“Разкажи ми за баща си”
Из романа “Партиен дом” на Георги Тенев, издателство Колибри.
“– Хайде, ставай, събуди се! Как така ти се спи, аз не можах да мигна от напрежение.
Какво напрежение, мога да й отвърна, но не искам. Между устните ми се е задържал все още някакъв дъх от съня, топла глътка с неясен привкус, малко горчив, малко сладък, малко гнилият вкус на събуждане, което те пришпорва да си измиеш зъбите – за да забравиш този малък гробовен призрак, издайническия спомен, следа, сувенир и намек, че насън си се прегръщал с нещо мъртво.
– Не си ми показвала нищо от баща си – казвам, след като преглъщам парчето мумифициран сън.
Облягам се на възглавницата. Тя е спряла движението на ръката си, която тъкмо минаваше през корените на косата й. Обичам да виждам как жени спират движението на ръката си, особено докато извършват някое от най-първичните женски движения.
– Какво?
– Сетих се изведнъж, не знам защо, че почти никога не казваш нищо за баща си.
– Баща ми го няма от години, знаеш.
– Умрял е.
Казвам го без въпросителна интонация, но не и като ясна констатация. Като мнение, което търпи оборване, доказателства, потвърждение или опровержение.
– Какво ти става? – Нервната й бодрост е пресъхнала внезапно. След това в гласа й отново чувам онези нотки на раздразнение и упорство. Чувството, че е нападната, и то от кого, от мен. – Нещо случило ли се е? Искаш нещо да ми кажеш ли?
Мълча. Тя протяга ръка към моята.
– Хайде, ставай.
Аз обаче не помръдвам.
***
Как се запознахме с нея ли? Целият ни общ път минава под знака на напрежението. Не мога да разбера защо, не мога да позная сам себе си.
– Ставай, обличай се.
Мълча в отговор.
Тя се навежда застрашително отгоре ми.
– Няма да ти позволя да направиш това.
– Ти върви, остави ме.
– Няма да стане.
– Остави ме, казах!
Детската препирня я постигаме лесно. Само не мога да се досетя за какво сме се скарали, както винаги. Имаше някакъв мотив, някакво надлъгване. Детската война се разгаря винаги по формален повод, но символът в играчката – обект на спора, най-често е по-дълбок, много по-дълбок. Като неосъзнат мотив например, като неполучена любов от родителите, от бащата по-точно. Удрям пак, докато раната не се е затворила.
– Разкажи ми за баща си и обещавам веднага да стана.
Стъкленият будилник в прозрачна кутийка звънва до главата ми. Нямам време да затворя очи, за да се предпазя, тя го е хвърлила към мен от съвсем близко разстояние. Не го взе в ръка дори, просто го удари с дланта си и той се блъсна в стената, разсипвайки се на части. Вече със затворени очи, докато овладявам страха от евентуален нов удар, аз продължавам. Толкова хладно и спокойно, че чак се учудвам на гласа си:
– Разкажи ми за него и ще ти мине. Ще ни мине и на двама ни. Ще постигнем мир. Ти самата ще постигнеш мир със себе си.
Заслужена пауза. Мълчание.
– Няма да те оставя да направиш това. – Тя изговаря думите много тихо, но много отчетливо, точно над главата ми.
Отварям очи. Виждам я точно над мен. Гледа ме вертикално, поглед като отвес, в ниската си част ирисите й са скрити под ръба на долните клепачи.
***
Как я открих ли? Не мисля, че е ставало въпрос за избор. Всеки миг от общуването ми с нея е всъщност движение към ето този момент, когато тя ще се оголи като стомана от ножницата си и истинските мотиви ще блеснат. Колкото повече съпротива оказвам, толкова по-дълго и жестоко ще се източва острието, настръхнало като опашка на скорпион, за да ме прободе.
– Сънувах много странен сън – казвам й, за да я умилостивя, поне в началото.
– Няма значение – отвръща тя и прави първото движение, както всеки друг път.
Както всеки друг път, първо потича капката детска кръв, в смисъл, че тя ме кара да изстрадам отначало всички детски радостно-изгарящи спомени. Постигаме това лесно – достатъчно е да започнем познатата игра. На игра, тя никога не е негова дъщеря, на ужким. Пълно преобличане, пълно облекчение, пълно бягство от действителността на факта чия дъщеря е всъщност.”
Из романа “Партиен дом” на Георги Тенев, издателство Колибри.
Още откъси от романа:
ГЕОРГИ ТЕНЕВ е писател, сценарист и драматург. Автор е на романите “Партиен дом” (Награда за български роман на годината на фондация “ВИК”, 2007), “Кристо и свободната любов”, “Господин М.” и на сборниците с разкази Жената на писателя” и “Свещена светлина” (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).
Романът на Георги Тенев Партиен дом печели наградата на фондация ВИК за роман на годината (2007). Действието се развива през осемдесетте и деветдесетте години на 20 век, по време на прехода от комунистически режим към демокрация. Книгата е едновременно любовна история, пародия, трилър за една политическа измама. Началото ни представя срещата между главния герой и едно особено момиче – дъщерята на стар високопоставен партиец, който е на смъртно легло. Ветеранът на партията моли младия човек да вземе куфар пълен с милион и половина евро. Така романът започва игра с един от най-популярните съвременни български митове: този за куфарите с пари, направлявани от партийната конспирация през периода на прехода.
Интригата отприщва събития в сегашно време и лавина на спомените, които ни отвеждат във времената на късния соц – епоха на изграждането на съвършения нов човек, който може да бъде едновременно спортист, войник, гражданин, мислеща личност. Детството и младежките години се завръщат едновременно идеализирани и носещи странно усещане. Нещо с баланса на справедливостта не е както трябва. Пред смъртната опасност от радиационно облъчване, причинено от Чернобилската авария, не всички са били равни. Надзъртаме в света на партийния елит, едно от семействата на висши служители, които са били предупредени за опасността, докато масата от населението е оставена да се спасява сама. Надзъртаме в Мавзолея, който за едни е паметник, за други дом. За главния герой, властовата цитадела на Партийния дом е декор, в който се разиграва едновременно любовна драма, насилие, сексуални актове, морален и психически тормоз.
Дъщерята на партийното величие става съпруга на главния герой. Младият човек се намира в Германия, но неизличимите спомени и последствията от българското му минало все още го преследват. Най-мъчителният и вълнуващ въпрос е защо той е свързал съдбата си с хора от партията – корумпирани, но понякога щедри, обикновени, но все пак безчовечни и изкривени. Едновременно хора и чудовища. Борейки се с отговорите в този странен размисъл, героят прибягва до услугите на порнографията и проституцията в Хамбург. Не успява да разсее ума си, а само задълбочава драмата. Отчаяно се връща, отново и отново, към времето на детство и невинност, когато е срещнал любовта на своя живот.
