“Само господ знаеше откога лежат тук. На дъжда и на студа…”

Из романа “Chatroom” на Хелен Фресвейк, издателство Емас.

“От часове валеше ситно. Рит и Херт вървяха с приведен гръб срещу дъжда. Бяха оставили селото зад гърба си и ходеха по тясната пешеходна пътека по­край шосето.

– Не бързай толкова, Херт! – изохка Рит. Трудно й беше да върви в крак с мъжа си. – Вече не съм така пъргава.

Той спря за минутка и въздъхна.

В далечината вече проблясваше стъкленият за­слон на спирката и той с мъка забави ход, за да се движи в крачка с жена си. Още няколкостотин метра. Точно когато Херт отново си погледна часовника, автобусът мина покрай тях. Мъжът размаха енергично ръка във въздуха, ала автобусът профуча покрай спирката, без изобщо да намали.

Херт потисна една ругатня и хвърли гневен по­глед към жена си.

– Ама че лош късмет! – изохка тя и закрачи бързо. Стигна първа до спирката и с пъшкане се отпусна върху пейката. С неподвижна физиономия зачака гръмотевичната буря, която мъжът й неминуемо щеше да изсипе върху нея. Той стовари с трясък пазарската чанта до краката й и я насмете:

– Виждаш ли сега какво имам предвид. Заради твои­те тъпи очила изпуснахме…

Изведнъж Херт млъкна и смръщи чело, когато видя двете момичета.

Рит се обърна и проследи погледа му. Зад заслона, полускрити от голям рекламен плакат, седяха две момичета. Свити, облегнали гръб на стъклото. Любопитна, Рит се понадигна и се опита да надникне по­край плаката.

– Какво правят там? – обърна се тя шепнешком към мъжа си.

Херт вдигна рамене.

– Може би си почиват.

– Под дъжда? Ще се разболеят!

Тя почука по стъклото с връзката ключове, ала реакция не последва.

– Не се занимавай с тях – изръмжа Херт и погледна в посоката, откъдето трябваше да дойде автобусът.

– Момичета, момичета! – Рит почука по-силно по стъклото. – Не реагират. Херт, дай да видим какво става! – подкани тя мъжа си тихичко. – Ама те изобщо не помръдват.

И тя го избута пред себе си навън под дъжда. Той отново смръщи чело. Момичетата действително се бяха излегнали доста странно. Грижливо лъснатите му обуща затънаха в мократа пръст, когато стъпи в насипа край пътя.

– Момичета?

Момичето с дълга тъмна коса обърна лице. Сякаш гледаше през него с воднисти очи. За момент изкриви уста, ала не каза нищо. Лицето й беше бледо, тушът за мигли се бе проточил в дълга черта по бузите. Шестнайсет, най-много седемнайсет години – прецени Херт.

– Какво правите тук в дъжда?

Другото момиче лежеше с глава, облегната назад на стъклото, и със затворени очи. Не се помръдваше, а позата на тялото му бе някак неестествена. Парче вестник, донесено от вятъра, го удари в лицето, но дори тогава то не реагира. Херт приклекна до тъмнокосото момиче и сложи ръка върху рамото му. Усети как то се стегна, след което кресна насреща му:

– Изчезвай! Долу лапите!

Уплашен, той дръпна ръката си и промърмори обидено:

– Извинявай?

– Махай се! – Момичето се опита да го ритне в краката. – Изчезвай!

– Ама че работа! Ако питаш мен, двете са пияни до козирката – избоботи Херт на жена си, докато с мъка се изправяше.

– Сигурен ли си? Дай да видя. – Тя го бутна припряно настрана и коленичи до момичето. – Какво ти е? Пила ли си?

– Искам да си ида вкъщи – проплака то едва чуто.

Рит се наведе и задуши. Момичето със сигурност не беше пило, заключи тя, страхуваше се от нещо.

– Няма да ти сторим зло, искаме само да помогнем. Ранена ли си? Какво се е случило? – Тя сложи ръка върху бледото чело на детето и го погледна сериозно. – Как се казваш?

Няколко минути момичето не отговаряше, като че ли трябваше да разрови дълбоко паметта си.

– Марсия – отвърна то накрая и се разплака.

Херт стоеше зад жена си и слушаше със загрижена физиономия скимтенето на момичето. Стараеше се да запази спокойствие и да се владее като нея, ала не му се удаваше напълно. Стоеше като вдървен зад Рит и не знаеше какво да прави. Децата не бяха тукашни, иначе със сигурност щеше да ги разпознае. Очевидно двете момичета бяха преживели нещо страшно. Нищо, че не се виждаха кръв или сини петна, въпреки това…

Само господ знаеше откога лежат тук. На дъжда и на студа. Плачът на детето звучеше странно, като скимтене, което извираше някъде от дълбоко.

– Извади мобилния ми от чантата! – изкомандва гласът на Рит. Херт кимна и се размърда тромаво.

Беше прекарал целия си живот в селото. Седемдесет и пет години, но никога не бе преживявал подобно нещо. Беше помогнал да се родят безброй теленца, колеше свине и извиваше шията на пилета, но това… С тези две момичета се чувстваше безпомощен. С треперещи ръце зарови в чантата, разбърка подредените кутии и най-сетне намери мобилния телефон. С бързи крачки се върна при жена си.

– Ето! – подаде й сребристото апаратче.

– За какво ми е? Ти ще се обадиш. Момичетата се нуждаят от помощ. Побързай!

– Аз да се обадя? – повтори той глуповато.

– Да! Обади се на полицията, де!

– Ама откъде да взема номера? Не го знам на­изуст.

– Запаметен е вътре.

С нетърпелив жест Рит му даде знак да побърза и отново се наведе към момичето.

Херт несръчно натисна няколко копчета. Изпитваше ужас от мобилните телефони. Непрактични и твърде малки за големите му ръце. На екрана излезе грешен номер и той изръмжа. Най-сетне, след три неуспешни опита, на екрана се появи номерът за спешни случаи на полицията. Херт въздъхна с благодарност и като сложи джиесема на ухото си, зачака с нетърпение нечий глас.

 

– Полицейски участък, дежурна. Какво мога да на­правя за вас?

– Говори Де Фохел! – Гласът на Херт пресекваше. – Тук има две момичета, не мога да им изтръгна от устата и една разумна дума. Вали, едното реве и… Незабавно изпратете някого!

Дежурният служител от централата бе усетил паниката в резкия тон на обадилия се и опита да го успокои. В същото време махна с ръка на един от колегите си.

– Запазете спокойствие преди всичко, иначе няма как да ви помогна. Нужна ми е още информация.

Записа на един формуляр телефонния номер, по­явил се на екрана.

– Къде се намират момичетата? – продължи с въпросите служителят.

– Тук! Зад заслона на спирката.

– А къде е това „тук“? Виждате ли табела с името на улицата? Или погледнете разписанието на автобуса. Най-отгоре стои името на улицата или шосето.

Настъпи тишина.

– Акерсвех. Спирка номер четиринайсет.

Служителят повтори адреса, за да може колегата му да провери на картата дали информацията е вярна. Достатъчно често получаваха фалшиви съобщения. Другият му кимна и бързо се свърза по радиостанцията с патрулната кола, която обикаляше околността.

– Господин Де Фохел, ранени ли са децата?

– Не знам. Не съм лекар! – отговори Херт де Фохел вече леко раздразнено. Целият разговор се проточваше очевидно твърде дълго. – Не виждам кръв. Едното момиче говори малко несвързано и плаче, другото е неконтактно. Елате бързо!

– Патрулната кола и линейката вече са на път. Преди всичко не затваряйте и преди всичко не оставяйте децата сами.”

* * *

Из романа “Chatroom” на Хелен Фресвейк, издателство Емас.

Още откъси от книгата:

“Едва сега осъзнавам колко малко знам за дъщеря си…”

“Контактувам с момичета само в мрежата и по телефона. Нищо повече.”

*

Сив юнски дъждовен ден, типичен за холандското лято. Възрастна семейна двойка намира край спирката за града две момичета – легнали в калта в необичайни пози, те не дават признаци за съзнание.

Няколко месеца преди това. Марсия и Флор, 15-годишни, съученички и най-близки приятелки, се срещат почти всеки ден след училище и влизат в чата. Там ги чакат срещи с непознати момчета – някои вълнуващи, други – отвращаващи. Но при всички случаи любопитни. Понякога се събличат пред уебкамерата на по-настоятелните. Какво толкова – нали не могат нищо да им направят в мрежата.

Един ден Флор най-неочаквано получава покана за пробна фотосесия от известна модна агенция – снимката й е стигнала дотам. Двете момичета се впускат в приключението, изпълнени с мечти за кариерата на модели. И с чистото съзнание на един млад човек, че всички хора в живота са добронамерени. Истината се оказва друга…

Това, което сполетява Марсия и Флор, не е единичен случай. Авторката Хелен Фресвейк, бивша полицейска служителка, се е срещала твърде често с млади момичета, жертви на злоупотреба и насилие вследствие на интернет измами. Настоящата книга, базирана на истински случай, тя написва, за да предупреди младите хора да не се доверяват на случайните запознанства в чата.

Книгата е номинирана за Наградата на Германия за детско-юношеска литература и е избрана от Младежкото жури на Холандия за книга на годината.