“На света не му пукаше за “Трите морета на българския гений”…”

Из романа “Тежки елементи” на Алеко Желязков, издателство Жанет 45.

 

"Глава втора,

в която срещу тежките елементи се изправя

достоен противник

 

Радиоактивният облак имаше на разположение седем години да безчинства. Обхванал в мъртвата си хватка площ от Кърнаре до Букурещ, с течение на времето той беше поизгубил интензитета си, но все още гореописаният периметър беше безлюден, населяван само от гъби, хлебарки и разни непознати за човечеството мутирали членестоноги. Група храбри ентомолози на своя отговорност атакуваха подстъпите на ядреното разрушение и направиха откритията на живота си, описвайки на терен новите видове, но не успяха да ги споделят с академичната общественост поради преждевременната си мъчителна смърт от лъчева болест. Разбира се, проблемът не беше само в мъртвите зони, тъй като радиацията в по-малко дози се бе промъкнала из целия континент и дори без директна опасност за живота, населението живееше в постоянен стрес и несигурност относно здравето си и броя глави на новородените.

Седемте години международно сътрудничество, което Европа и Русия със стиснати зъби се стараеха да поддържат заради извънредната ситуация, лека-полека започна да дава резултати. След като самолетите, пръскащи йод върху засегнатите територии, не постигнаха друго, освен да предозират жителите им, които започнаха масово да халюцинират; след като засетите полета със слънчоглед, уж пречистващ почвата от тежки метали, единствено направиха цените на печените семки пред футболните стадиони отрицателни; след като жилищата започнаха да се строят с оловни изолации, а гондолиерите във Венеция заприличаха на гробари, тласкащи по-претенциозните си клиенти в ковчегоподобни лодки с оловни капаци (а знаем, че оловото не е най-здравословният елемент); след като целият световен ред се преобърна с главата надолу и крайнодесни правителства само за дни се сменяха с крайнолеви, крайнокрайни и безкрайно неефикасни, докато умереността на мненията беше избледнял спомен от периода между края на Студената война и възхода на социалните мрежи, най-сетне се намери устойчиво решение. То бе изобретено уж на шега от възпитаник на Софийската математическа гимназия, спечелил няколко златни медала от олимпиади по математика. По понятни причини младежът нямаше възможност да мине през скъпите процедури по патентоване на изобретението и затова то беше разработено от швейцарската компания с руско участие “Грюцинуклеус”. Въпреки че нямаха правно основание, българите възприеха това като нагла кражба и пореден удар под кръста на националното достойнство след горчивия факт, че никой извън България не признава Джон Атанасов за Бащата на компютъра, нито прави отчисления за авторски права върху киселото мляко.

На света не му пукаше за “Трите морета на българския гений”, както възторжен патриот с патос ги нарече в гневна анти-антибългарска статия, защото имаше по-важни бакии за оправяне. Панацеята срещу радиоактивното замърсяване на Европа бе открита и без да губи време в материално изразяване на благодарности към откривателя ѝ, “Грюцинуклеус” под вещото ръководство на Виталий Аронов стартира масово производство.

Аронов не само не лежеше в затвора заради аварията, която бе допуснал като директор, не само че репутацията му не пострада, но и градеше завидна кариера. Не заради друго, а заради топлите приятелски отношения с влиятелни руски мъже на най-високо политическо и икономическо ниво. Именно горещите славянски целувки (понякога и по устата, но без хомосексуален, а само с бизнес контекст) го направиха първо Генерален директор на АЕЦ “Белене”, а после и Изпълнителен директор на “ Грюцинуклеус”. Макар мразен от сънародниците си заради милионите съсипани от аварията животи, в международен план талантът му да лиже задници, подбрани в поръчково бельо с монограми, му носеше огромни дивиденти.

Изобретението, което се очакваше да спаси света, представляваше нанороботи*, консумиращи радиация. Милиардите микроскопични (даже наноскопични) машинки с изключително просто устройство имаха една-единствена цел – да улавят високоенергийни гама- и рентгенови лъчи. Въпросните продукти на радиоактивността се свързваха с йонизираните колектори на нанороботите и по този начин, освен че вредното им въздействие биваше опитомявано, те зареждаха с енергия машинките, което им даваше възможност да продължават да летят напред – по посока на градиента на радиацията.

Огромен облак наноботи бе изстрелян в стокилометров пръстен, обримчващ Белене, а те с яростта на изгладнели пирани се втурнаха към ядрото на радиацията, оглозгвайки вредните лъчи по пътя си. Чистенето продължаваше няколко месеца, вече беше в третия си последен етап и съвсем скоро се очакваше пръстенът да завърши мисията си, като концентрира наноботите в гръмналия реактор на електроцентралата.

Самотният изгнаник в запечатаната сграда бе откъснат от света не само физически, а и информационно. Заради йонизацията на атмосферата, причинена от радиоактивното замърсяване, разпространението на радиовълни секваше едва на няколко метра от техния източник, досущ както морските вълни се разбиват във вълнолом. Съответно бе невъзможно да се осъществи радиовръзка от или към централата. Слава богу в ерата на светкавичните безжични комуникации, доскоро забравена, под земята все още се точеше една телефонна линия. Положена по времето на развития социализъм, тя имаше осморна изолация. Всеки неин слой я предпазваше и екранираше от различни въздействия – влага, корозия, електромагнитни смущения, механични удари, острозъби къртици. Обектът беше от стратегическо международно значение и бе изключително важно да се изгради надеждна, защитена и секретна връзка, още преди да бъдат излети бетонните основи на строежа. Тя свързваше АЕЦ “Белене” с масивно бюро от тъмен махагон, разположено в центъра на просторен, затъмнен от тежки плюшени завеси, кабинет в Москва.

Още с изстрелването на наноботите Наско беше уведомен по телефона за случващото се. Без да знае точно кога трябваше да бъде спасен, той ден след ден се надяваше това да стане скоро и като последния обитател на къщата на Биг брадър с възбудено нетърпение очакваше наградата. Дните се търкаляха един след друг и както времето неизбежно унищожава и най-масивните каменни постройки на древни цивилизации, така надеждата постепенно се превръщаше в апатия.”

 

–––––––––––––

* Нанороботи (или наноботи) – роботи с размери, съпоставими с тези на молекулата (от 0,1 до 10 микрометъра), чиято функционалност позволява движение, обработка и предаване на информация, изпълнение на предварително зададени програми. (Бел. ред.)

 

Из романа “Тежки елементи” на Алеко Желязков, издателство Жанет 45.

*

Алеко Желязков е режисьор и сценарист на независими видео и ТВ продукции с награди от международни конкурси и фестивали. Основател е на онлайн платформа, в която писатели развиват художествените си герои.

Занимава се с екстремни спортове и когато те не са достатъчни да му счупят главата, си я блъска в научни и философски разсъждения – съчетани с любовта да разказва истории и със склонността му да се измъква от задънени улици чрез хумор, те изкристализираха в настоящия роман, в който се разказва за… авариралата… електроцентрала… Черна дупка… паралелната утопична Вселена… влиятелен олигарх. Отвлечената дъщеря. Неговата „туземна“ приятелка… сражения с костюмирани динозаври,… шантажиране на средновековен цар,… избуяла любов,… Отчаян баща… междугалактическа битка със злодея.

 *

„Сюжетът на „Тежки елементи” е бурен, богат на елементи и акценти, изненадващи обрати и трансформации. Описани са повече или по-малко цели светове, паралелни вселени, исторически отрязъци, цивилизации – при това не само хуманоидни и дори не само биологични. Описани са с една брилянтна лекота, с минимализъм и същевременно с достатъчна детайлност, при това хуморът и иронията са предостатъчни на всяка страница.

Драматургията при разработването на сюжета впечатлява – авторът е разпръснал мини, които избухват една след дурга и то точно когато, където и както трябва. Всяка от първоначално будещите леко недоумение ретроспекции преобръща представите ни за героите и за това какво се случва в действителност. Причинно-следствените връзки са органично замислени и хитро вплетени в сюжета. Разказаната история е на места научно издържана, на други – полунаучно или псевдонаучно, но за читателя остава забавлението да следи как авторът подскача между история, физика, квантова механика, екология, социология и какво ли още не. На нас ни се разказват пълни фантасмагории и ние отлично знаем, че ни лъжат, но тези лъжи са толкова невинни, забавни, приятни, че играта на ума, сърфираща върху хоризонта на събитията, неусетно пристрастява и искаш още, и още…

Ще се срещнете с Бог (един вид… всъщност няколко вида, ако трябва да съм точен), еволюцията, динозаври, произхода на Вселената и видовете, бъдещето на човечеството, черни дупки, аварията в Чернобил, изкуствен интелект, извънземни, Големия взрив, какво ли не – и за всичко това са виновни все нашите герои в романа, представете си. Или не, недейте – не можете да си го представите, няма как!“

Николай Русиновски