“Значи пак ще чакаме някой да открие трупа…”

Из трилъра “Преследвачът” на Ларш Кеплер, издателство Ентусиаст.

“АДАМ ТИЧА НЕТЪРПЕЛИВО ПО КОРИДОРА ДАЛЕЧ ПРЕД МАРГО. С очите си е видял как тази сутрин поставят на Филип Кронстед пълна упойка в мига, в който го приемат в спешното отделение, и оттогава насам той е под наркоза.

Значи истинският убиец е все още на свобода.

Марго влиза след Адам в офиса им и първото нещо, което зърва през малките прозорци, са върховете на дърветата в парка Кроноберг.

– Имаме ли вече копие на видеото?

– Мисля, че да – отговаря асистентът ѝ.

Лейтенант Силвърман се отпуска задъхано на стола през компютъра, докато Адам вече зарежда видеофайла. Долната част на гръбнака ѝ я боли толкова силно, че я принуждава да се облегне назад и от това движение ризата ѝ моментално щръква над издутия ѝ корем.

– Видеото е онлайн от две минути – прошепва Адам.

Камерата се движи бързо между клоните на голяма череша. За момент листата ѝ скриват гледката, но веднага след това на екрана се появява прозорец на спалня с капчици кондензирана влага в долната част.

В градината е сенчесто, но в перваза на прозореца се отразява бяло небе.

В стаята се появява жена по бельо и камерата се дръпва назад. Жената мята на облегалката на стол бяла хавлиена кърпа със стари петна от боя за коса, после спира и се подпира с ръка на стената.

– Още една минута – обажда се Адам.

Стаята се изпълва с топлата светлина от лампата, окачена на тавана. По огледалото се забелязват отпечатъци, а до него се вижда леко изкривен плакат от изложбата на Пикасо в Музея за модерно изкуство.

Камерата се придвижва настрани и двамата полицаи зърват върху нощното шкафче червеникаво-кафява порцеланова сърничка.

– Сърничката! – прошепва Марго, привежда се към екрана и тежката ѝ плитка се плъзва напред върху гърдите ѝ.

Порцелановата глава на сърна, която Сусана Керн стискаше в ръката си, трябва да е дошла от точно такава статуетка.

Жената в стаята поставя ръка на устата си и се придвижва бавно към нощното шкафче. Отваря чекмеджето му и вади оттам нещо. Нощната лампа показва доста добре лицето ѝ. Има бледи вежди и прав нос, но очите ѝ са скрити зад очила с тъмни рамки. Устните ѝ са отпуснати. Сутиенът ѝ е червен и износен, бикините ѝ са бели и очевидно с превръзка. Жената натрива с нещо едното си бедро, вади от чекмеджето някаква бяла пръчица и я забива в мускула си.

– Но какво прави тя? – възкликва Адам.

– Това е инсулинова инжекция – пояснява Марго.

Жената поставя тампон върху мястото на инжекцията и стисва за миг очи, но след миг пак ги отваря. Привежда се напред, за да върне спринцовката на мястото ѝ, и събаря малката статуетка. Тя пада на пода и главата ѝ се откъсва, придружена от дребни фрагменти порцелан.

– Какво е това, по дяволите? – прошепва Адам.

С леко ядосана физиономия жената се привежда и вдига порцелановата глава. Поставя я на нощното шкафче, а после заобикаля леглото и се насочва към запотения прозорец. Нещо я кара да се втренчи навън, опитвайки се да надзърне през мрака.

Камерата се дръпва бавно назад и няколко листа от дървото се плъзват пред обектива.

Жената изглежда разтревожена. Смъква щорите, но те не ѝ се подчиняват и се разкривяват. Тя дръпва пак връвчицата и пак се опитва да ги накара да паднат, но накрая се предава. През процепите на развалените щори се вижда как тя обръща гръб на прозореца и се почесва по дясното бедро. И в този момент видеото внезапно свършва.

– Така. Знам, че съм преуморен и недоспал – обажда се неуверено Адам и се изправя, – но това тук беше същинска лудост, нали?

– Абсолютно! Напълно смахната история – кимва Марго и разтрива лицето си.

– И какво ще правим сега? Да гледаме ли пак видеото?

Телефонът на Марго звънва от бюрото ѝ – търсят я от криминологията.

– С какво разполагате? – пита директно тя, щом вдига.

– Все същата работа. И видеото, и линкът са невъзможни за проследяване – отвръщат криминолозите.

– Значи пак ще чакаме някой да открие трупа – промърморва Марго и затваря телефона.

– Жената е около сто и седемдесет сантиметра и тежи не повече от шейсет и пет килограма – казва Адам. – Когато е суха, косата ѝ е може би тъмноруса.

– Болна е от диабет тип едно, през есента е ходила на изложбата на Пикасо, необвързана е и редовно си боядисва косата – завършва монотонно Марго.

– Счупени щори – допълва Адам. – Нямаме нищо особено, върху което да стъпим.

След няколко минути принтира голяма снимка на осветеното лице на жената.

Отива до стената, забожда я на най-високото възможно място и тъжно прошепва:

– Жертва номер три.”

Из трилъра “Преследвачът” на Ларш Кеплер, издателство Ентусиаст. Превод от английски – Антоанета Дончева-Стаматова

Още откъси от книгата:

“Защото това беше казано по време на хипнотичен транс…”

“Имай предвид, че не можем просто да нахлуем на частна оргия!”

*

Разтърсващият пети трилър от бестселър поредицата за разследванията на Юна Лина ще ви остави без дъх с фино заплетения си сюжет и смразяващо напрежение.

СПУСНЕТЕ ЗАВЕСИТЕ

В Отдела за криминални разследвания на Стокхолм е получено видео, показващо млада жена, която е в дома си и очевидно не подозира, че някой я наблюдава. Полицията не го приема сериозно… докато не я откриват убита.

ЗАКЛЮЧЕТЕ ВРАТАТА

Когато пристига следващото видео, детектив Марго Силвърман отчаяно се опитва да идентифицира жертвата. Но е твърде късно. Защото по времето, когато записът е изпратен, убиецът е вече в дома ѝ.

ПРЕДИ ДА Е СТАНАЛО ТВЪРДЕ КЪСНО

Скоро Стокхолм е в хватката на ужаса. Коя е следващата мишена на Преследвача?

*

Ярък, дълбоко интуитивен психотрилър, който се гмурка в най-дълбокото на човешкото подсъзнание и изплува с история за обсебваща любов, секс и вледеняващи обрати.

*

„Мрачна, сложна и смразяващо интелигентна, „Преследвачът“ е от книгите, които ви грабват от първата страница и ви държат запленени докрая.“ Мег Гардинър

* * *

Съпрузите Александър (р. 1967) и Александра (р. 1966) Андорил в живота са щастливо шведско семейство с три дъщери. В литературата те са избрали псевдонима Ларш Кеплер за своя писателски тандем неслучайно, а като почит към световноизвестния шведски писател Стиг Ларшон и големия учен Йохан Кеплер. И двамата имат свои творчески биографии и известност, но решават да създадат нова идентичност, с която читателите да свържат криминалните романи, написани съвместно от тях. Опитали са се да опазят в тайна кой се крие зад псевдонима Ларш Кеплер, но успели да устоят на интереса на журналисти и читатели само три месеца.

В едно интервю, на въпроса как са могли да напишат толкова смразяващ трилър като „Хипнотизаторът“, и въобще защо шведските трилъри са толкова добри, те обясняват: „По някакъв начин шведското общество е много добро, почти перфектно на повърхността си, а това подтиква писателите да видят това, което е под повърхността… Ние се чувстваме сигурни в Швеция. Ето защо можем да пишем тези ужасни книги и да открием онова, което е истински плашещо…“

Александър Андорил има девет свои книги преди „Хипнотизаторът“, но с никоя не е преживял толкова голям успех и световната слава, така както с този първи роман на Ларш Кеплер.