Христо Карастоянов: Всяка книга ми е първа!

На 22 февруари 2020 по книжарниците за втори път се появи еднотомното издание на трилогията “Кукувича прежда” на Христо Карастоянов. Излизала в далечните 1984 г., 1987 г. и 1990 г. като три отделни книги – “Перпетуум мобиле”, “Кукувича прежда” и “Сбъркана хроника” – и издадена за пръв път като трилогия през 1990 г., историята за живота в провинциалния малък град К. (по-късно преименуван на Ю.) обхваща периода 1924-1926 г., малко и преди след кървавия атентат в “Света Неделя”, и започва с емблематичното събитие на 26 март 1923 година, когато мирният митинг против заповедта за изземване на оръжието на населението в Ямбол завършва с арестуването и избиването на десетки младежи анархисти.

Новото издание в обем от близо 500 страници не е интересно само с това, че отбелязва по особено признателен начин юбилея на автора си, а и защото съдържа редакцията и коментарите на 70-годишния Христо Карастоянов върху текста на 30-годишното му писателско Аз – “озаптяването” на гласа, както самият го нарича, без сюжетни промени, без метаморфози в образите, без вариране в смисъла.

Христо Карастоянов е роден на 22 февруари 1950 година в Тополовград и завършва Пловдивския университет, специалност “Български език и литература”. Работил е като редактор във вестници, като драматург и директор на Държавния куклен театър в Ямбол. На 31 години дебютира с белетристичния сборник “Пропукан асфалт” (1981), отличѐн с награда на празниците за дебютна литература “Южна пролет” в Хасково (1982). От тогава има издадени над 30 самостоятелни книги – белетристика, публицистика и поезия, като за богатия си творчески опит печели редица литературни награди (за непубликуван роман за “Смъртта е за предпочитане” на Корпорация “Развитие” 2003, за белетристична книга на годината на Хеликон 2012 и 2014 за “Името” и “Една и съща нощ”, наградата “Дъбът на Пенчо” 2014 и “Елиас Канети” 2015 за “Една и съща нощ”), а текстовете му са включвани в антологии у нас и в чужбина.

В духа на новото издание на трилогията “Кукувича прежда” с Христо разговаряме за емоцията да преиздадеш историята си и възможността да се “похвалиш” със “забранена книга”, за отношението му към критиката, достъпа до информация преди 30 години и сега, за писането и работата с редактор, за вълненията и писателските амбиции и още много от писателските му навици от дебюта през `81-ва до сега.

 

Христо Карастоянов: За нищо на света не бих се отказал от нищо, което съм писал.

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: личен архив

. . .

Какво е усещането да видиш (отново!) трилогията си в една книга?

Да я видя не беше кой знае какво… Обаче бачкането, ах, бачкането… – направо не ме питай! Беше чудовищна веселба. С Красимир Лозанов се забавлявахме като невидели.

*

А ти въобще знаеше ли, че „Перпетуум мобиле” ще се превърне в трилогия, когато започна да я пишеш? Или пък когато я издаде. Въобще кога се разбират тези работи?

Ама много те моля, нищо не съм знаел аз тогава! Бях на трийсет, за мене всичко, което хвърчеше, се ядеше, бях получил награда на „Южна пролет”, бях издал книга за Матвей Вълев в „Български писател”, вече ме беше потупал по рамото самият Радичков и просто бачках като изоглавен. И не – не си я представях като трилогия. Но те трите книги сами си се навързаха като някакво продължение…

*

Ама те книгите ти даже не са излизали в този ред! Как така третата написана книга става книга втора в трилогията?

Честно ти казвам – нямах представа, че е трилогия. Да, имаше едни и същи персонажи, прескачаха се насам-натам, времето съвпадаше и прочие… Изобщо нямаше да е изключение в три самостоятелни книги да има съвпадения на имената. Реймънд Чандлър да не би да има сто главни герои. А пък защо третата книга – „Сбъркана хроника” – излезе втора по книжарниците. Ще ти кажа.

Значи, шефовете на издателство „Български писател” решили да отворят цитаделата си за млади автори, дето вече са издали книги в други издателства. И най-уважително поканиха неколцина: с официални писма, в които обясняваха намерението си и викаха – елате да пием по едно кафе и да се разберем. Аз, естествено, се успах, изпуснах Диана-експрес и направих юнашки опит да пристигна на стоп. Стигнах само до Стара Загора. Върнах си се, звъннах в издателството, извиних се и за мен въпросът беше приключен. Да, обаче те ме поканиха повторно! Втория път не се успах!

Пих кафе – разбрахме се. „Сбъркана хроника” по принцип беше готова, предложих я, те ми определиха за редактор Христиана Василева и това беше. Книгата излезе много бързо. Впрочем те от „Български писател” оформиха цялата тая работа в самостоятелна поредица и трябва да ти кажа, че в тая поредица излезе например „Балада за Георги Хених” на Виктор Пасков. Солидна работа!

*

Разкажи за онзи слух, че „Перпетуум мобиле” е забранена: „от печатницата – директно за претопяване”. Какво беше усещането? Може би трябва да поясним на младите (писатели и читатели) защо се говори за „претопяване”, а не за „изгаряне”?

Гледай сега… Може да не е било претопяване, може да са си ги изгаряли. „Лютите чушки”, казват, са ги изгорили, ама малко не ми се вярва… Ако са ги изгорили, отде се е взело читавото копие, от което после направиха фототипното издание? А пък „претопяване” вероятно ми е хрумнало, понеже тогава нали хартията беше непрекъснато кът… Тъй де – защо да горят чиста суровина за нова хартия?! Както и да е.

Историята със забраняването наистина е забавна. Не исках да я издавам тук с надеждата хората да си я прочетат в предговора, но хайде, на теб ще ти я разкажа… Работата е там, че имахме в Ямбол един писател, (няма да ти кажа името му, понеже отдавна е покойник човекът), та той мреше да публикува книга в „Христо Г. Данов”. „Христо Г. Данов” беше пловдивско издателство и беше едно от трите „силни” издателства, според както се изразявахме тогава. Значи „Български писател”, ама не сегашното, „Народна младеж” и „Христо Г. Данов”. И „Народна култура”, ама те бяха само за преводна литература. Издадат ли те в „Христо Г. Данов” – край, ти вече си признат.

И какво става… „Перпетуум мобиле” си върви съвсем в срок в „Христо Г. Данов”, книгата вече е готова в нашата печатница „Георги Димитров” (беше една от големите печатници в страната и „Христо Г. Данов” поръчваше и други книги да се печатат тук). Ии аз си викам: Абе защо да не пусна няколко откъса във вестника? Тогава работех в тукашния вестник „Народен другар”. И, дето се вика, речено-сторено. Подкарваме един подлистник от брой в брой, „следва”, „следва” и един ден – ха! – не  следва!… Питам главния: Какво става? (той ми беше приятел, тъй че можех да го питам). А той свива рамене и ми обяснява, че му заповядали от Окръжния комитет на партията. Тя тогава партията беше една и беше по-горна от държавните институции. Пък „Народен другар” беше точно техен орган. Нейсе…

И насам-натам, разбрах, че въпросният писател, който така да се каже беше узаконеният писател на Ямбол, просто не може въобще да допусне, че аз ще имам книга в издателство, което не го печата. И отишъл при един голям човек във въпросния комитет и казал: „Бе какво правят тия там в „Народен другар”?! Печатат в подлистник откъси от книга, която е забранена!” И човекът, какво да прави, обажда се на главния и главният спира подлистника… И да видиш какво става! Онзи писател вдига телефона и вика на шефа на „Христо Г. Данов”: „Бе какво правите бе? Ами че тя книгата на Карастоянов я спряха тука във вестника – веднага я спирайте, че ще си вземете голяма беля!…” В „Христо Г. Данов” работеха едни от най-мъжките пичове, които съм познавал в тоя шибан живот, и изобщо не му обърнали внимание. А книгата – вече отпечатана, в срок! И отивам аз да дежуря в печатницата и ги гледам печатарите – изнасят цели пакети „Перпетуум мобиле”! „Какво правите вие бе, ей? – им викам. – Бе няма да излезе бройката и ще ме ударят в хонорара бе, ало!” (В скоби, тогава, за разлика от сега, имаше хонорари за книгите и тези хонорари бяха разписани до стотинка в зависимост от тиража.)

А те ми викат: „Ааа, пич! Тая книга е забранена, тя оттук направо заминава за претопяване, тъй че изнасяме, каквото можем, и ще я раздаваме на приятели!…”

Това е историята. Аз затова в предговора на сегашното издание изохках, че пропуснах възможността после да се изкарам дисидент със забранена книга. Книгата си излезе, обаче в хонорара наистина ме удариха хората.

*

Ама пък колко автори могат да разкажат такава история за своя книга…

Видя ли сега какво направи! Подкокороса ме и ми отиде обемът на интервюто.

*

А! Интервюто тепърва започва. Имаш ли интересни спомени от издаването на другите две книги от трилогията?

Вероятно имам… Ама това са стари работи. Само си спомням, че като трилогия – тоест в едно тяло – книгата излезе през `90-та. По онова време още съществуваше мръснишкият номер търсените книги да се продават в пакет с непродаваеми. Непродаваеми според книжарите, разбира се – това те го решаваха. И в тогавашния вестник „АБВ” (страхотен вестник беше) един читател беше написал възмутено писмо. Така и така, той искал да си купи „Мъртвите сибирски полета” (примерно казано, може и нещо друго бързоликвидно да е било), пък те му я продали в пакет с някакъв си Христо Карастоянов. Бях абсолютно солидарен с него.

*

Не ми казвай, че на младия Христо Карастоянов му е било все едно дали го хвалят или критикуват. Промени ли се отношението ти към критиката?

Напротив, напротив – никак не ми беше все едно!… По онова време маститите писатели бяха измислили нещо като показател доколко една книга е забелязана. Ако се появят между пет и десет рецензии – това е добре. Ако се появят повече от десет – това вече означава успех. За първата ми книга „Пропукан асфалт” излязоха близо двайсетина!… Включвам, разбира се, и написаното в обзорните прегледи и доклади. И представяш ли си: нито една отрицателна. Как щяло да ми е все едно…

*

В увода на трилогията, която сега излезе, загатваш, че мотото на първата книга си има история. Откъде дойде „Защото времето лети. И страхотно завива в нощта!” Било „дочуто”. Къде ги дочуваш тези работи?

Ами нали за това са приятелите… Виж, отначало „Перпетуум мобиле” имаше цяла страница…, кажи го де… – епиграфи ли се казва? Мотà!

*

Хм, мотота…? Тази дума има ли въобще множествено число… Какви бяха?

… Естествено, че няма множествено число – измислих си го. Та значи имаше цитати от Библията, от Робърт Пен Уорън, от не знам си къде още… И после непрежалимият Пламен Ставрев ми разказа една казармена история, която той пък чул от Стефан Корадов. И историята завършваше тъкмо с тая фраза. Там тя стоеше много смешно, обаче още като я чух, ударих един юнашки кръст на мотàта. Стори ми се, че казва всичко. После, когато „Перпетуум мобиле” излезе, се оказа, че не съм сбъркал: мнозина се хванаха за това летящо време. Доста по-късно го видях дори надраскано на една стена.

Въобще, по онова време много си крадях лафчета от приятелите. Завъртял се моабетът, всеки разказва нещо – аз си записвам смешките. Веднъж Асен Масларски вика на един такъв моабет: „По-бавно, по-бавно разказвай, че Карастоянов записва…” Такива работи.

*

Да ти кажа честно, и аз така си ги представям писателските навици – да си записваш на момента. За да не стане после “Защото паметта ми изневери. И страхотно зави в нощта!”

Тъй, тъй… И по празните страници на книгите съм си драсвал някакви фрази или хрумки. Това е пълно безобразие, но това е положението.

*

Мисля си сега, че днес сме доста „разглезени” откъм достъп до информация. Можем да направим проучвания за какво ли не, без да мърдаме от къщи – имаме си интернет, кореспондирането с експерти става по мрежата. Какво изпитваш, като се сетиш за писането и събирането на материали едно време? Какви проучвания ти се наложи да направиш във връзка с трите книги? Срещаше ли затруднения във връзка с достъпа до информация, на какви източници се доверяваше?

Е, това вече дори не е въпрос – това си е направо отговор. Последния въпрос имам предвид. Какво ти „затруднения”! Вестниците от епохата, която ме интересуваше – погребани в затворените фондове на библиотеките. Книгите – и те там. А достъпните, знаеш – писани от победителите, които, както е известно, пишат историята. Ако ти кажа например, че дори за „Пламък” ми трябваше бележка от научния ми ръководител Иван Сарандев (когато пишех дипломната си работа за Матвей Вълев), няма да ми повярваш, нали? За по-специалните архиви и дума не можеше да става. И тогава на помощ дойдоха достъпните вестничета от 20-те години, градски, общински… Безобидни, неполитически, поради което останали в достъпните фондове. Да, ама в тях го има живият тогавашен живот! Наивни дописки, клюки, градски кавги… – всичко. Поласках се, но никак не се изненадах, когато в рецензиите се отбелязваше, че, така и така, бил съм предал достоверно атмосферата на онова време. Ами тя атмосферата я има цяла-целеничка именно в незначителните издания! И като отвързах фантазията… – и ай готово!

*

Разбрах, че трилогията е претърпяла собствената ти редакция сега, преди това издание. Защо реши да редактираш? В какво се състоят промените? Дописа/съкрати ли нещо?

Е то именно в това се състоеше забавлението, докато работехме с Красимир Лозанов, я! Когато Божана Апостолова ми предложи да я преиздаде, си препрочетох трите книги. И се хванах за главата. Такова дивашко развихряне – не ти е работа. Че като извадих голямата балтия!… Все едно седемдесетгодишният Карастоянов редактираше трийсетгодишния. Един вид го озаптих.

Но искам да знаеш, че при цялата наистина голяма работа, редактирах само и единствено на текстово ниво. Важно е, затова ти го казвам. Ей толкова не съм пипнал нищичко от сюжетите, от персонажите, от смисъла въобще, ако щеш. Тоест оставих това – какво и как съм мислел тогава, но бях суров към начина, по който съм го казал.

Но май по-важно е едно друго нещо. Много от нещата, които в началото на 80-те си ги бях навъобразил, сега вече ги знам в истинския им вид. И то изобилно и детайлно. Ако обаче почнех да ги използвам, то щеше да значи именно да нагазя доста по-надълбоко в текста. И да го съсипя. А пък трябваше да ги кажа! Нещо като оправдание за тогавашната ми наивност…

И така се роди тая хубава (според мен де) идея за бележките под линия. Каквото тогава не съм знаел, но храбро съм го написал, го обяснявах (извинявах!) под линия. После пък глосите се превърнаха в нещо като разговор с редактора и стана още по-гот.

Абе, приятно беше.

*

А имаше ли идеи за романите, които преди 30 години не включи по една или друга причина предвид… хм… другите времена тогава? Добави ли ги сега, когато май всеки може да напише всичко?

Вероятно имаш предвид „Една и съща нощ” и „Животът няма втора половина”? Не, те дори не бяха още в зародиш, не бяха изобщо помислени! Ако отвориш „Една и съща нощ” и видиш датите в „дневника”, да знаеш, че това са истинските дати на времето на писане. А инак нито една от двете книги не можеше да бъде написана през 80-те. Не заради цензура или нещо такова, а заради онова, което ме попита преди малко – информацията. Без сегашните океани от информация те не можеха да се напишат. Вече се налагаше да бъда максимално близко до вярното. Все пак не си измислях персонажи – разказвах за реални хора и трябваше да внимавам много.

Обаче едно нещо ме стресна приятно – дори не си го бях помислял, преди да излезе „Една и съща нощ”. Значи, мотото в „Перпетуум мобиле” гласи, че времето завива страхотно в нощта. Това – през 1984. А през 2014 – нощта се оказва една и съща. А сега де? Има бая мистики в тоя занаят…

*

Като каза, че си работил на текстово ниво по теста, се замислих: Аз например не харесвам писането си отпреди няколко години, да не говорим отпреди 10! Ти какво мислиш за твоето преди 30? Доволен ли си, развил ли си се оттогава? Четеш ли се сега, мислейки си „брей, как съм го казал това, как ли ми е хрумнало тогава”?

Ами, ами, как не!…

*

И наистина ли, дори в кръга на шегата, не ти се прииска да пипнеш фабулата някъде? Кой щеше да те „хване”?

Нито за секунда не съм си го и помислял. И сега като ме питаш – просто си го представих… Еее, голямо предателство щеше да е спрямо оня Карастоянов. Впрочем, въпросът ти хич даже не е в кръга на шегата. В първите години след 10 ноември доста хора някак си се отказаха от предишните си текстове. Или ловко ги дописваха. Кофти история беше. „Ах, такова беше времето, ах, бяхме принудени, ах, аз не съм го мислил така…” Това, което знам за себе си, е, че за нищо на света не бих се отказал от нищо, което съм писал. Глупаво, нахално, наивно, доктринерско, фалшиво дори… – не се срамувам. Все едно да си плюя в лицето.

А, да. Преди малко, като ти разправях как работихме с Краси, пропуснах нещо много важно. Той редактираше, като непрекъснато гледаше в изданието от 1990 година, първото издание. И ако някъде бях кривнал, той моментално би ми написал: момент, момент, тогава не си го написал така. За което съм му дваж благодарен.

*

Ей сега, като заприказва за Краси, да те питам: Работил си с различни редактори за трите си книги. Кажи какво харесваше най-много у всеки. Какъв е идеалният редактор за Христо Карастоянов?

Ооо, да ти имам въпроса! Не само за тези три книги – за всичко, което съм издавал през тия четиресет години, съм работил с различни хора. Ама толкова различни, че май не бих могъл дори да се опитам да обясня с какво са били различни и с какво тая различност е правела редактирането такова или онакова.

*

Е, айде де! Бъди по-тежък! Не може да нямаш претенции…

Е, да, мога да си позволя едно клише, щом ме питаш. Идеалният редактор според мен е честният редактор. Да, трябва да е съвестен, да, трябва да е компетентен, да, трябва да е окàт… Но най-напред трябва да е честен. Честен спрямо автора, а то значи честен и спрямо книгата. Иначе – кофти, нищо добро няма да произлезе.

Когато работихме с Христиана Василева по „Сбъркана хроника”, се запънахме на едно място, където главният герой псува. Даже не чак да псува, ами употребява една дума табу. Сега вече за нищо я нямаме, но тогава… И си плачем с Христиана в жилетките, защото, да, той не може да го каже другояче, ама пък ние не можем да го напечатаме! Голям майтап! Махнахме думата и я заместихме с едно лигаво „на-майка-ти-хайде-да-не-казвам-какво”…

*

А сега кое налагаше редакторска намеса? Само фактът, че „пипаш” текста? Само по текста ли работи редакторът ти? С какви коментари и промени ти се наложи да се съобразиш за това издание?

Тя дълга и широка!… Та затуй ще ти отговоря само на първия въпрос. Аз отдавна съм заявил на Божана Апостолова, че не мога да си представя, че мога да публикувам книга, без да съм работил с редактор. И не само с редактор. Не си представям книгата без рецензент, който още преди редактора да каже има ли въобще смисъл издателството да се захване с тоя ръкопис. „Да” или „не” – толкоз. И тя никога не ме пита, ами направо дава ръкописа на най-добрия редактор.

Знам, знам, че има автори, които не признават институцията „редактор”. То и много издатели не я признават. Но редакторът е първият ти читател, при това – компетентен читател. Да не говорим, че външното око къде-къде по-добре вижда всичко, нали така. Ти може да си мислиш, че си сътворил нещо брилянтно, но ако редакторът ти каже, че не е баш тъй – длъжен си да му повярваш. Защото свестният редактор наистина няма да те подведе; все пак и той се подписва за тази книга.

Впрочем, чувал съм и за по-тежки случаи. Отива съответният автор при известен писател и го моли да му стане редактор. Писателят приема, може дори да е поласкан. Взема ръкописа, затваря се, бачка като изоглавен, обаче какво става после, да видиш. Идва авторът, редакторът започва да излага забележките си, и още на първата авторът си взема ръкописа, фръцва се и си заминава. Той всъщност е искал не работата на писателя – той е искал името му да стои в книгата, ако ме разбираш.

*

Леле, колко книги съм изчела, на които е отбелязано име на редактор, а намесата му хич не се вижда…

Именно! Хеле пък в преводните издания. Преводачът може и да знае перфектно чуждия език, ама родния си – хич! И като няма редактор, става една… В една такава преведена от английски книга прочетох, че тротоарът бил облицован с кафяви плочи. Нещо като стената в банята…

*

Кажи ми на какви хора днес ще бъдат интересни книгите ти отпреди 30 години, как мислиш? Кои са днешните читатели на трилогията „Кукувича прежда”?

À така!… Хубав въпрос. Хубав, ама мъчителен. Нямам представа! Това обикновено става ясно при срещите с хората, с разните му там премиери, промоции и прочее. Ама сега? С тая карантина, с тая блокирана България? Де ги срещите с читатели? Затова поревах във Фейсбук: „Горката ми книга! Не й върви! Първия път излезе през мътната 90-та, втория – сега!” Надявам се да не е вече забравена, когато се разкарат тия генерали и тия извънредни положения, та да се ориентирам.

*

Ей, не повдигай темата! Много ме боли как това Положение се отразява на издателския бизнес, на бизнеса въобще! Ама, ако смяташ такива потопи да предизвикваш с всяко издание, да обмислиш сериозно третото, викам…

Добре де.

*

В предното интервю ми обеща, че някой ден ще ми обясниш защо на толкова награждаван автор като теб номинациите за награди също са му скъпи…

Ами то, мисля, е ясно. Айде, да оставим книжните и литературните награди настрана. Да вземем Оскарите. Нали виждаш как дори на афишите на филмите за актьорите пише: „Номиниран толкова и толкова пъти за Оскар.” Това при положение, че не е получил наградата. Но е номиниран! И това отбелязване не е унизително – един вид утеха там някаква… Не. Това е важен факт от творческата кариера на артиста, затова го и отбелязват. Което е обяснимо с факта, че наградата я получава един от четирима номинирани – очевидно достойни. А тези четирима са номинирани измежду стотици, да не кажа хиляди актьори. Е, кое е по „забелязване”?

С книгите е същото. Като изключим наградата „Хеликон”, където номинациите са 12, в останалите конкурси и награди се номинират я четири заглавия, я пет-шест. Виждал съм списъци с предложенията! Ами че обикновено се предлагат десетки книги и автори!

А вече ако накрая твоята книга получи и наградата, това е много приятно, защото с нещо ей тонинково си излязъл пред напълно равностойни и готини автори.

Надявам се разбираш, че говоря за идеалния случай!

*

Да, да, разбирам…

…Защото вече им изгубих бройката на литературните награди и не навсякъде принципите и порядъкът са такива. За там вече съм готов с нещо като наръчник със заглавие „Как да печелим литературни награди в десет стъпки”. Стъпка десета гласи: „Приятел в жури се познава!”

А ако искаш да знаеш, най си е готино да участваш в анонимни конкурси. Ако спечелиш – фукнята е дваж по-голяма (именно заради анонимността, разбираш, нали). А ако не спечелиш – никой не знае, че си участвал!…

*

Опиши процеса си на писане преди 30 години. По какво се различаваше от този сега? Да, спомням си за 16-те часа чукане по пишещата машина тогава и способността ти днес да ги „проблееш”, но искам още подробности. По колко време пишеше, къде и при какви условия?

Многоуважаема госпожо! Моят процес на писане преди трийсет години беше шашкънски. Гаменски. Беше нещо като „шапка на тояга”. Голям кеф! Бях дори нагъл. Случвало се е да напиша разказ в един екземпляр. На машинката, а не на компютъра, където има разните му начини за съхраняване. И този един-единствен екземпляр юнашки го изпращам някъде. Ако знаеш колко страници гениална проза се изгуби по тоя начин!… Но да – имало е случаи за шестнайсетчасово бачкане.

*

А, тези 16 часа сам ми ги каза предния път и аз наистина ти вярвам, че ги е имало!

Помня, помня… – беше ми се разкатала фамилията. От списание „Пламък” ми бяха заръчали да преведа „Чевенгур” на Платонов. Щеше да излиза в „Дружба народов” ли беше, не помня. С продължение. Излезе първата част – приличен обем. Бачках си бавно и славно. Хубаво, ама в следващия брой руснаците изсипали цялата останала книга! Дето е трябвало да излезе в три-четири книжки – тука в една!… Пък сроковете на „Пламък” същите! Както и да е.

Добре де, още нещо си спомних. Случвало се е да изхвърлям целия изписан лист, ако на последния ред на страницата трясна някоя грешка. Да кажем излишна запетайка. А уж вече съм решил, че това е окончателна белова на нещото, което пиша, тоест вече преписвам в три екземпляра – един за там, където съм решил да го пращам, един да си го имам в папката и един просто така, за всеки случай. Слагам нови три листа и почвам отначало, което, естествено, си е чиста гаранция за нова грешка. Понякога съм изхабявал цял топ хартия – петстотин листа – за един разказ от четири-пет страници. Ех, какво знаете вие с компютрите!…

*

О, трябва да ти кажа, че има и хора “с компютри”, на които не им дреме особено колко грамотно са написали ръкописа си – “нали в издателството има коректори”!

Да бе, коректори! Виждал съм книги, пълни с такива грешки, че и на четвъртокласник биха му писали двойки… Сега, че книгата е като брашнян чувал – колкото и да я изтупваш, все си пуща грешчици. Ама чак пък без хич изтупване…

*

Я ми кажи ти сега „професионален писател” ли си? С такава библиография, с толкова награди. Преди си работил за име, сега името ти работи ли достатъчно за теб?

А какво, извинявай, означава „професионален писател”? Ако е в смисъл да се прехранваш от това – не, не съм. Ако е в смисъл, че това е единственото, което горе-долу умееш и във всичко друго си гола вода – да.

А дали името ми и прочие… Хм… Ами нà: каниш ме за интервю! Значи…

*

Ох, за жалост, точно за “прехранването” питах… Да повдигна ли темата за тиражите и хонорарите преди и сега…

Не, моля те, не я повдигай! То и да я повдигаш – все тая. Просто няма база за сравнение.

*

Абе как сега човек да си позволи да пише на спокойствие, като се налага да го съвместява с други по-доходни занимания, за да не умре от глад пред клавиатурата!

Нещата са принципно различни, няма как да ги сравниш. Надявам се да не мислиш, че носталгирам по ония времена. Не, тогава просто беше различен механизмът, устройството на тия неща. Но и тогава от писателски труд малцина ставаха милионери. (Боже, малцина… Горе-долу колкото половината пръсти на едната ръка.) А с по-доходни занимания… Ами аз май нищо друго не умея. Впрочем големият Калин Донков преди двайсетина години беше написал горе-долу следното: “Ако някой е решил да забогатява с писателски труд, просто си е сбъркал пистата”.

*

Кажи ми, променят ли се за толкова години вълненията на автора при публикуването, промотирането на книгата, получаването на обратна връзка от рецензенти и читатели? На кои свои страхове се смееш сега, кои са ти новите?

Сега можеш да се смееш, колкото си искаш, но най-най-честно ти отговарям: всяка книга ми е първа! От момента, в който редакторът каже: „Готово!” – и предаде ръкописа за работа… да не ти обяснявам. А като излезе от печатницата… Е, не, тогава поне за два-три месеца става страшно! Точно по тази причина няколко пъти съм декларирал, че преставам да пиша и издавам книги. Веднъж дори писмено! Защото ако писането е някакъв вид суета, то издаването вече е отвратителна суетня. Минава, ама докато мине… И вече върхът беше тая година с „Кукувича прежда”. Е, не очаквах, че ще се чувствам като дебютант, а то баш така стана. Е, мина ми, прочее.

*

А писателските амбиции търпят ли развитие? Повече ли си вярва Христо Карастоянов днес?

Майтапиш ли се?

*

Ни най-малко.

Имаш ли си представа колко й треперих на „Една и съща нощ”, а? Аз си знаех защо треперя. Излизаха отлични рецензии и ревюта по сайтовете, излезе цяла страница в „Култура”, Светльо Игов ми връчи ласкателната награда „Дъбът на Пенчо”, Иван Добчев още първата седмица ми се обади, че иска да прави спектакъл в Народния… – аз си й треперя. Не че се срамувах от романа, не, просто не знаех дали съм го направил убедителен… Все пак бях свалил от стената иконата Гео Милев! Абе…

*

Още ли пишеш онова нещо, за което преди каза, че май няма да види бял свят? Още ли е такова положението? То ли е това, за което преди ми каза, че „човъркаш от петнайсетина години” и за което имаш вече финалните редове?

Аха, помниш, значи. Онова нещо го дописах и то се оказа точно толкова непубликуемо, колкото се и опасявах. Не, нищо общо с цензури и други подобни. Непубликуемо е, защото е непубликуемо. Ако ти го изпратя, сама ще разбереш защо е непубликуемо.

*

Е, дай жокер, моля те. Ти сам ли го виждаш такова или някой рецензент го каза?

И двете. И сам си го знаех, и Краси Лозанов ми го каза. Показах му го преди да дойде предложението на Божана за „Преждата”. То е нещо като алтернативна история в алтернативната история. Ама за да се кикоти читателят на забавата, трябва малко от малко българската история от първата половина на ХХ век да знае – иначе нищо няма да разбере.

*

Сещаш ли се още за още някой съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Да… Сега от мен се очаква да кажа нещо много мъдро… „42” върши ли работа? Ако разберат какво е това „42”, значи ще стане работата…