“Останалата част от света я няма.”

Из дебютния роман “Our Endless Numbered Days” на англичанката Клеър Фулър, издателство Tin House Books.

“Отне ми дълго време да заспя онази първа нощ, дори след като бурята си бе отишла и въпреки увитите здраво около мен ръце на баща ми. Когато на сутринта се събудих, бях сама. Ослушах се за звук от животни и сечене на дърва, но успях да чуя само няколко птици и вятъра, който се надигаше откъм реката. Рано сутринта Колибата беше студена, но аз се измъкнах от леглото и така, както бях по нощничка, отворих вратата. Баща ми се разхождаше из поляната отпред сред разпръснати листа и клони. Пижамата му беше мокра, а косата му – прилепнала към главата. Плачеше и трепереше, а това ме уплаши много повече от бурята.

     – Не можах – каза, свивайки се на топка на прага, като прегърна коленете си и започна да вие ужасяващо. – Не успях да го направя.

     Знаех, че искаше да го попитам кое е онова, с което не е успял да се справи, но вместо това аз се прибрах заднишком и се свих в ъгъла до печката. Протегнах ръка и оставих пръстите ми да докоснат буквите, издълбани в дървото под долния рафт. Рубен. След известно време баща ми се съвзе и влезе вътре. Краищата на крачолите му бяха кални, а платът на коленете се бе разпорил. Той изтри нос в ръкава си и отвори печката, за да сложи цепеница върху жарта, след което свали пижамата си и я простря на въжето, което бяхме опънали на разстояние от печката, за да сушим дрехите си.

     – Ходих до другия край на Потока – каза той. Равномерно падащите капки вода подсилваха думите му всеки път, щом докоснеха със съскане горещата плоча. – Исках да проверя щетите след бурята. По-зле е, отколкото си го представях. – Той подсмъркна. – Останалата част от света я няма.

     Ето така го каза. Точно така, в интерес на истината. Вътрешностите ми се надигнаха, но продължих да стоя там в ъгъла с ръка, протегната под долния рафт. Той се преоблече в сухи дрехи и никой от нас не спомена нищо повече за това.

     Следобед баща ми ми подари гребен. Беше го изрязал от дърво, изпилил и загладил и му бе направил шест зъба. Накара ме да седна върху един от пооправените столове и започна да реши дългата ми тъмна коса. Където срещнеше възли, през които бе твърде трудно да мине с гребена, той ги изрязваше с ножа си. Когато косата ми стана така гладка и лъскава, като че ли никога не бе напускала дома ни, той я раздели на две по средата и ме накара да я сплета. После върза краищата с връв и ги нави около ушите ми като ги затъкна с клончета. Щом бяхме готови, той ме хвана за раменете и ме погледна в очите.

     – Ще се справим. Сега сме само ние двамата, Пунцел – каза той, и ме дари с крива усмивка.

     Исках да го попитам дали руснаците са го направили, но прекалено много се страхувах да не го разплача отново. Той вдигна кофите и каза, че няма да се бави, а аз трябва да остана да поддържам огъня, но аз застанах до вратата и го гледах как се отдалечава като се държах за рамката, ужасена, че той може да изчезне сред дърветата и повече да не се върне. Стоях така дълго, просто чакайки. И едва не изтървах печката. Отворих малката й вратичка и сред надигащата се вълна от дим разбърках вътрешността й с ръжена. Заостреният й край обърна малка овъглена книжка, която лежеше сред жарта, и докато още я гледах, един пламък я прекатури и разтвори, а после сякаш с невидима ръка прелисти всичките й страници. Гледах как паспортната ми снимка се покри с мехури от жегата и лицето ми се разтопи в огъня.”

Романът “Our Endless Numbered Days” (Нашите безкрайни преброени дни – бел. прев.) е първият роман на англичанката Клеър Фулър, която завършва Училището за изкуства в Уинчестър със специалност резба по дърво и камък, но прави кариера в областта на маркетинга и не пише нищо, докато не става на 40. През 2015 романът печели литературната награда “Дезмънд Елиът” за дебют.

След криза в семейството на една бивша соло пианистка и един последовател на актуалното тогава социално движение за оцеляване, бащата взема все още обърканото си 8-годишно момиченце и от Лондон го води в една малка къщичка в отдалечена европейска гора. Там една сутрин той казва на Пеги, че останалият свят е изчезнал, а абсолютно всички хора, с изключение на тях двамата, са загинали. И така нейният живот се свежда до налудничавия й баща, една кукла, едно самоделно пиано без звук, една гора, в която всичко уловено или отгледано служи за оцеляване, и тясна дървена колиба, които са нейното Всичко в продължение на 9 години.

bgstoryteller има удоволствието да представи откъси от романа, който не е издаван на български. Превод: Валентина Мизийска.

Още откъси от романа:

Датите само ни карат да се замисляме колко преброени са дните ни