“Контактувам с момичета само в мрежата и по телефона. Нищо повече.”

Из романа “Chatroom” на Хелен Фресвейк, издателство Емас.

“Малко след десет сутринта Боувен излезе с полицейската кола на магистралата. Ван Бюрен седеше до него и отново преглеждаше бележките си. Пътуваха към Хага, за да разпитат Рюд Звартес – местните колеги вече го бяха отвели в управлението. Въпреки че живееше на сто километра от местопрестъплението, инспекторът смяташе за възможно той да е извършителят. Може би имаше вила в Хелдерланд и редовно отсядаше там. Предишната вечер Боувен бе открил, че през 1998 г. Рюд Звартес е бил осъден на две години затвор за престъпление на сексуална основа – още един подозрителен момент.

В единайсет и половина стигнаха в Хага и спряха пред главното полицейско управление. Представиха служебните си паспорти и ги отведоха в помещение за разпит.

 

Рюд Звартес седеше пред полицаите с увиснали рамене. Беше по-скоро мършав, с оредяваща коса и неподдържана тридневна брада. Мърлявите му дрехи излъчваха нетърпима миризма на пот. Веднага стана ясно, че не е на двайсет и осем, както се бе представил пред момичетата, а на трийсет и осем. Оптимизмът на Ван Бюрен угасна много бързо, защото този човек не приличаше ни най-малко на описанието на извършителя, направено от момичетата.

– Господин Звартес…

Мъжът погледна двамата полицаи и примигна.

– Установихме, че поддържате голям брой интернет­ контакти, често с момичета. Със съвсем млади момичета… – Ван Бюрен бе решил да мине направо на въпроса.

Адамовата ябълка на мъжа заподскача.

– Със съвсем млади момичета… – повтори глупаво той.

– Точно така. Четиринайсет- или петнайсетгодишни.

– Не е точно така. Наистина влизам в чата и контактувам с жени, но те са доста по-възрастни. Двайсет и нагоре…

– Името Марсия Янсенс говори ли ви нещо?

Звартес се поколеба.

– А Флор Клостерманс?

– Хмм… ами… – Запъна се. – Аз съм в мрежата всяка вечер, не знам точно…

– Янсенс и Клостерманс! – повтори Ван Бюрен, впил поглед в лицето му.

– Да, мисля, че вече съм контактувал с тези две жени. Сега, като казахте имената им, си спомних.

– Двете жени, както ги наричате, са петнайсетгодишни момичета.

– На петнайсет ли са? Не знаех. Мислех ги за по-възрастни.

– Нали сте ги видели на уебкамерата?

– Да, но образите от уебкамерата са доста неясни, на ивици… отде да знам…

– Значи, не ви направи впечатление, че двете са по-млади, отколкото си мислехте?

Мъжът решително поклати глава.

– Ни най-малко.

– Попитахте ли за възрастта им?

– Не, защо? Смятах ги за по-възрастни. Не се интересувам от петнайсетгодишни.

– Наистина ли?

– Уверявам ви, и двете се държаха като големи жени. Нито за миг не помислих, че може да са на петнайсет години.

– Какво си говорихте с момичетата?

Звартес вдигна рамене.

– Ставаше дума за секс. Казвам го съвсем открито.

Ван Бюрен се облегна назад.

– Имате телефонните номера на двете момичета. Откъде?

– Сами ми ги дадоха.

– Наистина ли? – Ван Бюрен посегна към бележника си. – Според чатпротокола сте казали на Флор Клостерманс, че имате номера й от свой познат.

– Приятелката й ми даде номера.

– Марсия Янсенс?

Рюд кимна.

– С нея контактувах по-често. Една вечер ми каза, че Флор също искала да си общува с мен.

– В чатпротокола е записано друго. Тя заявява, че не е искала да има нищо общо с вас.

– Никога не съм оставал с подобно впечатление…

– Поискали сте от момичетата да се съблекат пред уебкамерата, прав ли съм?

– От Марсия да. От Флор – не.

– Още не?

Мъжът мълчеше смутено.

– Запаметихте ли снимките от уебкамерата?

– Няколко.

– С каква цел?

– Просто така. Исках да ги запазя.

– Изпратихте ли ги на други хора?

– На какви хора?

– Това ви питам. Разпространихте ли снимки на Марсия в интернет? Без дрехи?

– Не! Тези снимки са лични.

– Женен ли сте?

– Разведен съм.

– Какво работите?

– От 2002 г. съм безработен.

– Какво сте правили преди това?

– Бях управител на басейн.

– Имате ли шофьорска книжка?

– Да.

– Каква кола карате?

– „Форд Ка“.

– Познавате ли добре Хелдерланд?

– По-скоро не.

– Кога сте били там за последен път?

– Ами… – Рюд се замисли. – Преди три-четири години, мисля.

– Къде бяхте в събота, 23 юни?

– 23 юни ли? Бях на рожден ден на сестра ми.

– През целия ден?

– Да, дори нощувах там. Сестра ми живее в Германия.­

– Точно този ден сте се обадили на Флор по мобилния телефон, към 22 ч. Защо?

– Защото се чувствах самотен.

– Самотен? Нали сте били на рожден ден?

– Всички други си имаха партньор, само аз не. Изведох кучето на сестра ми и звъннах на Флор. Просто така, да си поговорим малко. Тя не си вдигна телефона.

– Знаете ли защо не го е направила?

– Откъде да знам?

– Флор и Марсия са били в болницата.

Звартес потрепери и опули очи.

– Четох такова съобщение във вестника – промълви той. – Значи са били Марсия и Флор. Нямах пред­става… – Изведнъж млъкна. Навярно едва сега осъзна защо го разпитват. – Нямам нищо общо с това! Никога не съм се срещал лично с момичетата, с които общувах в мрежата. С жените, искам да кажа… – Нервно се размърда на стола. – Не съм докоснал нито една от двете, кълна се!

– Кажете ни на какъв телефонен номер да се обадим на сестра ви в Германия.

– Защо?

– За да проверим алибито ви.

Рюд извади мобилния телефон от джоба си.

– В единайсет бях в Кьолн. – Прочете номера от списъка с контакти и Ван Бюрен си го записа в бележника. – Скоро след пристигането си говорих със съседката на сестра ми. Попитайте я.

– Със сигурност ще го направим.

Ван Бюрен даде знак на колегата си. Вилем стана и излезе от помещението.

– Желаете ли кафе? – обърна се инспекторът към Звартес.

– С удоволствие. Тази история ме развълнува силно.

– Защо? Нали имате алиби?

– За щастие да. Въпреки това се уплаших. Нямам нищо общо с това, наистина! Трябва да ми повярвате!

 

Боувен се върна след двайсет минути.

– Говорих по телефона със сестра ви. Тя потвърди показанията ви. Наистина сте пристигнали в Кьолн в единайсет.

– Нали ви казах! – Звартес изглеждаше облекчен. – Контактувам с момичета само в мрежата и по телефона. Нищо повече.

 

Следобед Ван Бюрен и Боувен потеглиха обратно към Хелдерланд.

– Да видим дали ще изпадне в паника и ще почне да звъни. – Ван Бюрен въздъхна дълбоко и притисна с ръка стомаха си. Пак имаше болки.

– Зле ли ти е?

– Вероятно съм пил твърде много кафе. Или е от стрес. Сигурен ли си, че телефонът на Звартес е под наблюдение?

– На сто процента. Регистрираме всяко входящо и изходящо обаждане. Ако се обади на свой съучастник…

Ван Бюрен кимна, ала изражението му издаваше съмнение.”

 * * *

Из романа “Chatroom” на Хелен Фресвейк, издателство Емас.

Още откъси от книгата:

“Само господ знаеше откога лежат тук. На дъжда и на студа…”

“Едва сега осъзнавам колко малко знам за дъщеря си…”

*

Сив юнски дъждовен ден, типичен за холандското лято. Възрастна семейна двойка намира край спирката за града две момичета – легнали в калта в необичайни пози, те не дават признаци за съзнание.

Няколко месеца преди това. Марсия и Флор, 15-годишни, съученички и най-близки приятелки, се срещат почти всеки ден след училище и влизат в чата. Там ги чакат срещи с непознати момчета – някои вълнуващи, други – отвращаващи. Но при всички случаи любопитни. Понякога се събличат пред уебкамерата на по-настоятелните. Какво толкова – нали не могат нищо да им направят в мрежата.

Един ден Флор най-неочаквано получава покана за пробна фотосесия от известна модна агенция – снимката й е стигнала дотам. Двете момичета се впускат в приключението, изпълнени с мечти за кариерата на модели. И с чистото съзнание на един млад човек, че всички хора в живота са добронамерени. Истината се оказва друга…

Това, което сполетява Марсия и Флор, не е единичен случай. Авторката Хелен Фресвейк, бивша полицейска служителка, се е срещала твърде често с млади момичета, жертви на злоупотреба и насилие вследствие на интернет измами. Настоящата книга, базирана на истински случай, тя написва, за да предупреди младите хора да не се доверяват на случайните запознанства в чата.

Книгата е номинирана за Наградата на Германия за детско-юношеска литература и е избрана от Младежкото жури на Холандия за книга на годината.