“Не смей да оставаш. Тръгни. И не позволявай на никого и нищо да те спре…”

Из романа „Образована“ на Тара Уестоувър, издателство Ентусиаст.

Никога повече дете

„През онази зима се случи нещо. Бях коленичила на килима и слушах как татко свидетелства за призванието на мама да лекува, когато гърдите ми се свиха и дъхът ми ме напусна. Вече не виждах родителите си в хола. Виждах себе си като зряла жена със собствено мнение и молитви, която вече не седеше като дете в краката на баща си.

Видях издутия корем на жената, беше моят корем. Майка ù, акушерката, седеше до нея. Тя взе ръката на майка си и каза, че иска да я изроди лекар в болница. Ще те закарам, каза майка ù. Жената се запъти към вратата, но тя не можеше да се отвори – заради верността, заради подчинението. Заради баща ù. Той стоеше неподвижен. Но жената беше негова дъщеря и бе привлякла върху себе си тежестта на всичките му убеждения. Тя го избута и мина през вратата.

Опитах се да си представя какво бъдеще би желала за себе си такава жена. Да си визуализирам други ситуации, в които тя и баща ù бяха на различно мнение. В които тя пренебрегваше мнението му и се придържаше към своето. Но баща ми ме беше учил, че не може да има две логични мнения по един въпрос – имаше само истина и лъжи. Стоях на колене и слушах баща ми, но също така оглеждах тази непозната жена. Чувствах се притисната помежду им; нямаше вселена, която да можеше да побере него и нея. Трябваше или да остана дете завинаги, или да изгубя баща си.

Лежах в леглото си и гледах как сенките от слабата ми нощна лампа играят по тавана, когато чух гласа на баща ми на вратата. По инерция скочих на крака в някакъв вид отдаване на чест, но щом се изправих, установих, че не знам какво да правя. Ситуацията нямаше прецедент: баща ми никога не беше влизал в стаята ми досега.

Той ме заобиколи, седна на леглото ми и потупа мястото до себе си. Неспокойна, се настаних до него, като краката ми едва докосваха пода. Очаквах да проговори, но няколко минути изминаха в мълчание. Беше затворил очи и отпуснал челюстта си, сякаш в главата му кънтяха ангелски гласове.

– Молих се – каза най-сетне с мек и любящ глас. – Молих се за решението ти да отидеш в колеж.

Баща ми отвори очи. Зениците му се разшириха на слабата светлина и почти погълнаха кафявите му ириси. Не бях виждала други очи да се отдават така на черното – изглеждаха неземни, като символ на религиозна мощ.

– Бог ме призова да свидетелствам – заяви. – Не е доволен. Отхвърлила си благословиите му, за да преследваш човешкото познание. Ще прати гнева си по теб. И съвсем скоро той ще те застигне.

Не помня как баща ми се е изправил и си е тръгнал, но явно го беше сторил, докато аз останах на леглото, обзета от страх. Гневът Божий беше погубил градове, беше наводнил цялата земя. Почувствах се слаба, сетне направо безпомощна. Напомних си, че животът ми не ми принадлежеше. Можех да бъда откъсната от тялото си по всяко време и да бъда завлечена в небесата, за да се срещна с разгневения ни Отец.

На сутринта заварих мама да смесва масла в кухнята.

– Реших да не постъпвам в Бригъм Йънг.

Тя вдигна поглед и го заби в стената зад мен.

– Не говори така – прошепна. – Не искам да чувам такива приказки.

Не разбирах. Мислех, че ще се зарадва на отдаването ми на Божията воля.

Очите ù се втренчиха в мен. Не бях усещала мощта им от години и бях изумена от нея.

– От всичките ми деца – каза твърдо – само за теб бях убедена, че ще се изпариш оттук. Не го очаквах от Тайлър – това ме изненада, – но от теб… Не смей да оставаш. Тръгни. И не позволявай на никого и нищо да те спре.

Чух стъпките на татко по стълбището. Мама въздъхна и очите ù трепнаха, сякаш излезе от транс.

Татко зае мястото си на кухненската маса и мама стана, за да му приготви закуска. Той отново започна да боботи за либералните учители и професори, докато мама забърка смес за палачинки, промърморвайки по някое и друго съгласие от време на време. Строителният бизнес на татко затихна, след като Шон спря да ръководи бригадата му. Аз напуснах работата си при Ранди, за да се грижа за Шон. Но сега имах нужда от пари, така че, когато през зимата татко се върна на работа в сметището, аз се върнах заедно с него.

Беше вледеняваща сутрин, точно както първата, в която дойдох тук. Но всичко се беше променило. Все още имаше купища смачкани коли, но те вече далеч не бяха преобладаващият пейзаж. Преди няколко години „Електроснабдяване Юта“ бяха наели татко да демонтира стотици разпределителни електрически стълбове. Бяха му позволили да запази ъгловите железа за себе си, така че сега те бяха струпани на няколко купчини из цялото сметище – сто и осемдесет тона желязо.

Всеки ден ставах в шест, за да уча – беше ми много по-лесно да се съсредоточа сутрин, когато все още не бях преуморена от работа. Не бях спряла да изпитвам страх от гнева Господен, но си казах, че шансът да взема изпита е толкова малък, че само Божията милост би ми помогнала. А ако Бог ми помогнеше, значи не действах против волята му.

ACT беше съставен от четири раздела: математика, английски, науки и четене. Математическите ми умения се подобряваха, но не бяха особено силни. Можех да отговоря на по-голямата част от въпросите на практическия изпит, но бях прекалено бавна, нуждаех се от двойно или тройно на предвиденото време. Нямах дори базови познания по граматика, макар да бях започнала да изучавам съществителните, предлозите и деятелните причастия. Науките бяха мистерия – вероятно защото единственият учебник, който някога бях чела, имаше пунктирани страници за оцветяване. Бях уверена само за един от четирите сегмента – четенето.

Колежът беше конкурентен. Имах нужда от висок резултат – поне двайсет и седем, което означаваше да съм във върховите петнайсет процента на випуска си. Бях на шестнайсет, никога не бях държала изпит и чак наскоро бях получила нещо от рода на систематично образование; и все пак се записах за теста. Сякаш бях хвърлила зарове – вече бяха извън хватката ми, резултатът зависеше от Бог.

В нощта преди изпита не успях да мигна. Мозъкът ми сътвори толкова много трагични сценарии, че сякаш изгаряше от треска. Станах в пет, хапнах и изминах шейсет и петте километра до Щатския университет в Юта. Бях въведена в бяла класна стая заедно с трийсет други ученици, които заеха местата си и подредиха моливите на бюрата си. Жена на средна възраст раздаде тестовете и странни розови листове, каквито не бях виждала до онзи момент.

– Извинете – казах, когато ми връчи комплекта. – Какво е това?

– Лист за отговори.

– Как да го попълня?

– Като всеки друг лист за отговори – отвърна и продължи нататък, видимо възмутена. Сякаш се майтапех.

– Не съм ползвала такъв преди.

Тя ме изгледа за момент.

– Попълни верните отговори. Почерни кръгчетата напълно. Разбра ли?

Изпитът започна. Никога не бях седяла на бюро в стая, пълна с хора, в продължение на четири часа. Шумът беше невъобразим и въпреки това явно само аз го чувах; само аз не можех да се съсредоточа на фона на непрекъснатото прелистване на страници и драскане с моливи по хартията.

След края на изпита подозирах, че съм се провалила на раздела по математика, и бях почти сигурна, че не съм минала науките. Отговорите ми на последния раздел дори не можеха да бъдат определени като предположения. Бях налучквала, като попълних произволни кръгчета на розовия лист.

Шофирах до вкъщи. Чувствах се глупаво, дори повече – бях направо смешна. След като видях останалите ученици – как влизат в класната стая в стегнати редици, как заемат местата си и попълват съвсем спокойно отговорите си, сякаш целият изпит беше нещо обичайно, – ми се струваше абсурдна възможността да се класирам в петнайсетте процента на най-добрите.

Това беше техният свят. А аз облякох гащеризона си и се върнах към моя.

През един необичайно горещ ден през пролетта с Люк започнахме да нареждаме ребра – железните подпори, които се редят хоризонтално по цялата дължина на покрива. Ребрата бяха тежки, а слънцето – безпощадно. Потта се стичаше по носовете ни и капеше върху боядисаното желязо. Люк извади ризата от панталоните си и разкъса ръкавите си, така че въздухът да може да минава спокойно през тях. По онова време не бих си и помислила за толкова крайна постъпка, но на двайсетата греда тениската залепна за гърба ми и аз започнах да се проветрявам, размахвайки долната част на блузата, след което навих ръкавите си, така че около сантиметър от рамото ми остана открито. Баща ми ме видя няколко минути по-късно, дойде до мен и свали ръкавите ми. „Това да не ти е публичен дом“, каза.

Гледах го как се отдалечава и сякаш това не беше резултат от собственото ми решение, механично навих ръкавите обратно. Татко се върна отново след час и поспря на крачка от мен с объркано изражение. Беше ми казал какво трябва да сторя, а аз не го бях послушала. Зачуди се за секунда, след което отново дойде до мен и дръпна рязко ръкавите ми. Навих ги, преди да се е отдалечил и на десет крачки.

Исках да се подчиня. Наистина. Но денят беше толкова горещ, че не можех да го изкарам със спуснати ръкави. Ставаше въпрос за няколко сантиметра. Бях покрита от глава до пети в мръсотия. Същата вечер ми беше нужен половин час, за да изкарам прахта само от ноздрите и ушите си. И определено не се чувствах като обект на желание или изкушение. Чувствах се като човешки електрокар. Колко голямо значение можеше да има сантиметър кожа?

Събирах пари, в случай че ми потрябваха за обуче-ние. Татко обаче забеляза това и започна да ме таксува за всяко малко нещо. След втората катастрофа мама беше започнала да плаща застраховка за колата и татко ме накара да платя своя дял. Така и направих. После поиска пари за регистрацията. „Таксите на правителството ще те съсипят“, каза, след като му подадох банкнотите.

Това задоволи татко, докато не пристигнаха резултатите от теста. Намерих белия плик, когато се върнах от сметището. Разкъсах го, омазах страницата с грес и погледът ми препусна по резултатите от отделните раздели, докато стигнаха до общия. Двайсет и две. Сърцето ми се разтуптя щастливо. Не беше двайсет и седем, но все пак ми даваше някои възможности. Може би за Щатския университет на Айдахо.

Показах резултата на мама и тя каза на татко. Той се ядоса и започна да крещи, че ми е крайно време да се изнеса.

– Щом е достатъчно голяма, за да получава заплата, значи е достатъчно голяма, за да плаща наем – викна срещу мен. – И може да го плаща някъде другаде.

Първоначално мама не беше съгласна, но след няколко минути я убеди.

Седях в кухнята и претеглях възможностите си. Бях дала на татко четиристотин долара, една трета от спестяванията ми. И тогава мама се обърна към мен и попита:

– Дали ще можеш да се изнесеш до петък?

Нещо в мен се пречупи. Чувствах се нежелана, захвърлена. Крещях, но виковете ми останаха беззвучни. Давех се. Нямаше къде да отида. Не можех да си позволя да наема апартамент, а дори и да можех, квартири имаше единствено в града. А и ми трябваше кола. Разполагах само с осемстотин долара. Креснах всичко това на мама, изтичах в стаята си и затръшнах вратата.

След няколко минути тя почука на вратата ми.

– Знам, че ни смяташ за несправедливи, но на твоите години аз живеех сама и се готвех за женитба с баща ти.

– Омъжила си се на шестнайсет?

– Много смешно, Тара, ти не си на шестнайсет.

Изгледах я, тя мен също.

– Напротив, на шестнайсет съм.

Мама ме огледа.

– Поне на двайсет си – килна глава тя. – Нали?

Замълчахме. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.

– Станах на шестнайсет през септември.

– О – прехапа устни мама, след което се усмихна. – Тогава няма за какво да се тревожиш. Можеш да останеш. Не знам какво си мислехме с баща ти. Явно сме забравили. Не е лесно да запомниш на колко сте всичките.“

 

Из романа „Образована“ на Тара Уестоувър, издателство Ентусиаст.

*

Още откъси от книгата:

“Настъпи мълчание. Не затишие, не заглъхване, а дълбоко, дори агресивно мълчание…”

* * *

Тара Уестоувър е родена в семейство на мормони, което прекарва живота си в подготовка за Края на дните. Баща ѝ смята, че правителството цели да промие мозъците на всички, които се възползват от услугите и програмите на държавните институции, така че децата Уестоувър не посещават училище и не ходят на лекар. Всички рани, мозъчни сътресения и дори изгаряния от експлозии са третирани с билки и енергийно лечение от майка им. Тара няма акт за раждане, училищно досие или медицински картон. Според правителството тя изобщо не съществува. Семейството е толкова изолирано от обществото, че няма кой да се погрижи децата да получат образование или да се намеси, когато един от по-големите ѝ братя се превръща в насилник.

Докато расте, баща ѝ става все по-радикален, а брат ѝ все по-агресивен. На шестнайсет Тара решава да се самообразова. Стремежът ѝ за знания я отвежда далече от планините на Айдахо, през океани и континенти, чак до Кеймбридж и Харвард. И тогава тя започва да се чуди дали не е отишла твърде надалеч и има ли все още път към дома.

„Образована“ е разказ за борбата да се изградиш като личност. Това е история за жестоката семейна лоялност и мъката, която идва с прекъсването на връзките с най-близките. Със силната проницателност, която отличава всички велики писатели, Уестоувър претворява необикновения си опит в уникална история за съзряването. В разказ за същността на образованието и възможностите, които дава то – перспективата да погледнеш на живота с нови очи и волята да го промениш.