„Има ли живот на Марс?“

Причината учените да вярват, че е възможно да има живот на Марс, въпреки свръхагресивните условия на живот на Червената планета – студ, слънчева радиация, вода само в замръзнала форма и ниско съдържание на кислород в супертънката атмосфера, се крие не в някакви тайни марсиански открития, а тук, на Земята. Микробиолозите в Антарктида подхранват оптимизма на марсолозите. Някои от най-интересните механизми за оцеляване и приспособяване на живота на Земята са открити именно тук. В планетния фризер, където микроорганизмите оцеляват и направо си благоденстват в почти космическите условия на перманентно замръзналия Южен континент. Напълно аналогични на марсианските.

В сухите долини на Източна Антарктида има езера, покрити с 20-метров леден похлупак, но с незамръзнала и много солена вода в дълбините. В техните мрачни ледени дебри, при температури много под нулата и соленост, която би трябвало да гарантира абсолютна стерилност, виреят микроорганизми. Така че, дори ако на повърхността на Марс няма течаща вода, това не елиминира възможността за незамръзнала вода под повърхността и дори за живот в нея.

Не само в езерата, но навсякъде в Антарктида, дори и без течаща вода, а само при най-лек намек на влага живеят едни от най-издръжливите, на практика неунищожими живи същества в нашата Слънчева система – наричат се тардигради или водни мечки, или бавноходки. (Пак мечки!) Миниатюрни безгръбначни организми, които под микроскоп изглеждат като дебелички, многокраки желирани мечета. Виреят навсякъде по нашата планета – от Екватора до полюсите и от дълбините на океана до върха на Хималаите. Като нищо може да обитават и други планети. Защото са рекордьори в оцеляването при екстремни условия. Когато ситуацията много загрубее – водата заври или замръзне, те подменят водните молекули в тялото си с вид захари, което ги прави неуязвими към кристализационните процеси на замръзващата вода, изпадат в анабиотично състояние и така просъществуват с месеци или години. Сухи. И неживи. Като песъчинки. При попадане в благоприятни условия отново възвръщат жизнените си функции. Издържат за няколко минути на температура 151оС, а при минус 200оС по няколко дни, като след това се връщат към нормален начин на живот. Издържат няколко минути при температура, равна на абсолютната нула и налягане 6000 атмосфери. При опити са преживели и свръхвисока радиация. Изобщо, както става ясно, учените не са им спестили никакви тестове и мъчения на горките водни мечки. Благодарение на което са установили доста убедително, че тардиградите са почти безсмъртни, могат спокойно да оцелеят в Космоса, абсолютно лишени от въздух, вода и подложени на космическа радиация. В сравнение с кошмарните експерименти в лабораториите на учените, Антарктида дори в най-екстремните си разновидности е за бавноходките като балнеоложки център. Марс също не е голямо предизвикателство – малко по-студен, по-сух и с по-силна радиация, но и там има признаци за периодично течаща вода, която да позволява временното им съживяване.

Други морски едноклетъчни, наричани фораминифери, живеещи под ледовете на Антарктида, пък са преобърнали цялата наука за хранителната верига, както ние я познаваме, с краката нагоре. Не само че са огромни за едноклетъчни – виждат се с просто око и са дълги по няколко милиметра, но и са се адаптирали към свирепите условия на околната среда, като на свой ред са развили изключителна, ненадмината свирепост. Противно на представите ни, че едноклетъчните са в основата на хранителната верига, че са това, с което се хранят по-сложните организми, които на свой ред стават плячка на още по-сложните, тези свирепи едноклетъчни нападат по-големи и по-сложни микроорганизми, прониквайки с псевдоподите си през всяка цепнатинка на тялото на жертвата, разкъсвайки бавно отделните части, за да погълнат хранителните им вещества, докато плячката е още жива и мърда. Сред храната им се оказват дори малки морски звезди и морски краставици, те самите хищници, задоволяващи се с по-дребна плячка. Микроскопските кадри са наистина потресаващо зверски. Има ги в интернет, но категорично не препоръчвам за деца. Много, ама много се надявам еволюционната им адаптация да ги държи там, в тъмния Антарктически океан. Никак нямам желание да споделям сушата и атмосферата с едноклетъчни, тръгнали на лов за пухкави котенца и пиленца.

Микроскопичният живот в Антарктида не процъфтява само във водата, а се е вкопчил и оцелява дори на глетчерния лед. Как може нещо да вирее в условия на перманентно подминусови температури и тотална липса на хранителни вещества – абсолютната антитеза на живот? С хитрост, гъвкавост и опортюнизъм.

Там където ветровете са навели малки скални частички от ерозията на стърчащите над леда планински върхове и нунатаци, слънчевата енергия се поглъща от черните песъчинки и ги нагрява до степен около тях ледът да се разтопи. Песъчинката постепенно потъва надолу, водата на повърхността замръзва отново, но ледът все така пропуска светлината и позволява нагряването да продължава. Колкото по-дълбоко потъне скалният минерал, толкова по-дебела изолация му осигурява покриващият го лед и така мехурчето вода около черното зрънце си остава незамръзнало. Което позволява на всякакви довети микроорганизми да си живеят необезпокоявани. Глетчерният лед всъщност е като замръзнало шампанско – пълен с мехурчета течност и газове от органичните процеси, протичащи в тях. Ледените шапки на Марс са също зацапани от прашни частички. И е възможно да са по подобен начин шампанизирани. Имаше едно време един лаф във Варненския астрономически клуб, че „всичко е швепс“ (базиран едновременно на теорията за мерухчестата Вселена и рекламата на „Швепс“), който, види се, не е бил хич лишен от основание. Всичко е швепс и в Антарктида, пък комай и на Марс.

Но ако животът в ледовете и замръзналите езера е повече или по-малко предвидим, псе пак ледът е просто суперстудена вода, то други форми на антарктически живот ни изненадват в по-малко вероятни обиталища. В скалите на сухите долини, в невиждалите дъжд и сняг от милиони години, глозгани от ветровете, брулени от неистов студ и още по-свиреп ултравиолет сухи, голи, мъртви скали също виреят микроорганизми. Жизнени, яркозелени, проспериращи колонии от цианобактерии. Или синьо-целени водорасли. Вътре в скалите и на повърхността им, използващи нищожни количества влага от атмосферата, която се появява само за няколко часа на ден, няколко дни в годината, когато слънцето нагрява скалите и причинява разтопяване на микроскопични количества лед. В останалото време са замръзнали, изчакващи. Живеят дълго, на периоди от кратка трескава жизнена активност за няколко дни и криогенна безжизненост в следващите 360. (Също като хората – бързай и чакай!) Учените от НАСА са убедени, че в подобни условия може все още да са се съхранили последни упорити, неизтребими останки от живота на Марс.“

 

Из „На юг от разума“ на Изабела Шопова, издателство Колибри.

 

Още цитати от книгата:

“Ами ако беше Копривщица?”

“Алпийските слънчеви очила в джоба ми са се размножили…”

 

„Антарктида е най-студеният, най-ветровитият, най-сухият, най-пустинният, най-високият, най-изолираният, най-недостъпният континент.“

И все пак тук, в най-нечовешките условия за живот, създадени от природата, на българската антарктическа база на остров Ливингстън живеят изключителните хора, с които смелата, предприемчивата, изобретателната, неразумната, чаровната Изабела Шопова съжителства в продължение на един месец. Благодарение на тях осъществява една от мечтите си на заклета авантюристка и заедно с тях обикаля по ледената шапка на планетата ни, запознава се с дружелюбните пингвини, с мързеливите тюлени и с една крадлива скуа, мръзне, мокри се, учудва се, възхищава се, удивлява се, изпада в захлас и потрес, но и води любопитни разговори на закуска, дежури по кухня, хапва от специалитетите на своите антарктически „колеги“, пийва животоспасяваща ракия – и описва всичко това със свежото си чувство за хумор, с изключително богатия си речников запас и със забележителния си набор от къде съществуващи, къде измислени думи и конструкции. За да заключи:

„Тук строят човешка цивилизация от нов тип – безпарична, аполитична, без армия, базирана на взаимопомощ и сътрудничество, цивилизация, чието влияние върху другите човешки култури и общности се увеличава експоненциално с всяка изминала година. С всеки нов филм, фотография и книга от Антарктида.“

Изабела Шопова е автор на 2 придобили огромна популярност книги – „На изток – в рая“ и „На запад от рая“, издадени от ИК „Колибри“. През 2015 г. Изабела отново тръгва на път, този път на юг – към Антарктида. Така още веднъж потвърждава думите си, че е инженер по образование, търговец по професия и пътешественик по душа.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: