“Стараех се да не ми личи колко се радвам, че скоро ще си тръгна…”

Из романа “По книгата ще ме познаеш” на Али Бърг и Мишел Калъс, издателство Софтпрес.

“Момчетата също плачат

Чували ли сте израза „момчетата не плачат“? Е, това са пълни глупости. Момчетата могат да плачат. Могат и още как.

Нека започна отначало.

Преди три дни получих мейл от един мъж на име Майкъл. Беше намерил книгата ми „Никога не ме оставяй“ на Казуо Ишигуро на метростанция „Бърнли“ и ми беше написал, че много му е харесала и с удоволствие би я обсъдил с мен на чаша вино. След като се уверих, че е от мъжки пол (както вече знаете, човек никога не знае), аз свих рамене и се съгласих. Все пак нямаше какво да губя. А, да, това ми напомня – официално прекратих всякакви отношения с Едуард Кълън, моя едномесечен любим. Както се оказа, освен че си пада по юношеска литература, той си е падал и по други жени, докато излизаше с мен.

Във всеки случай се съгласих да се срещна с Майкъл в бар „Джънгъл Бой“ в Уиндзор. Което доведе до случката от снощи.

Когато влязох в приглушено осветеното помещение със стилно закъснение от пет минути, видях красив мъж, седнал на една висока масичка за двама в компанията на моя опърпан екземпляр на „Никога не ме оставяй“.

– Майкъл? – усмихнах се аз на мъжа с кафяви очи и черна коса, облечен с кафява вълнена риза с кръпки на лактите.

– Франки! Толкова си красива, колкото си представям, че е Рут – отговори той, докато сядах на стола.

Тематичен литературен комплимент – започвахме добре.

Поговорихме си за всичко и за всички – от Вирджиния Улф до Доналд Тръмп, като споделяхме еднакви възгледи и по двете теми (великолепна и възмутителен, ако изобщо се чудите). И така, всичко вървеше добре, дори чудесно.

Докато не си поръчах „Еспресо мартини“.

– Какво си поръча току-що? – попита втрещено той.

– „Еспресо мартини“…

– О – Майкъл изглеждаше съкрушен, сякаш си бях поръчала коктейл от кръвта на двайсет невинни дечица.

– Какъв е проблемът? – попитах озадачено.

– Просто моята бивша – Даяна, си поръчваше същото. Разделени сме от две години – с тъга ми довери той.

И тогава всичко започна да се срива. Стремглаво.

В нежеланието си да навлизаме в темата за бившата (изключително опасна територия за една първа среща), аз се опитах да отклоня разговора в друга посока – която и да е посока. Но продължавахме да се връщаме към същото.

– Имаш ли домашни любимци?

– Не, Даяна не обичаше животните.

– Толкова е ужасно всичко, което се случва в Сирия в момента.

– Даяна не обичаше да говорим за политика.

– Тези дни времето наистина е прекрасно. Толкова е слънчево.

– Даяна обичаше хубавото време.

В крайна сметка едва успяхме да се откъснем от темата за Даяна. (Която, между другото, звучи просто ужасно. Мрази животните и нехае за това, което се случва по света – какъв ѝ е проблемът на тази жена?) Поговорихме си още малко за другите книги на Ишигуро (и двамата ги бяхме чели почти всичките) и слава богу, краят на срещата наближаваше. (Стараех се да не ми личи колко се радвам, че скоро ще си тръгна.) Извадих телефона си, за да проверя разписанието на метрото, и внезапно чух стон. Вдигнах поглед към Майкъл и установих, че очите му изведнъж са станали червени. О, не, казах си аз. Нали няма да го направи?

Но щеше. Беше се просълзил. Очите му бяха пълни със сълзи. Да, наистина. Всеки момент щеше да се разплаче.

– Какво има? – загрижено попитах аз.

– Телефонът ти – подсмъркна той. – Същият е като на Даяна.

Телефонът ми е айфон.

Налагаше се да обезвредя ситуацията, преди да експлодира. Затова направих същото, което правя всеки път, когато бутилката ми „Кока-кола“ е толкова газирана, че всеки момент ще прелее: сложих ръката си отгоре. Неловко поставих ръка на рамото му. Откъде можех да зная, че това ще се окаже последната капка?

Майкъл се разрева. Искам да кажа, че буквално се разрева. Насред претъпкания, оживен бар този трийсет и пет годишен мъж започна да плаче с пълно гърло за бившата си съпруга, която го беше зарязала преди две години и която дори не обичаше кучета.

Онова, което направих в този момент, беше най-галантната постъпка през целия ми живот. Докато всички в бара бяха вперили погледи в мен и хлипащия мъж отсреща, аз станах от стола си, приближих се до него от другата страна на масата и го прегърнах. Прегърнах го истински с двете си ръце. А той рида и хлипа, и подсмърча върху любимата ми копринена блуза в продължение на двайсет мъчителни минути.

Когато най-сетне дойде на себе си, искрено се извини. И разбира се, аз му казах, че всичко е наред. Все пак знам какво е животът ти да се срине. И щях да подмина случилото се, наистина щях да го направя. Докато той не вдигна поглед към мен – този подпухнал, съсипан мъж, който беше плакал върху гърдите ми, сякаш са възглавница – и не каза:

– Ей, искаш ли да отидем у нас?

До следващия път, скъпи мои.

Все пак утре е нов ден.

Скарлет О хх

 

Остави коментар (379)

КЕТaрак Шапкарак > Ахххххх! Плача почти толкова силно (от смях), колкото Майкъл.

Стивън Принс > @ Не се обиждай, но… > Изненадан съм, че още не си оставила някой коментар в стил „това е сексистко“.

Не се обиждай, но… > @Стивън Принс > … Чакай, да не би да съм ти липсвала?

Стивън Принс @ Не се обиждай, но… > Липсваха ми глупавите ти коментари, да.

Не се обиждай, но… @ Стивън Принс > … Ти си пълен идиот. Между другото, Скарлет О, онази вечер и аз бях в „Джънгъл Бой“ – може би по същото време, когато и ти.

Стивън Принс @ Не се обиждай, но… > Ходиш в „Джънгъл Бой“? Този бар ми е любим. Може някой път да отидем заедно 😉

Не се обиждай, но… @ Стивън Принс > Мечтай си.

Скачащия Джош > „Никога не ме оставяй“ страшно ми хареса!

Личи Лу > И това ако не е да не можеш да оставиш някого! Смея се с глас, буквално! Благодаря ти, че си толкова искрена.”

 

Из романа “По книгата ще ме познаеш” на Али Бърг и Мишел Калъс, издателство Софтпрес. Превод – Богдан Русев.

Още откъси от книгата:

“Имаш чуден вкус за книги. Искаш ли да се срещнем?”

“Без целувка? Добре дошла в приятелския кръг!”

***

Топла и пълна с усмивки история за книгите и любовта! Франки Роуз е твърдо решена да открие мъжа на мечтите си с помощта на най-голямата си страст – литературата, и започва да оставя любимите си книги в метрото с бележка: „Имаш чуден вкус за книги. Искаш ли да се срещнем?“. Но както често се случва в романите, резултатът от смелия й експеримент е съвсем различен от очакваното.

*

Вдъхновяващо обяснение в любов към книгите, приятелите и сродните души.

Франки Роуз работи в книжарница и живее за книгите. Но има отчаяна нужда от любов не само на хартия. Или поне от една-единствена полунормална романтична среща. Опитвала е всичко. Без успех. До деня, в който решава да използва литературата за необичаен експеримент.

Планът й е да започне да оставя любимите си романи – с кратко послание и адрес за връзка – из влаковете и трамваите в Мелбърн с надеждата те да привлекат изискания, чаровен и начетен мъж от нейните мечти. Все пак Франки е убедена, че книгите, които четем, са най-добрият тест за сродни души.

Но точно тогава в живота й се появява Съни – неустоима комбинация от Джон Найтли, господин Дарси и Едмънд Бъртрам в едно. Проблемът е, че докато Франки е фен на класиката и завършен литературен сноб, Съни чете не друго, а тийн литература. А това е недопустимо, нали? Поне докато тя не научи най-важното правило: Никога не съди за книга по корицата. Нито за мъж по вкуса му за книги.

Вдъхновена от „Книги по релсите“ – инициативата на двете авторки за популяризиране на четенето в Мелбърн, „По книгата ще ме познаеш“ е свежа и забавна история, в която са преплетени препратки към над 130 заглавия от световната литература.

*

Али Бърг и Мишел Калъс са най-добри приятелки от деца и се отнасят с една и съща страст към книгите и писането. Заедно дават начало на проекта „Книги по релсите“ в Мелбърн, който вече обхваща цяла Австралия. Али е творчески директор и съосновател на рекламната агенция „Хеджхог“ в Мелбърн, а Мишел работи като начална учителка.