забележка на сестра ѝ, че прави дупки в поредната филия хляб и после не я яде. Ния е съсредоточена в чинията си.
Детето ми е забелязало, че вече не общуваме с Мариана. Не може да е чула разговор – с Валери вече почти не се срещаме пред тях.
– Защо реши, че сме скарани с Мариана?
– Тати ми каза – отговаря тя.
– Как така?
Зоя заявява, че вече не е гладна и се приготвя да напусне масата. Преструвам се на недоволна, но жадувам да се изнесе от кухнята по-бързо, преди въпросът ми към Мая да е изветрял.
Днес Валери е публикувал във фейсбук поредна притча за смисъла на живота. Продължавам да не мога да го разбера. Той търси смисъл, търси другото си Аз. Далеч от мен.
– Какво ти каза тати? – питам, след като оставаме сами.
Изпитва неудобство да ми отговори. Храни се с такава бързина, все едно се притеснява, че ще я принудя да ми каже между хапките. Не ми е все едно, но я изчаквам. Мамка му! Отново трябва само аз да мисля за това дете! Не мога да повярвам, че баща ѝ е опитал да я приласкае с откровения.
– Кажи ми, Мая, моля те – подканям.
Тя не пита за какво говоря, въпреки че от въпроса ми са минали минути. Едва преглътнала и ето пак е с отворена уста за новата пълна лъжица. И супата накрая свършва. Не съм сигурна, че ще си спомня да е яла нещо тази вечер. Това не беше хранене, това не беше супа. Печелене на време беше.
– Каза ми, че си сърдита на Мариана – казва тя.
Прехапвам си езика в стремеж да замълча, но не успявам:
– Защо да съм сърдита?
– Защото мислиш, че тати ти е изневерил.
Замислям се, че всъщност съм една лесно спечелена жена. Лесно се доверих преди години. Дълго се убеждавах, че имам всичко важно на света. Бях влюбена в един–единствен мъж и всички други бяха фон, безполов фон. И аз пред тях – безполова жена. Любов и прошка. Прошка и любов. Аз съм жена, която може да прощава с размах и да преглъща твърди хапки. Да се преструва, че не забелязва. Да стиска зъби, за да не заплаче. Умея да се убеждавам, че трябва да изчакам, да дам втори шанс, да се надявам. Съмнявам се в способностите си, в мечтите си, оставям се да ме манипулират. Аз съм жена с разбито на ситни късчета сърце и пламнали две бузи от обръщане. Поредният шамар все още резонира в ушите ми.
– Добре, какво е изневяра? – питам.
– Вие кажете – казва тя.
– Ами хората си мислят, че е секс с човек, различен от партньора…
– Вие какво си мислите, че е? Защо приемахте подобни случки като изневяра?
– Ами… предателство е.
– Аха. – Тя ми прави знак с ръка да продължа.
– Силна емоционална връзка с друг – отвръщам. – Оглеждане за нещо по-добро.
– И флиртът – казва тя. – И дребните лъжи. И егоизмът. Всяко действие с друг, за което някой би се почувствал неудобно, ако партньорът му го „хване“, е сигнал, че се прекрачва граница.”
***
Из романа „Трети шанс“ на Валентина Мизийска, издателство Ентусиаст.
Още откъси от книгата:
“Не можеш да я имаш, но я искаш. Мен можеш да ме имаш, но не искаш мен…”
*
„Докато съм събирала разпръснати частици от душата си, всичко се е повтаряло.“
Трийсет и седем годишната Ани има всичко: тя е щастливо омъжена, отдадена майка на две чудесни деца и търсен специалист с динамична професия. Затова когато със съпруга ѝ изпадат в ситуация на продължителна финансова криза, тя не се съмнява нито за миг, че нещата ще се подредят. Все пак животът я е дарил с най-важното: сплотено семейство, което може да се справи с всичко, стига да е цяло.
Любовта е едно от най-могъщите чувства на света. Като такова тя е също неудържима, неустойчива, непредвидима, способна да пропука и най-силното ядро. Докато вниманието на Ани е посветено на сложен и ангажиращ проект, семейството ѝ малко по малко се руши. Разпадът му я сварва неподготвена, невярваща, наранена. Защото една слабост ражда тайни, а тайните се крият зад лъжи.
Колко граници могат да бъдат прекрачени и колко грешки – да бъдат простени? Дълъг ли е пътят към доверието и даваме ли шанс на себе си, когато даваме пореден шанс другиму? Понякога съвсем малко ни е нужно, за да осъзнаем, че това, което мислим, че имаме, е и това, което ни пречи да продължим напред и да постигнем най-добрата версия на себе си.
***
Валя обожава математиката и литературата. От малка чете много и постоянно предизвиква себе си с нестандартни задачи. Завършва Природо-математическата гимназия в Бургас, специализира икономика в София и в продължение на 15 години работи в рекламния бизнес, където планира и организира промоции, ръководи екипи и управлява финанси, пише рекламни текстове и сценарии за клипове и събития. Била е главен редактор на корпоративното списание на Toyota, където също така е и автор на няколко лайфстайл рубрики. Има публикации в списанията Grazia и Casaviva. В началото на 2017 г. създава сайта bgstoryteller.co, където подготвя статии със съвети за творческо писане, препоръчва книги и прави интервюта с български и чуждестранни автори за майсторството в занаята.
Валя цени прецизността в дълбокия сюжет, многопластовите образи и оригиналните структури в литературата и киното, но най-много обича да има с кого да ги анализира. „Неуморно анализиращ ум и сърце, пълно с емоции“ – така я характеризират приятелите ѝ.
Щастливо омъжена е и има три дъщери.
