“Борбата е безмилостно жестока, момче”

Из разказа “Бай Народ” от сборника “Гравюра от белези” на Светлозар Стоянов, издателство Ентусиаст.

Бай Народ

Неделя, определено бе неделя, но неделя без ниски температури и дъжд, неделя по къси ръкави до късния октомври, неделя след излишен ден за размисъл, неделя, в която тръгвам от урна на урна и човек на човек, за да наглася някакъв що-годе приличен репортаж за изборите във вестника, вървя лек и безтелесен, благ като восък отвън, но жилав като фитил отвътре, вървя край плакатите по пътя, с гроздове кърлежи по тях, плакат върху плакат, върху плакат, върху плакат, и пак плакат, увиснали на съдрани парцали очи на мъж, който остарява като жена, очи на жена, която остарява като мъж, скрити зад мъртви обещания, липса на закони и ограничения, което сигурно се възприема за нормално, но както и да е, аз продължавам да вървя по една от пешеходните улици към центъра, където стотици блудкави хора с общи приказки и понятия, облечени в неделните си анцузи, насядали на изнесени отвън столове и маси, разменят мисли, броят случки, срещи, приятели и жени по улицата – значи са доволни хората, щом не гласуват – да, вместо да гласуват, хората псуват, защото не могат да сторят нищо, но поне могат да се напият и да се чувстват значими, защото пиянството е нашата националност, нашият гняв, гняв като сърдечен ритъм, като бойни барабани, като дъжд, като сила, която придобиваш, за да изкрещиш собствената си важност, да изкрещиш, че не ставаме за държава и единственото, което ни остава, е да се заблуждаваме, че оцеляваме, а дали сме живели добре, това по тези географски ширини, знаете, няма особено значение, от значение е само липсата на амбиции, която ни кара да се гордеем с това, което сме, иначе ще бъдем нещастни, излъгани нещастници, сгрени от своето унижение, назадничавост и мързел, ние не протестираме, защото ни мързи, щастливи сме, защото сме живи и защото са живи нашите приятели, защото най-лесно е да си жив, просто жив, беден, псуващ, недоволен, отдалечен, но на всяка цена, ако може, нищо да не зависи от теб, да не взимаш официално отношение за нищо и да мислиш, че това или онова е трябвало да се случи, тъй като за всичко си има причина, моята я забравих, за да я потърся в техните очи, очите на насядалите по кафенетата, но открих само очите на жертва, разкъсвана от глутница костюмирани хиени, които със зъби се добират до меките части на гениталиите на жертвата, съсредоточени, безапелационни – няма емоция, нито настървение, нито злоба, нито лекото раздразнение от това, че някой рита и ти пречи да го изядеш, а в очите на животното – кратка болка, изплакване, тих ужас и безразличие, защото хиените вече ядат жертвата, но тя все още е жива и гледа с пълна липса на интерес собствената си смърт – никъде, ама никъде в изборния ден не видях момче и момиче да гласуват, красива жена или мъж в разцвета на силите си, младо семейство, майка и баща с дете да гласуват – обаче гърбава баба се мъкне по стълбите към последния етаж на училище, мрачно социалистическо училище с българското знаме на входа и нарисувани свастики по фасадата, по коридорите – класни стаи, вратите им зеят, а пред всяка врата се вие опашка като пред банкомат за пенсии – и никой не говори много, всеки тежко поема бюлетината си, сякаш нарамва собственото си разпятие, за да се скрие зад паравана в тъмната стаичка, откъдето се носи тънък дъх на външна тоалетна със счупена врата, пред която чакат хора, насядали зад чинове, наредени в права линия, опитват се да изглеждат сериозни, прибират жребия в пощенски плик, пликът – в прозрачната урна, събрала сякаш не гласовете на живите, а праха на мъртвите, целият вселенски прах, който се е струпал изглежда именно тук, в циганската махала, където пристигам след час, за да открия, че циганите вече са пияни и любопитни към пришълците с онова неприлично вглеждане на циганите, което не е непременно предизвикателство към непознатия бледолик, но си е подозрително, направо страшно – срещали сте го този поглед – имаш усещането, че ей сега един от местните ще се развика и от всички дувари ще изскочат лошо облечени хора, чиято единствена цел е да те замерят с камъни, защото така е наредил господарят, който държи търговията с щастие в квартала на наболите бради, черните физиономии и коси, които малко по малко се сгъстяват наоколо, за да тренират лошия си поглед върху пришълеца, който плахо подвива журналистическата си опашка и се омита по дългия обратен път до огледалните витрини на предизборен щаб с няколко паркирани отпред 4Х4 и изобщо хубави коли, доста по-нови от това, което се кара в България, а зад витрините – пременени хора се суетят, разговарят нервно по смартфоните си, жестикулират, пият литри кафе, изпушват тонове цигари и ме питат какво искам, искам просто огънче, друго нищо не искам, паля цигара и излизам, доволен, че изобщо съм успял да измъкна нещичко от онези, дето са навикнали само да взимат, после влизам в друг щаб, после в трети, четвърти, и всички щабове са хем някак доволни, хем тъжни – тъжни, защото това, което се е случило в края на изборния ден, не им е много по вкуса, и доволни, защото са познали какво ще се случи, а накрая си тръгвам към къщи и поемам в дробовете си всичкия искрящо следобеден въздух на залеза с онзи особен оттенък на червеното и синьото – онова сурово, застрашително, безмилостно, българско виолетово…

Малко преди да се прибера вкъщи, за да гледам резултатите от изборите по телевизията, видях по тротоара един опърпан старец, тих и кротък, вървеше към мен и побутваше колелцето си, олющено балканче, натоварено като магаренце с кашони и торби – като дисаги, закачени по кормилото, върху седалката, от двете страни на калниците, отпред, отзад, отгоре, отвсякъде найлонови торби, пълни с корички стар хляб, и кашони върху рамката, и пак торби, натъпкани с цели пластове свлечени плакати, като парчета от огромна баница. Старецът бе вдигнал долнището на анцуга си до гърдите и пристъпяше смирено, съвсем невзрачен в случайно подарените си дрехи, които му ставаха някак си, следван от няколко кучета, подтичващи между него и уличните кофи.

Направих му снимка и го питах дали е ходил да гласува. Старецът каза, че днес по контейнерите циганската конкуренция отсъствала необяснимо и беше щастлив, че е успял да се възползва от липсата й. Питах го защо не иде да продаде гласа си на някого, вместо да събира боклуци. Май не знаеше за изборите. Ама изобщо. Отдавна нямал радио, нито телевизия. “Борбата е безмилостно жестока, момче”, рече дядото като един изпаднал и доживял старините си Вапцаров, “грижа се, момче, и за раково-болен човек”. Разказа ми после дядото с две-три думи за бабичката си. Питах го как се казва, как му е името, но той май нещо не ме разбра.

 – Бай кой си – питах пак, – бай как те викат?

– Бай Народ – отвърна старецът, така да съм го пишел във вестника, и отмина.”

Из разказа “Бай Народ” от сборника “Гравюра от белези” на Светлозар Стоянов, издателство Ентусиаст.

Още откъси от сборника:

“Никой не се впечатлява от почивен ден. Никой не го е искал…”

“Разказите на Светлозар Стоянов в сборника “Гравюра от белези” са особени отпечатъци от тъгите и болката на българското ежедневие – преди и днес. Зад злободневието и дребнавостите на живота авторът търси истинските смисли на битието. Езикът му е изчистен и увлекателен, силен и завладяващ, което е доказателство за зряла белетристика с бъдеще.”

Емил Андреев

“Без преувеличение може да се каже, че Светлозар Стоянов може да направи с думите всичко – да бъде суров, поетичен, патетичен, сквернословен. Неговото голямо преимущество е това, че пише единствено за неща, които познава; че знае тайната на мярката; че се е научил как да полага и автобиографичния очерк, и пътеписа, и публицистиката в краката на литературата.”

Деян Енев

“Когато някой описва опашка за банички така, че да усетиш присъствието на целия свят – той е майстор. И аз го гледам с респект. Старици, тъжни хора, пощенски вагони, собственото тяло – няма значение какво рисува художникът! Той просто се вълнува и движи ръката си, воден от това вълнение. Пише и регистрира недоловимите за другите вибрации на света. Важен е драматичният, задъхан порив… към онова Нещо, което никога няма да можем да дефинираме, но така или иначе винаги ще наричаме Изкуство.”

Калин Терзийски

Светлозар Стоянов е роден през 1974 г. в Казанлък. Завършва Българска филология и етнология в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Работи като репортер, редактор и автор в регионални и национални медии, като гимназиален учител по български и литература, художник-портретист по Черноморието, екскурзовод, барман, а в момента живее и работи в София като редактор и автор в периодични издания.

Светлозар Стоянов е носител на повече от десет литературни награди и три пъти на наградата “Журналист на годината” на Българската асоциация на регионалните медии. Първата му книга излиза през 2010 г. и печели конкурса “Южна пролет” за проза.