“Едва сега осъзнавам колко малко знам за дъщеря си…”

Из романа “Chatroom” на Хелен Фресвейк, издателство Емас.

“Ван Бюрен преброи трийсет и четири къщи, докато служебната кола напредваше с бавно темпо по улицата. Къщите се издигаха близо една до друга, всички бяха двуетажни и изглеждаха почти еднакви. Семейст­во Янсенс живееше на номер двайсет и шест, в края на улицата.

Отвори им госпожа Янсенс. Покрай нея се промуши черен лабрадор.

– Млъкни, Макс! – заповяда му тя, но кучето изобщо нямаше намерение да я послуша и продължи да лае. – Стига! – Тя го сграбчи за врата и го бутна в антрето. – Върви си в кошницата!

Лабрадорът заскимтя и се оттегли.

Госпожа Янсенс смръщи чело, но после явно си спомни кой е Ван Бюрен. Нервно подръпна пуловера си и попита:

– Има ли нещо за децата в болницата?

Беше бледа, около очите й се виждаха тъмни кръгове. Личеше си, че през уикенда почти не е спала.

– Не, не, с колегата Ван дер Камп искаме само да огледаме стаята на Марсия.

Госпожа Янсенс въздъхна облекчено и дори успя да се усмихне.

Мъжът й слезе по стълбата и спря на най-долното стъпало. И той изглеждаше потиснат. За първи път от години се бе обадил в своята застрахователна компания да каже, че е болен. Без да обели дума, по­гледна полицаите. Понеже жена му се направи, че не го забелязва, Ван Бюрен повтори за какво са дошли. Господин Янсенс кимна и се изкачи по стълбата след тях.

Жена му отвори вратата към стаята на Марсия и пропусна Ван Бюрен и колегата му да влязат първи. Инспекторът спря в средата на мансардното помещение и се огледа. Едната стена беше скосена, с два повдигащи се прозореца. Другите стени бяха покрити с плакати на поп звезди. По пода лежаха дрехи, обувки, гримове и списания. Под неоправеното легло бяха за­хвърлени гащета и няколко чорапа. Пред една от стените без прозорци стоеше бюро с персонален компютър. Ван дер Камп отвори едно чекмедже и извади съдържанието: отделни листове и няколко тетрадки. Прегледа ги бегло.

– Дъщеря ви води ли си дневник?

Понеже не получи отговор, се обърна.

– Не знам – отговори тихо госпожа Янсенс.

– Има ли сериозен приятел? Има ли момчета, с които редовно общува по електронната поща, с писма или по телефона? Може би познанства от семейната почивка?

Госпожа Янсенс поклати глава и едновременно с това безпомощно вдигна рамене.

– Може би мъжът ви знае повече? – Ван Бюрен по­гледна господин Янсенс.

– Марсия никога не е говорила с мен за такива неща – обясни той.

На вратата на шкафа висяха множество снимки. Ван Бюрен извади очилата от вътрешния джоб на якето си и започна да ги разглежда. Засмени лица… все момчета, нито едно момиче. Посочи снимката на момче с голи гърди.

– Кой е този младеж?

Госпожа Янсенс се приближи, огледа снимката, сякаш я виждаше за първи път, и се разплака тихо.

– Нямам понятие – промълви тя. – Виждала съм тези снимки, но не съм ги възприемала като истински. – Преглътна и продължи: – Едва сега осъзнавам колко малко знам за дъщеря си… – Сълзите се стичаха по бузите й. Изтри ги с бърз жест. – Никога не съм питала Марсия има ли приятели, а и тя никога не ми е разказвала нещо по своя воля – обясни тя, впила по­глед в полуголото момче на снимката. – Не ни е разказвала – побърза да уточни. – Марсия не споделя много, а ние сме заети със собствените си проблеми.

– Какви проблеми? – попита Ван дер Камп.

– Семейни проблеми – намеси се господин Янсенс, който все така стоеше на прага. – Понякога обстановката се нажежава и децата чуват. В последно време семейният мир е сериозно застрашен.

Госпожа Янсенс го удостои с гневен поглед. При­знанието му я провокира да се оправдае пред полицаите.

– Мъжът ми иска да се разведе – заяви злобно тя. – Наскоро съобщи новината на вечеря пред децата. Господинът си има любовница. От месеци!

Господин Янсенс прехапа устни и извърна лице.

– Положението е трудно, разбирам. – Ван Бюрен се опита да върне разговора към същинската тема: – Как реагира Марсия на съобщението? Въздържа ли се, или се разгневи?

– Марсия е в пубертета, в тази възраст всички деца са трудни. Често е шумна, отговаря нахакано, но това е нормално. Обикновено се затваря в стаята си и седи на компютъра. – Лицето на госпожа Янсенс затрепери. Май пак щеше да заплаче. – Изобщо не се изказа по повод заявеното от съпруга ми намерение да се разведе. Но когато бащата изоставя семейството заради нова жена, всяко дете страда, това е ясно.

Господин Янсенс не реагира.

– Марсия има ли приятел? – опита отново Ван Бюрен, леко раздразнен, защото хапливият тон на госпожа Янсенс го изнервяше. – Знаете ли дали има сексуални контакти?

– Дъщеря ми е едва на петнайсет! – отвърна възмутено майката.

– Подобни въпроси са неприятни, знам, но съм длъжен да ги задам, за да си съставя възможно най-добра представа за дъщеря ви. В случай, че има приятел, това би било от значение за разследването.

Госпожа Янсенс явно разбра.

– Не вярвам Марсия да има приятел – рече тя и хвърли поглед към мъжа си. – А ти?

– И аз не вярвам – побърза да се съгласи той. Очевидно не желаеше да се кара с нея. – Доколкото знам, не общува много с момчета.

– А тези какви са? – Ван Бюрен посочи снимките. – Откъде ги познава?

– Вероятно от училище или… – Господин Янсенс млъкна, после безпомощно призна: – Не знам. Трябва да попитате Марсия.

– Тя е добра приятелка с Флор Клостерманс, нали?

– Да, от подготвителната степен – потвърди майката, зарадвана, че най-после може да отговори. – Двете са много близки и прекарват цялото си свободно време заедно.

– Що за момиче е Флор?

– Малко е плаха, тиха и безлична – пълна противоположност на Марсия. Родителите й имат пекарна в центъра на града.

– Бяхте ли вчера при дъщеря си в болницата?

– Разбира се!

– Как е тя?

– Състоянието й е много по-добро. Само настроението… Попитахме я какво точно се е случило и тя отговори арогантно.

„Крушата не пада далеч от дървото“ – помисли си Ван Бюрен, но мъдро си замълча.

– Освен това все още е объркана – продължи госпожа Янсенс. – Не знаеше дори кой ден сме. Понякога спираше насред изречението и в продължение на минути се взираше в празното пространство. Надявам се междувременно състоянието й да се е подобрило.

– Аз също – кимна Ван Бюрен, – защото смятам днес следобед да разпитам момичетата. Вероятно едва след време ще осъзнаят какво точно се е случило. Не е лесно да се говори за такова нещо.

Докато Ван Бюрен разговаряше с родителите, Ван дер Камп включи компютъра. След кратко трепване на екрана се появиха иконките. Инспекторът натисна няколко клавиша, за да извади кодираните данни. Отвори пет-шест папки, прегледа документите в тях и изключи компютъра.

Ван Бюрен го погледна.

– Не откри ли нещо, което може да ни влезе в работа?

– О, да, но е по-добре да взема компютъра. Работата ще се проточи повече, отколкото си мислех. Освен ако вие нямате нищо против? – обърна се той към родителите на Марсия.

– Не, в никакъв случай – рече господин Янсенс. Искаше да се отърве от двамата полицаи възможно най-бързо. Досадните им въпроси и фактът, че съпругата му бе изнесла на показ семейните им проблеми, му бяха крайно неприятни.

– Има ли в къщата и други компютри, които Марсия евентуално е използвала? – осведоми се Ван дер Камп, след като изключи компютъра от мрежата.

– Най-големият ни син и аз също имаме компютър, но Марсия никога не ги използва.

– Сигурен ли сте?

– Да.

– Надяваме се бързо да разрешим случая. Ще ви се обадим.

Ван Бюрен подаде ръка на господин и госпожа Янсенс.

 

Едва бяха седнали в колата и инспекторът се обърна към колегата си:

– Какво намери в компютъра? Не го изключи толкова бързо без причина, нали?

– Имаше голи снимки. Впечатлението ми е, че господин и госпожа Янсенс си имат достатъчно проблеми, та реших да не им създавам допълнителни грижи.

– Аха… Сложна ситуация – промърмори Ван Бюрен. – Момичето лежи в болницата, а родителите се хапят като кучета.”

* * *

Из романа “Chatroom” на Хелен Фресвейк, издателство Емас.

Още откъси от книгата:

“Само господ знаеше откога лежат тук. На дъжда и на студа…”

“Контактувам с момичета само в мрежата и по телефона. Нищо повече.”

*

Сив юнски дъждовен ден, типичен за холандското лято. Възрастна семейна двойка намира край спирката за града две момичета – легнали в калта в необичайни пози, те не дават признаци за съзнание.

Няколко месеца преди това. Марсия и Флор, 15-годишни, съученички и най-близки приятелки, се срещат почти всеки ден след училище и влизат в чата. Там ги чакат срещи с непознати момчета – някои вълнуващи, други – отвращаващи. Но при всички случаи любопитни. Понякога се събличат пред уебкамерата на по-настоятелните. Какво толкова – нали не могат нищо да им направят в мрежата.

Един ден Флор най-неочаквано получава покана за пробна фотосесия от известна модна агенция – снимката й е стигнала дотам. Двете момичета се впускат в приключението, изпълнени с мечти за кариерата на модели. И с чистото съзнание на един млад човек, че всички хора в живота са добронамерени. Истината се оказва друга…

Това, което сполетява Марсия и Флор, не е единичен случай. Авторката Хелен Фресвейк, бивша полицейска служителка, се е срещала твърде често с млади момичета, жертви на злоупотреба и насилие вследствие на интернет измами. Настоящата книга, базирана на истински случай, тя написва, за да предупреди младите хора да не се доверяват на случайните запознанства в чата.

Книгата е номинирана за Наградата на Германия за детско-юношеска литература и е избрана от Младежкото жури на Холандия за книга на годината.