“небето е кървава рана, а клоните на дърветата изглеждат подпалени…”

“Едип беше сам. Около него всичко беше разпиляно, но не се попитах за причината. Войникът не трябва да си задава въпроси, наредено ми е да отведа царя ни и нищо повече, както на роба – да доведе нас в двореца и нищо повече, а после на друг ще бъде наредено решеното за съдбата на Едип – и нищо повече. Нищо повече от безразличието на хората очаква падналия, но вярвах, че боговете щяха да се смилят над Едип, да го очистят, не можеше да бъде друго, освен ако тук все пак няма заговор и Едип не е жертва. Той беше с гръб към нас, тялото му докосваше земята, но не полегнало в поза за отмора. Чаках приведеното тяло да се изправи и да тръгне с нас, чаках приведеното четирикрако да стане двукрако. Той се изправи бавно. Не знам дали на мен така ми се стори, не попитах Аристодем по-късно, защото по-късно нямаше значение. В мига, в който се изправи, Едип се олюля, сякаш загуби опора, опита да се задържи, като улови нещо невидимо във въздуха, но във въздуха могат да се уловят единствено птиците, а на него нещо му пречеше да стои изправен, но все пак се обърна към нас. И тогава аз първо видях дрехата и се учудих с какво царят се е изцапал и защо не се е преоблякъл, но почти веднага разбрах и направих крачка назад, а Аристодем – крачка напред, и стори нещо, което беше нужно на царя ни, макар и да не е разрешено на войника. Едип се олюля и той го хвана под ръката, даде му опора с тялото си, докато и неговата дреха не се обагри с кръвта, която не спираше да извира от очите на Едип вместо светлината, вече загубена за него.

“Кой причини това на очите ти, царю?”, попита Аристодем. Дали се изпусна ненадейно от устата му, защото този въпрос не ни влизаше в работата. Със сигурност на лицето ми беше изписан ужас и от всички членове на тялото си чувствах само ръката, която бе отметнала завесата към владетелските покои. Чувствах допира до нея като рана, болеше ме както раните на Едип го боляха, и нямах сили да го питам нищо, но той отвори уста и отговори през болката – “сам, за да не виждам този свят, който гледа мен, злочестия убиец…”. Значи истина беше всичко, което мъжете ни казаха. Затова, когато по-късно в сенките на дърветата до къщата видях да се крие жена, с тяло като изваяна върху кана богиня, аз се престорих, че нищо не съм забелязал. По-късно, ако ме питаха, щях да отговарям, че не съм усетил никой да е влизал, щях да казвам, че умората ме е надвила, защото дълго будувах напоследък. Движенията на жената бяха гъвкави, а ръката ѝ държеше чиста дреха. Със сигурност искаше тайно да влезе при Едип и да възвърне царствения му вид и може би взора му. В мислите си подкрепих тази смела жена, дъщеря на някой бог и самата тя богиня, не би могла да бъде друга! Затова се престорих, че не виждам нищо. Обърнах се към Аристодем и му казах, братко (никога не го бях наричал така), посвири на сирингата, безкраен е този ден и не зная кога ще свърши.

Едип напусна Тива една сутрин, след като жрецът Тирезий закла две птици и му посочи посоката, в която да тръгне. Само дъщерите му Антигона и Исмена го придружаваха, когато излезе от града. Гледах ги от своето място на поста – вървяха бавно, защото всичко пред тях беше неизвестно, а Тива – завинаги негостоприемна. И макар че крачките им бяха къси, по-малкото дъщеря, се свлече на пътя. Тогава към тях се приближи жена. Размениха си някакви думи. Слепият баща и другата му дъщеря продължиха. Жената вдигна припадналата и я отнесе на сянка. Когато момичето се свести, жената го върна в града. Ако някой ги срещнеше, щеше да помисли, че са приятелки, които се прибират от разходка и нищо необичайно не им се е случило, както онази вечер пред колибата с Аристодем се преструвахме, че на нищо необратимо не сме свидетели.

Когато сирингата на Аристодем замлъкна, забелязах, че небето е кървава рана, а клоните на дърветата изглеждат подпалени.”

 * * *

Из романа “Поздрави от Хадес” на Яница Радева, издателство Жанет 45.

Още откъси от книгата:

“тълпата няма нито мисъл, нито съвест…”

*

“Поздрави от Хадес” умело разработва мита за Едип и неговите потомци. Увличащ текст, който на моменти стряска, на моменти е страстен, на моменти показва неизвестното като привлекателно, но носи и оптимизъм за оцеляването и на родовото, и на индивидуалното добро.”

Невена Панова