“тълпата няма нито мисъл, нито съвест…”
Из романа “Поздрави от Хадес” на Яница Радева, издателство Жанет 45.
“Манто
Онази вечер тримата мълчахме над миналогодишните маслини и лука, който беше толкова безвкусен, че очите ни се насълзяваха. Моят баща наричаше благодатен лука, от който очите парят. Но тогава благодатна беше само мисълта за него. По онова време баща ми вече беше сляп и не виждаше друго, освен несъществуващото – то беше ту като мечта, ту като кошмар, а майка ми беше красавица – такава щеше и да си остане, – има жени, които не остаряват. Онази вечер мълчанието ѝ издаваше, че е недоволна – скоро баща ми не беше извършвал никакви гадания и никакви монети не бяха пристъпвали прага ни, освен полученото от мъжа, който идваше, загърнат в плаща си, и от неколцина други. Те пускаха в торбите си глинените фигури, които правехме, бързо и непридирчиво. Но какво можеше да стори баща ми срещу мълчанието на майка ми, щом никого не вълнуваше бъдещето? Настоящето задоволяваше всички.
Затова, когато на вратата се почука, докато търкаляхме костилките от маслините в устата си, се сепнахме от изненада. Тогава майка ми взе светилника и се доближи до вратата. Ръката ѝ не бързаше да отмести резето не защото не знаехме как да посрещнем гост, а защото бедността не е добра стопанка, макар че погледът на майка ми беше гостолюбив като кана, която умива. “Кой е?” – попита тя, а аз не очаквах друго, освен Грифон или стоглавият Тифон, или двамата заедно да излаят иззад вратата, защото в покрайнините на Тива в такъв час кой друг можеше да дойде. Затова много се изненадах и глътнах костилката на маслината, когато чух: “Отворете, Креон съм!”
Креон се беше постарал да не личи, че е държавен служител, а другият беше просто охрана, поне така изглеждаше. Не забелязах дали онзи носеше оръжие, но се виждаше, че държи клетка, по чиято решетка удряха клюнове. Креон започна надълго, нашироко и отдалеч. Той беше в политиката не от вчера и ние не очаквахме друго. Не можело да продължава повече така, каза накрая и го каза нервно, с глас, пригласящ на птиците в клетката. Никой нямал страх от държавата, а ние, каза, държавата – обедняваме. Авторитетът му страдал и щели да го запомнят като някакъв незначителен администратор, а освен това имал три деца, какво щял да им остави, като се запъти към Хадес?
Гласовете в стаята замлъкнаха и се чуваха само учудените птици в клетката. Познах, че са фазани. Това са скъпи птици, месото им е крехко, но не го бях вкусвала. Жертват се само при извънредни случаи, понеже са братя на феникса, пък и е разточителство. Баща ми също беше разпознал двата фазана. Той умееше по гласа на птиците да научи много неща и имах чувството, че разговаря с тях като с хора. Но пред мъжете в стаята онази нощ баща ми мълчеше, разбираше защо идва Креон и не беше съгласен.
– Хубаво помисли, Тирезий! – продължи Креон със заплаха.
Къщата ни била дарена от полиса, каза, можело да се окаже, че му е необходима, ако баща ми бездействал. Ако пък изречал знамение, което да му е полезно, щял да може да омъжи момичето и жена му пак да го уважава. Креон вече бил направил каквото можал, пратил бил отрова при стадата, а добрите новини на пазара хората му смесили със слухове за чума. Но мъжете не се вълнували от нищо. Не разбирам днешното поколение, каза, някога за щяло и не щяло молителите завардвали входовете, откъдето минавал Лай, дебнели го увенчани със свещените клонки, а сега не се тълпели пред царските врати, не протестирали – нима няма недоволни от Едип? При това е чужденец. Дойде, отгатна една гатанка и стана цар. Вярно, аз му дадох сестра си за жена, каза Креон, но сестра ми все още беше без законен наследник, а времето – нестабилно, помислих си, нека си поблъска главата този сламен човек – чужденецът, пък после, щом се успокои държавата, а сестра ми се насити, всичко ще взема в свои ръце. Така бях решил, ала тя роди четири деца, които вече пораснаха. Затова ми трябваш, Тирезий, чуй, открито ти говоря – насочѝ тълпата в посоката, която ми е нужна! Това няма да ти е трудно, знаеш – тълпата няма нито мисъл, нито съвест. Нима моите синове не биха били добри управители на града, а дъщеря ми нима е по-малко хубава от Едиповите?! Ще кажеш, те са деца на сестра ми, да, но не са ми в сърцето. Помогни ми, за да помогнеш и на себе си, Тирезий! Хората съвсем не са герои вече, а както ще забравят мен, така ще забравят и теб. Нека чужденецът Едип си иде! Измисли нещо!
Като каза това, Креон и спътникът му се стопиха все едно бяха сенки. Баща ми изруга след тях. Преобрази се в пастир, какъвто е бил преди да ослепее, и измъкна думите, с които се гълчат овцете, а на мен каза да се приготвя утре да върнем птиците, и то тъй, че всички да ни видят. Майка ми го погледна така, сякаш щеше да го превърне в сол. Добре, че е сляп, помислих си, а тя ни подкани да лягаме.”
* * *
Из романа “Поздрави от Хадес” на Яница Радева, издателство Жанет 45.
Още откъси от книгата:
“небето е кървава рана, а клоните на дърветата изглеждат подпалени…”
*
“Поздрави от Хадес” умело разработва мита за Едип и неговите потомци. Увличащ текст, който на моменти стряска, на моменти е страстен, на моменти показва неизвестното като привлекателно, но носи и оптимизъм за оцеляването и на родовото, и на индивидуалното добро.”
Невена Панова
