“Алпийските слънчеви очила в джоба ми са се размножили…”
Из “На юг от разума” на Изабела Шопова, издателство Колибри.
“Цяла нощ ледниците къртят ядно ледени блокове и ги хвърлят с ярост в залива, причинявайки взривове, експлозии и топовни гърмежи. Вдигнатите вълни шумят възбудено и коментират неодобрително глобалното затопляне. Военните действия приключват чак когато съм напълно събудена и разсънена. Слънцето се блещи през мъъъничкия процеп в края на импровизираното перденце и ми се плези нахално в очите. Като да подчертае, че в такава нощ спането е не само трудно осъществимо, ами направо безсмислено усилие. Решавам да изоставя безнадеждната кауза, отварям тихичко (доколкото е възможно) ципа на спалния си чувал, обличам бързо дрехите (всичките), два чифта чорапи (този път разпределени демократично – поравно между десния и левия крак), обувките и се смъквам с минимум тропане и дрънчене по стръмната стълба. Другите две момичета ме изтърпяват сънено и се завиват през глава срещу нахалството на ранобудния златосветник.
Грабвам фотоапарата. Ръкавиците, шала и шапката, така или иначе никога не напускат големите джобове на якето. Нахлузвам ги припряно – въпреки ярката светлина, нощното слънце не топли. Часът е 4, а температурата е паднала под минус 5. Снимам топлите нюанси на грейналия над нас Крумов камък – обикновено забулен зиморничаво в дебели пухкави одеяла от кардирани облаци и навлечени една върху друга плътни мъгли. Сега е зачервил бузите и ми се усмихва слънчево. Необичайно яркият изгрев е подлъгал и него да се разсъблече, ама виждам, че вече съжалява и си тъче тънко ефирно платно от омара, с което да се наметне при първа възможност.
Въпреки страховитите звуци на мощни бойни действия и експлозивност, ледът в залива не се е увеличил изобщо. Айсбергите все така се трупат и гушат един в друг на далечния хоризонт, заруменели в златно-розови проблясъци под мощното космическо лъчение на небесното светило (големите айсберги всъщност не са местни – те са пътуващи артисти от източния бряг на Антарктическия полуостров, откъртват се от големите ледени шелфове там). Синьото искри победоносно. Светлината се отразява многократно от водата, ледовете, небето, като в зала с огледала за оптични илюзии. Магьосницата Антарктика ни забавлява с фокуси и трикове. Бялото сияе ослепително. Сребърни зайчета играят по ситно накъдрената лъскава юфка на залива като люспи от кротко спящ дракон в бойни доспехи. Сивото е сменило вчерашното бедняшко олово с благородните нюанси на хром-никелова стомана и ковано сребро. Светът е черно-бял по нов, покъртително ярък и цветен начин. Избива го на сребърни блянове, кобалтови сънища и снежнобяла невинност. Тънкият ветрец, примрял от самота и скука, се втурва да ме посреща превъзбудено, да ме прегръща и да се усуква гальовно в краката ми. Целува ме остро, порязващо в невидимата пролука между шала и шапката.
С ужас установявам, че алпийските слънчеви очила в джоба ми са се размножили – намирам не едно, а цели три парчета пластмаса. Счупила съм ги, и то доста непоправимо, доколкото мога да преценя на ослепителната оксиженна светлина. Опитвам се да гледам през мигли, с полузатворени клепачи, но е невъзможно да издържа интензивния прожектор, включен на пълна мощност в лицето ми. И просто мижа.
Запълвам времето до закуска с мразовита разходка по каменното “стъргало” на Българския плаж. Срещам обичайните три пингвина, и никой друг. Дремят на снега. Явно и на тях им свети слънцето и предпочитат да мижат. Разтривам очите си с малко стопен между дланите лед. Сега вече съм будна. И бодра. Няма нищо по-хубаво от студеното време!
Изчаквам с нетърпение (и напълно ослепяла) да стане 7 и дежурните да застъпят на смяна в кухнята. Водата пак е замръзнала във всички къщи и трябва да дочакаме пускането на тока, за да си мием зъбите и правим кафе. На закуска споделям, че съм останала без слънчеви очила – една от сериозните драми за Антарктика. Независимо от времето и облачността е немислимо да се излиза без защита на очите. На ярко слънце си буквално сляп – не можеш дори за секунда да задържиш клепачите си отворени. А във вятър ослепяваш от снежния прах. Дори в мрачно облачно време мощният ултравиолет съсипва човешкото зрение. Слънчевите очила са абсолютно задължителни. Вече махмурлийско зачервените ми очи са доказателство за зверския ефект на антарктическото слънце.
Васко Груев услужливо ми предлага чифт изостанали от предишни експедиции очила (в стил Том Круз в “Топ Гън”) и ми разказва как в ранните години на българския антарктизъм се справяли в подобни ситуации с подръчни материали – два слоя тънък бинт през очите вършел добра работа, както и парче картон с тънка, срязана с нож цепка, подобно на оригиналните ескимоски очила от тюленова кост. Дочо ми предлага резервните си скиорски очила, а Ванко вади кутия с инструменти, слага важно очила на носа и започва да се взира в повредата с поглед на златар, оценяващ старинни бижута.
Цялата налична българска техническа мисъл се включва с готовност в решаването на проблема. След ползотворна творческа дискусия, в която се предлагат и отхвърлят последователно: специално лепило за пластмаси (което ще направи рамките твърди и вероятно ще доведе до повторно счупване), ластик от нечии слипове, който да замести счупените окачалки (най-малко двама антарктици са готови да пожертват бельото си – кой каза, че нямало вече кавалери?), оплетен от тънка медна тел шлем (тази идея почти ме спечели, но огромният помпон на шапката ми се явява сериозна пречка), подсигуряване с тиксо (единодушно отхвърлено като грозно – неподходящо решение за Бети и нейния елегантен австралийско-антарктически стил), отливане на пантички от олово и други няколко още по-неконвенционални идеи, в крайна сметка Джовани пробива малки ювелирни дупчици, през които прекарва тънки ластички (с неизвестен произход, но не от мъжко бельо).
Ремонтираните очила минават от ръка на ръка за оглед и одобрение. На възторжените комплименти нашият готвач скромно отговаря, че е бил бижутер в миналия си живот. Край нямат скритите таланти и способности на българските полярници.”
Из “На юг от разума” на Изабела Шопова, издателство Колибри.
Още откъси от книгата:
“Антарктида е най-студеният, най-ветровитият, най-сухият, най-пустинният, най-високият, най-изолираният, най-недостъпният континент.”
И все пак тук, в най-нечовешките условия за живот, създадени от природата, на българската антарктическа база на остров Ливингстън живеят изключителните хора, с които смелата, предприемчивата, изобретателната, неразумната, чаровната Изабела Шопова съжителства в продължение на един месец. Благодарение на тях осъществява една от мечтите си на заклета авантюристка и заедно с тях обикаля по ледената шапка на планетата ни, запознава се с дружелюбните пингвини, с мързеливите тюлени и с една крадлива скуа, мръзне, мокри се, учудва се, възхищава се, удивлява се, изпада в захлас и потрес, но и води любопитни разговори на закуска, дежури по кухня, хапва от специалитетите на своите антарктически “колеги”, пийва животоспасяваща ракия – и описва всичко това със свежото си чувство за хумор, с изключително богатия си речников запас и със забележителния си набор от къде съществуващи, къде измислени думи и конструкции. За да заключи:
“Тук строят човешка цивилизация от нов тип – безпарична, аполитична, без армия, базирана на взаимопомощ и сътрудничество, цивилизация, чието влияние върху другите човешки култури и общности се увеличава експоненциално с всяка изминала година. С всеки нов филм, фотография и книга от Антарктида.”
Изабела Шопова е автор на 2 придобили огромна популярност книги – “На изток – в рая” и “На запад от рая”, издадени от ИК “Колибри”. През 2015 г. Изабела отново тръгва на път, този път на юг – към Антарктида. Така още веднъж потвърждава думите си, че е инженер по образование, търговец по професия и пътешественик по душа.
