Боян Биолчев: Добрата литература съдържа кървави парчета живот

Взех си последната книга на Боян Биолчев от следкарантинния Панаир на книгата това лято и още с първите разкази на “Ако можеха да ни чуят” (изд. Жанет 45, 2020) бях толкова впечатлена, че започнах да си водя записки с въпроси, представях си как провеждам интервю с него, как обсъждаме вдъхновението и писателските му навици, как го карам да даде напътствия при творчески кризи, как го разпитвам за съветите, които досега е получавал… Боян Биолчев е доктор на филологическите науки, бивш ректор на Софийски университет и е със завиден писателски опит – пише разкази, новели, романи, сценарии на игрални и документални филми, освен това е и носител на Награда за български роман на годината 2006 за романа “Амазонката на Варое”, Голяма награда за литература на СУ 2009 и Награда Хеликон за нова българска художествена проза 2019 за новелата “Преселението”.

Потресаващи разкази има в сборника “Ако можеха да ни чуят”, при това не един и два – всички, ВСИЧКИ! са с такава дълбочина, такъв красив език и толкова силно начало и послание, че съм спирала, за да се насладя на думите десетки пъти. Невероятно литературно изживяване! Страхотно е и присъствието на разказвача във всеки текст, независимо от гледната точка в различните разкази – Боян Биолчев притежава уникален баланс в изказа; такава мъдрост, спокойствие и човечност лъхат от всяко изречение, че до края на сборника имах чувството, че го познавам от години. Знаех, че ще се получи хубав разговор, знаех, че ще намери време за това интервю, че ще е земен, откровен, дълбок и изключително полезен с опита си на дългогодишен писател. И за чувството му за хумор се досещах. Разговорът ни за писателския занаят изобилства с уникални сентенции, всяка от които беше подходяща за заглавие на интервюто, което го превръща в един от най-ценните диалози в bgstoryteller – сигурна съм, че ще го оцените като мен.

А ако все още не сте чели новелата му “Преселението”, препоръчвам ви я с цялото си сърце – не само заради силната история, но и заради чудесните писателски решения и красивия език, нещо много характерно за майстора Биолчев.

 

Боян Биолчев: Разказът е като езеро в безветрие. Романът е море при вълнение.

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: личен архив

 

Онзи ден майка ми спаси живота на заплетено в мрежата на едно от дърветата ни птиче, по-късно същия ден откри няколко от крушите на друго дърво наядени от птици – казах ѝ, че ако беше Боян Биолчев, щеше да напише много хубав разказ. Би ли написал такава история наистина?

Май вече съм я написал. Разказът “Свраче гнездо”. По-интересно е това, че майка ти е преживяла подобно нещо с птиченце. Макар и с по-друг край. А птицата ми подари разказа в двора ми в Резово. Природата непрекъснато поднася свои решения, пред които и най-разчупеното писателско въображение е като закъснял зрител. И затова бях истински щастлив от това, че подобна сцена се е случила пак. Животът решава да ме подсети, че винаги е с няколко крачки пред писаното слово, а после може да се самоцитира пред очите на друг човек.

Ние  виждаме само фрагменти от космоса на живота. Но, по думите на Емилиян Станев, писателят носи в себе си вътрешно око. И то се опитва да види повече неща едновременно и заедно.

А иначе – завиждам на птиците за накълваните круши. Те не знаят, че крадат от градината на човека, и спокойно си отлитат. А аз, като дете, се опитах да открадна едни круши, но паднах от дървото, защото нямам крила.

 .

Въпреки че разказите от последния ти сборник са истории за животни и птици, те са размисли за живота и човека! Как се вдъхновяваш? Наблюденията над природата ли те провокират да разсъждаваш, или това са неща, които винаги си искал да кажеш, преди да намериш правилната форма?

Не само животни и птици. Да не забравяме растенията. И те имат своето равнопоставено присъствие в книгата. Имах късмета, че още от юношеството започнах да свързвам живите същества в едно цяло, в което най-късно се е присъединил Хомо сапиенс. Тоя велик скачен съд на живата материя, от който се опитва да се отклони само човекът. Аз не наблюдавам природата, аз я виждам отвътре, защото съм в нея. Може би това бе шансът ми да стана писател – бил съм състезател по ски, още живея във водата като подводен риболовец. Имам физическата памет за усилието на тялото, за вкуса на морето, за мразовития аромат на зимния въздух, за погледите на животното и човека. Това са сетивни истини. Инстинктът ме насочи и към истината на човешкото. А тя е най-неуловима. И затова е добре никога да не преставаш да я търсиш. И да не си въобразяваш, че вече знаеш всичко. Единствената собствена истина, която творецът може да постигне, е самоиронията. Само тя го предпазва от диктатурата на егото.

 .

На начинаещите писатели постоянно им се повтаря, че, за да пишат добре, трябва да разказват за неща, които познават. Твоите разкази звучат изключително достоверно и емоционално, и бих се обзаложила, че в тях всичко е лично преживяно.

Писателското познание не прилича на учебник. Понякога, макар и малък, но забелязан детайл, може да съдържа енергия на ядрена реакция, да отключва врати към непознатото, да обезсмисля или преосмисля мнимо познание, да пренарежда собствения ти опит.

.

Откъде познаваш живота на рибарски кораб, в ловната дружинка, поведението на морския лъв, на тюлена?

Като млад писател уредих с връзки да постъпя на риболовен кораб в Созопол. Работих на него три месеца, за да имам собствени впечатления. На кораба никой не знаеше, за какво съм там. Мислеха ме с пълно основание за връзкар и малко остана да ме набият созополчани. Наложи ми се по някое време да си призная. Хората ме приеха. Като заговореха на гръцки, щом чуех думата “писател”, разбирах веднага, че пак нещо съм оплескал. В остатъчния гръцки на местните нямаше дума за творците на словото и използваха българската.

В ловната дружинка рядко се говори за лов, защото се знае, че неистово се лъже. Още повече, че  дружинката е писателска. Там прилепнахме на чашка с (лека му пръст) Дончо Цончев, а председателят на дружинката беше и е Митко Радичков, който въвежда ред в очарователния хаос на разговорите, без да постигне особен успех.

Морски лъвове видях на Антарктида, където съм ходил три пъти, а тюленът от разказа “Последният” ми изкара акъла в морето край Резово, като изплува пред мене на не повече от два метра. Опитах да му се подмажа и му протегнах харпунджийския кефал, но животното само изпръхтя и не взе рибата. Можеше с едно плесване на плавника да ме натика в дълбочината, но изглежда е предпочело да ме остави да напиша разказ за него.

 .

Значи наистина предпочиташ да познаваш историите лично. А в състояние ли си да напишеш чужда история, все едно си я видял със собствените си очи?

Разказаните истории вече не са чужди. Ако човекът споделя откровено, ако ти подарява автентични емоции, писателят става съсобственик. Важна съставка на таланта е емпатията, способността да съпреживяваш вътрешния свят на другия човек. Така писателят  вижда разказаното със собствените си очи, или по-точно със споменатото вътрешно око. Много убедително е очертал емпатията Георги Господинов във “Физика на тъгата”.

.

Правиш ли някакви проучвания по темите, за които пишеш?

Разбира се. Иначе рискуваш да изтресеш в текста някаква глупост, да стъпиш накриво в някаква специфика и да разсмееш посветените, дори и да са само няколко души. Когато подготвях докторската си дисертация за Адам Мицкевич, прочетох една библиотека книги. Но, когато писах романа “Амозонката на Варое”, май прочетох даже повече. Влизах в реалиите на осми век, месеци ми бяха необходими да съчетая от десет кладенци откъслечни данни, само за да науча какво са обличали хората тогава, с какво и как са се хранели. Какво са знаели за света и колко широк е бил хоризонтът на това познание, суеверията им, прагматичността им и наивитета им, понятията за добро и зло. И съм сигурен, че въпреки усилието съм допуснал и грешки. Но за себе си установих, че тогавашният българин не се различава много от нас, преди всичко по инертността на мисленето и егоцентричния морален кодекс.

 .

Независимо дали е вдъхновен от лични или чужди преживявания разказът е художествено произведение и като такова трябва да има литературна стойност. Лесно ли вземаш решение къде и колко художествена измислица да вмъкнеш, за да направиш историята по-силна и атрактивна?

Художествената проза е изцяло измислица. Добрата литература съдържа кървави парчета живот, остър вкус на правдоподобност, но тя ги сглобява в нов паралелен свят. Литературата е извисена действителност и се подчинява на собствени правила. Тя няма нищо общо с репортажното писане, макар че съдържа повече истина от него.

 .

Какви задължителни елементи трябва да притежава твоят разказ, за да си удовлетворен от работата си по него? Да съдържа добра история, забележителен герой, да носи послание, да има грабващо начало и запомнящ се край, или може би друго?

Разказът би трябвало да притежава всички елементи, изброени във въпроса. Но, дали ги има в мой разказ, аз не мога да преценя. Критикът сигурно знае, а аз знам само, че в произведението трябва да се усеща преклонението на писателя пред истинското, да няма хитруване и слугуване на умствени параграфи, които надали са измислени от писатели. И зная още, че ако след много време прочета стар мой разказ и не ми стане скучно или досадно, значи разказ има. Или с едно кратко изречение: Или има разказ, или го няма. С романа не е така. Разказът е като езеро в безветрие. Романът е море при вълнение. Негова сглобка е на едро и със замах.

 .

Колко време ти отнема средно писането на един разказ? “Търсиш” ли точните думи или те сами те намират, докато изливаш текста?

Не гледам часовника и календара, но знам добре, че някои разкази съм започвал преди десетилетия, а съм ги завършил чак сега с ново начало и променен текст, докато други разкази съм написал за по-малко от ден. Няма правило. А за думите! В началото, когато се бавеше думата, прелитах над празното ѝ пространство, за да не изгубя инерцията на сюжета. А сега, не дойде ли при мен думата, се впивам в изречението и докато не се получи така, както предусещам, не ставам от компютъра. Може и с дни. Ако почувствам, че текстът не върви като сюжет, прекъсвам писането. Понякога с месеци. Но думата не можеш да изхвърлиш, защото споменатото нейно празно място остава в книгата.

 .

А зарязвал ли си някога писателски проект? Кога решаваш, че една история няма потенциал да се превърне в нещо силно? Не те ли е яд за времето, в което си работил по нея?

Нямам проекти, имам хрумване и го следвам. Никога не пиша, ако хрумването няма потенциал. Няма как да ме е яд. Но и никога не ме е яд, че съм работил напразно, каквото и да съм правил, по-скоро ме е яд, че често се разсейвам, лъжейки се, че мързелът е форма на медитация.

 .

Как се справяш с писателските кризи? Какво правиш, когато писането забуксува?

Писателската криза не е като банковата, тя зависи от тебе. Ако писането забуксува, преставам да пиша. И, докато изчаквам, се занимавам с куп други неща, до момента, когато колата отново потегли.

 .

Има ли още какво да научи за писането автор с такъв завиден опит като теб? Кои са източниците ти на нови знания?

Благодаря за комплимента. Естествено, че се уча непрестанно – да докосвам думата и да не я поставям в дискомфорт с другите думи. Уча се да пиша с все по-малко думи за все повече неща. Уча се да правя подтекста невидим, но осезаем. Винаги съм твърдял, че с всяка нова книга писателят дебютира отново.

А източник на нови знания е неизтощимото ми любопитство към живота и книгите.

 .

Пишеш разкази, новели, романи, сценарии. Коя форма на изразяване ти доставя най-голямо удоволствие?

Всички, когато текстът се получи. А текстът идва с обема си. Усещането е вътрешно – своеобразен инстинкт за габаритите на творбата. Само при сценариите е по-специфично. Сценарият е и литература, но преподчинена. Пишеш под диктата на визуалното. Това са партитури, в които словото не разполага със свободата на прозата, но пък този писателски труд носи полза. Киното повлия на диалога в най-съвременната белетристика, той стана по-говорим, отколкото в миналото, когато е подпомагал авторските пасажи с информативни и обяснителни функции.

 .

Показваш ли на някого написаното, преди да го види рецензент или редактор от издателство? На чие мнение най-много държиш.

Редакторът и рецензентът се появяват, когато книгата се запъти към издателството. Но аз споделям фрагменти с приятелите. Правя го по време на самото писане. Търся някаква духовна съобщност с тях. И се съобразявам с мнението им в повечето случаи. Добронамереното им четене има предимството на първия поглед, докато аз съм потънал вътре – между написаното и продължението му.

.

Как се решават разногласия с редактор? На какво държиш като автор и имаш ли усещането, че гласът ти се чува и че си в състояние да убедиш всеки редактор в замисъла си?

Уважавам редакторския статут, който е доста залинял в доста от многобройните издателства. Имах късмет с последните си две книги – “Преселението” и “Ако можеха да ни чуят”. Великолепни редактори, проникновени коментатори. Но трябва за кажа, че не всичко приемам. Окончателният текст е мой.

 .

И “Преселението” много харесах – не само силната история, красивия език, чудесните диалози и послания, но и писателските ти решения да поднесеш историята. Кажи ми предварително ли планира структурата – в две сюжетни линии, започващи едновременно, разделящи се още там, вървящи паралелно, събиращи се в края, или идеята се оформяше по време на самото писане?

Този похват не е измислен от мен. Още докато бях студент, той се появяваше в някои романи. Наричаха го симултанизъм. Аз го срещнах за първи път у Фолкнър. Впрочем вторият ми роман “Сатурнов кръг” е написан така. По него бе заснет филмът “Вик за помощ”.

.

Тази история също е много лична за теб. Кажи ми кой е най-силният момент в нея за теб като автор. За мен едни от най-вълнуващите са сцената с коритото, което става ковчеже за мъртвото бебе, и онази, в която 6-годишното дете защити с пушка по-големия си брат. Теб кой откъс те разчувстваше до крайност всеки път?

Вълнува ме цялата книга. Имам чувството, че съм я написал като в сън. Дълго време сред последното изречение не можех да се събудя, да се отърся от този сън.

 .

Като стана въпрос за споделянето на фрагменти с приятели – теб търсят ли те за обективно мнение пишещи колеги или млади автори? Как поднасяш съветите си, след като те винаги могат да се приемат за критика?

Случва се, но не често. Писателите са  различни – един пише при мирис на гнили ябълки, друг изпива шише концентрат, докато пише  нощем, трети си е направил стъклена кула на брега на океана. А има и комични случаи. Съпругата на Хемингуей му пристроява към къщата в Куба вишка, за да гледа морето по време на писане. А той пише прав, застанал пред тесен плот на стената в стаята, забил поглед  в мазилката на ръка разстояние от нея. Но там са и старецът, и морето…

А дали писателите имат потребност да  споделят – пак ще кажа: съжителството със словото е интимен акт и повечето не допускат чуждо око до него. Няма категоричен отговор. На пристъпилите прага на литературното поприще избягвам да давам съвети. А и никога не изказвам остро критични мнения за нечий текст. Щадя човека, защото и лишеният от дарба заживява в свой сюжет. Несъмнено той се привързва към словото и расте като читател. А това също е ценност.

А талантът е винаги видим и там правя всичко възможно да насърча, да дам вяра, да предизвикам енергия, да компенсирам свенливия комплекс на началото.

.

Като занимаващ се със сериозно писане човек, сигурно и сериозно са те критикували. Бил ли си някога обект на негативна литературна критика и как я понася един опитен писател като теб?

Естествено. Подозрително е, ако критиката не те закача. Опитният писател преценява има ли лично негативно отношение към него или пък гилдийна груповщина, и ако няма, чете внимателно втори път – разбира се, ако уважава критѝка.

 .

Може ли човек да живее от писане в България? Какво му липсва на пишещия българин?

Трудно. Ако има късмет в по-многолюдна държава може да стане милионер. А в България може да стане милионер само при инфлация. Повечето наши писатели работят някъде, сключват договори за извънреден труд. Но се радвам, че има  и писатели с високи тиражи, много преиздания и всеобщ прием.

А какво му липсва на пишещия българин – трябва да го питаме. Сигурно много неща.

 .

Как преминава един обикновен твой ден? Как съвместяваш писателските си проекти с работата? Къде, по кое време, колко дълго и при какви условия пишеш? Имаш ли си рутина?

Различно. Според това, което предстои за двайсет и четири часа. Но някак не разбирам термина “обикновен”. Според мен всеки ден е необикновен по своему. И превъзхожда всички предишни дни, защото не знаеш какво ще се случи през него. Не бих приел и друг термин. Проект. Творчеството не е проект, а откровение. Знам, че думата се употребява повсеместно, но на мен винаги ще ми звучи административно, защото – а това го казвам като човек, който е преподавал шест литератури, четири от които са по-мащабни от българската – проект означава предварително начертана схема за точно изпълнение, а литературата е най-ярката свобода на дарбата, в която  очакваното е придружено и от изненадата.

А как пиша? Всъщност аз не пиша, а записвам. Повечето ми разкази дълго не напускат мислите ми, до степен, че зная повечето изречения, повечето думи. Но не всички. И в един момент усещам, че е време разказът да се отдели от мене – в първите години в тетрадка, после на пишещи машини “Континентал” и “Оливети”, и накрая – компютъра.

За рутината е ясно. Тя е просто предизвестие за изтощен талант.

 .

Остава ли ти време за четене? Какви книги четеш?

Чета постоянно. Старая се да съм в течение на потока на словото. Четенето не е време, а състояние. Диапазонът на книгите е широк. Добрата литература трябва да се търси и пътят към нея преминава през по-панорамно четене. Можеш да оцениш най-точно доброто, като отстраниш средното и непохватното. От опит знам, че най-лесно се разпознава отявленото графоманско писане.

 .

Пишеш ли нещо в момента? Какво да очакваме скоро от теб?

Имам в паметта една дълго износена книга. И май се намери времето за нея. Карантината. Засега знам само първата ѝ страница, знам, че след нея ще има още не повече от седемдесет, защото толкова повелява заглавието: “Евангелие от Симон Зилот”. Симон Зилот е апостол, за който в четирите канонични евангелия не се споменава нищо, освен името му Симон Зилот или Симон Кананит. Зилотите са били секта, противници на римското господство, които са убивали римски войници по тесните улици, за да се скрият по-бързо в тях. Една триада от сектантство, революция и разбойничество са изпълвали душите им. Пиша книга, за да отговоря и на себе си, как така един убиец достига до Христовата идея за ненасилието. А за него това е най-труден и дълъг път в сравнение с другите апостоли, познали в живота си единствено умъртвената риба. Малко изключение на посегателство към човек е само отрязаното от апостол Симон Петър ухо на първосвещеническия слуга Малх при залавянето на Иисус. А точно Зилотът, някогашният убиец, майстор на ножа, не посяга към оръжието. Най-стоическият адепт на повелите на човеко-бога.

 .

Помниш ли най-лошия писателски съвет, който някога си получавал?

Вече го казах, писателят преобладаващо избягва да дава съвети, впрочем добрият критик – също. Виж – за един най-глупав съвет се сещам: “Защо не опиташ да пишеш като еди-кой си….”.

А най-свестният: “Съветвам те  да изпием по още  една водка”.

 .

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Не пишете с мисълта, че сте начинаещи. Прочетете написаното седмица две по-късно, но четете така, сякаш го е съчинил начинаещ, когото не познавате.