“Знам, че майките на героите винаги се страхуват, но ти направѝ заради мене едно изключение!”

Из повестта “Аз на Марс” на Николай Мизийски, Държавно издателство – Варна, 1967.

“– Скоростта се увеличава непрекъснато! – рекох аз. – Ще минем край Луната след не повече от 25 минути.

Крум каза, че това е една твърде прилична скорост и че ако бяхме отгоре на покрива, сигурно вятърът щеше да оскубе косите ни заедно с корените.

– При това вън е страшно студено! – добавих аз. – Докато кажем “бррр!”, и ще се превърнем в ледени шушулки!

Изведнъж от радиоприемника прозвуча дебел мъжки глас:

– Тук Земя! Тук Земя! Искър 1, обади се!

Не можехме да се обадим, понеже бяхме глътнали езиците си. Гласът продължи:

– Не ви чувам! Не ви чувам! Включете контакт Х-4.

Първи проговорих аз, защото съм по-смел:

– Какъв ли ще е този контакт, да го вземат дяволите? Тука виждам най-малко 50 ключа и копчета!
– Хайде на късмет! – предложи Крум и почна да натиска безразборно.

На третия път пред нас светна един малък екран. Някакъв мъж с униформа на полковник от авиацията ни гледаше строго.

– Говорете! – заповяда той. – Какво правите?

– Благодаря, добре сме – отговорих аз учтиво, както ме бяха учили вкъщи.

– Не ви питам за здравето! – разсърди се полковникът. – Кажете как попаднахте в космическия кораб!

– През вратата – намеси се в разговора и Крум. – Отначало хич не мислех да летя, но Сашо потегли и аз го придружавам, защото сме приятели. Сам ще му бъде скучно. Вие виждате ли ни, другарю полковник?

От гърдите на военния летец се отрони тежка въздишка:

– Ох, виждам ви! Много сте хубави!

После добави:

– Не остава нищо друго, освен да посетите Марс вместо мене и моя колега.

На екрана се появиха още лица. Казаха ни много напътствия. Разделихме си ги с Крум поравно, защото сам човек не може да запомни всичко. Най-важното, което разбрахме, се състоеше в следното: първо – тръгнали сме точно едно денонощие преди определения момент и следователно летим право към Марс; второ – горивото ни няма да се свърши никога, понеже корабът се движи с помощта на слънчева енергия, превърната в електрическа по особен начин; трето – и така нататък.

В края на беседата цъфна и тате, следван от мама. Тате каза, че с удоволствие би ми издърпал ушите, задето съм го изложил пред цялата световна общественост, но за жалост нямал толкова дълга ръка. Мама пък ми каза да се пазя от простуда и много-много да не играя футбол на Марс, понеже там момчетата били войнствени и ритали право в пищялите.

– Добре! – обещах тържествено аз.

Екранът почна да избледнява.

– Връзката ни скоро ще се прекъсне – каза полковникът. – Вие тръгнахте, преди каналът да бъде добре настроен. Няма и възможност да ви върнем обратно, иначе бих го сторил веднага. Все пак мисля, че разбрахте как се управлява Искър 1 и няма да ме изложите. Вие сте не само смели, но и разумни момчета, нали?

– Ще се справим, другарю полковник! – изпъчи се Крум. – Това е проста работа, не е задача по аритметика!

Стори ми се, че мама почна да плаче, но не бях съвсем сигурен, защото образите избледняха съвсем. Само гласът й звучеше още десетина секунди:

– Закопчай ризата си догоре, мами! Може да ти духа през прозореца!

След това настана тишина.

– Да закусим! – предложих аз.

– Има ли какво? – попита Крум със светнали очи.

– Има, разбира се. Вече направих проверка.

От радост Крум подскочи до тавана и… остана да виси там като полилей.

– Трябва да бъдем внимателни! – поучих го аз. – Изпаднали сме в състояние на безтегловност!

– Какво значи това?

– Това значи, че сме леки като перушинки. Вече нямаме притегляне, драги, което да ни дърпа към земята. Като стигнем на Марс, положението ще се оправи отново.

– Дотогава все така ли ще вися?!

– Ех, глупчо, не съм те карал да скачаш!

– Сашо, нали уж си ми приятел?

– Не “уж”, а наистина!

– Защо не ме дръпнеш към себе си?

– Това е умна идея! Подай си ръката!

Крум се пресегна и аз здраво го улових:

– Ела, неразумнико! Просто ми е жал да те гледам така безпомощен.

Но се случи нова беда – вместо Крум да дойде при мене, аз отидох при него! Издигнах се на ръката му като на гимнастически лост. Моят приятел, както вече ви обясних, е много пълен и много по-тежък от мен. В съгласие с физическите закони по-голямата маса привлече по-малката. Сега и двамата висяхме колективно като огромен грозд.

– Ако класът ни види отнякъде, голям смях ще падне! – въздъхнах тъжно аз. – Все пак ние няма да се предадем! Истинските космонавти не се предават! Я блъсни тавана с крак!

Крум направи каквото му казах и след секунда бяхме отново на пода. Пълзейки бавно и несигурно, отидохме до шкафа и го отворихме.

– Каква прекрасна гледка! – възхити се космонавт №2.

Той беше загубил теглото си, но не и чудния си апетит. Изобщо – хапна си хубаво и дори се облиза.

– Сега да пийнем по чашка вода!

Крум наклони каната.

– Внимавай да не я разсипеш! – викнах му аз. – Още не съм изследвал дали има и друга!

Но от каната не изтече нищо. Водата си стоеше в нея като нарисувана.

Понеже съм много умен, веднага схванах и това положение. Усмихнах се иронично:

– Хе, хе, хе! По този начин няма да получиш и капка! Състоянието на безтегловност важи за всички предмети.

Крум бръкна с пръст във водата и го облиза с удоволствие.

– Хей, не така! – викнах му аз.

– Наистина, че така е трудно – примигна тъжно той.

– Освен това съвсем нехигиенично!

– А как да постъпя?

Отворих пак големия шкаф и намерих две лъжици. С лъжиците беше много по-лесно да вкараме вода в устата си. Насърбахме се хубаво и отбихме още една грижа. После опряхме чела до едно от страничните кръгли прозорчета. Далече назад се виждаха две еднакво големи кълбета. Едното беше жълтеникаво, а другото – синкаво.

– Луната и Земята! – възкликнах аз.

– Хайде де! – учуди се Крум. – Нали уж Земята е по-голяма?

– 52 пъти. Но сега Луната е по-близо до нас. Веднъж се снимах на нашата улица. Жилищните блокове при завоя излязоха високи колкото мене.

– А защо Земята е синкава?

– Защото е обвита с атмосфера, пък Луната не е. Ето, виж: там са Европа и Азия, а отдолу е Африка. Вляво се простира Атлантическият океан.

– Доспа ми се! – прозина се Крум. – Хайде да си полегнем!

Той се изтегна на едното странично легло, а аз – на другото. Казахме си “лека нощ”, макар че в Космоса денят и нощта се сливат. Космонавт №2 захърка след 10 секунди. Аз се повъртях малко повече, защото ме вълнуваха 1500 мисли, като например: “Плаче ли мама сега?”, “Дълбоки ли са марсианските канали?”, “Решил ли е тате домашното ми по геометрия?”, “По колко крака имат хората на Марс?” и още 1496 други въпроса.

По едно време Крум смотолеви нещо насън и се обърна извън леглото си. В първия момент помислих, че ще се изтърси на пода, но веднага се засмях на своята несъобразителност. Приятелят ми остана да виси във въздуха и да диша кротко като пеленаче. Така за него впрочем беше по-удобно, защото джобовете му винаги са пълни със стъклени топчета, пирони и други твърди предмети, които на леглото биха му убивали.

– Лека нощ, мамо! – прошепнах аз. – Знам, че майките на героите винаги се страхуват, но ти направѝ заради мене едно изключение!

Клепките ми бавно се притвориха.

Скоро само корабът не спеше, а продължаваше да се носи към Марс с космическа бързина…”

 

Из повестта “Аз на Марс” на Николай Мизийски, Държавно издателство – Варна, 1967.

Още откъси от книгата:

“Позволявам и други заглавия, стига да не ме превъзнасят много, понеже съм скромен…”

*

Сашо е умно, но твърде самонадеяно 13-годишно момче, първенец на дълъг и висок скок в много юношески състезания, а Крум е най-добрият му приятел, ленив и с огромен апетит, с когото всеки ден прекарват време след училище. Един ден двамата попадат на почти готовия за полет български космически кораб “Искър 1”, предназначен за посещение на планетата Марс. Любопитството им става причина да се вмъкнат тайно в него и без да искат да го подкарат към звездите. Благодарение на подробните инструкции, които в последствие получават от Земята, момчетата успяват да достигнат дестинацията, да проведат редица срещи с емблематични марсиански персонажи и да се запознаят с обичаите и нравите, съхранени въпреки голямата и опустошителна атомна война, на която е била подложена Червената планета.

*

Николай Мизийски (Никола Бърдаров, 1925-1996) е роден в Плевен в семейството на изтъкнатия учител Илия Бърдаров. Завършва право в Софийския университет, работи една година в Плевенския окръжен съд и дълги години като говорител и редактор в радио Плевен. Бил е ръководител на литературен кръжок към читалище в града, член на Съюза българските журналисти и на дружеството на Съюза на българските писатели в Плевен. Има издадени пет книги за деца в средна училищна възраст, една от които (“Жълтото домино”, 1969) е драматизирана, а три са преведени на няколко чужди езика. Носител е на много литературни награди, сред които орден “Кирил и Методий” първа и трета степен. Преди дебютната си повест за деца “Аз на Марс” (1967) той е познат на читателската публика със своите разкази, стихове и фейлетони за деца и възрастни, където умело съчетава премерения хумор с мъдрите истини и оригиналната поука.