“…където ти, там и аз…
Из романа “Къщата с ангелите” на Любов Кронева, издателство Жанет 45.
“Ташко не проявяваше грам отстъпчивост. Сами по себе си намеренията му бяха прекрасни – да превърне повлеканите в елегантни дами и както се беше засилил, блъсна се в конфликт на естетики. На представи. Скоро се убеди, че е невъзможно да промениш нечии представи. Може да ги поотместиш. Да ги изместваш полека и много, много внимателно. Революциите в модата получаваха признание след като вече са факт; какво ли е струвало на Коко Шанел да се пребори с корсетите, а за една жена дори смъкването на ръкава е революция, ако преди това си е внушила, че голите ѝ ръце са хубави. (Без да споменаваме останалото). Ето – госпожа Младенова, освен “неговите” дрехи, пак подноси провлечените поли и тесните фланелки. Двата ѝ образа се сбутваха в съзнанието ѝ, нито един не се даваше, а тя ги съвместяваше с необяснимо нехайство… Обидно. Но той не можеше да се откаже, защото имаше идеи, жените му трябваха, иначе идеите му оставаха само на хартия. Искаше да прави рокли, с каквито жените са облечени във фантазиите (не техните все пак), обвити са с бляскаво великолепие от коприни, воали, дантели, за да изтрият почти напълно границата между сън и реалност… Те умееха да създават тази илюзия. Той подозираше, че те умеят да създават какви ли не илюзии и се силеше да ги изтърпи, може би – да ги разбере, макар че го влудяваха със способността си да извъртат нещата по свой начин, да забравят нарочно, да мамят на дребно. Вярно му беше казал Мишката – чудовища, ама направо митични!
Да… И баба му. Как го излъга! Не, все пак – как го излъга? Или той е ослепял, не е искал да види истината – от егоизъм и инстинкт за самосъхранение?
Изпра в онзи ден. Сготви. Вечеряха. Наистина нищо ѝ нямаше, дори най-малък знак, а онази жена, София, се разнасяше из къщи толкова отдавна, че вече не ѝ обръщаше внимание… Попита баба си откъде да вземе чисти чаршафи, тя викна отдолу: “Аз ще ти дам, не пипай, ще ми разбъркаш всичко!” Качи се, извади чаршафи, нареди ги спретнато на леглото му. И закуцука отдолу. Изведнъж седна на стъпалото. Той изтича при нея, прегърна я, тя се държеше за пръчка от перилото, стискаше очи и зъби, беше само светло петънце сред огромна чернилка, която кръжеше, завихряше се с немислима скорост, поглъщаше петънцето… Дядо му надникна. Затрополи тежко към телефона… Тялото ѝ се беше стегнало в борба – да удържи душата си още малко, защо ли се бавеше дядо му, пусна я внимателно, слезе да провери. Намери го на пода, сгърчен, подпрял глава на дивана, да диша пресекливо. Позата нещо му напомни, разбира се, прочутата картина “Иван Грозни и синът му”, но без Иван Грозни, и искаше да им викне, че не може така, тя да стиска зъби, той да изобразява убития царски син, комично е, как не разбират, не бива така да се умира, не бива да се… умира… А беше поел към телефона и насред безсмисленото си движение ги чу, прелетя през него последното, което си казаха в този свят: какво решаваш, идваш ли – попита баба му, а дядо му, извърнат към нея с цялото си същество, с каквото беше останало: където ти, там и аз… Ташко стигна до телефона, механично набра номера, отговори му бодър, делови глас: “Бърза помощ”, слушам ви, ало, ало…” А той мълчеше, защото не можеше да се сети за адреса, на̀, цял живот беше прекарал в тази къща и не помнеше къде живее, но това беше без значение – гласът му го нямаше, загуби се гласът му…
Хукна при съседите, затропа, излезе леля Милка и нищо не попита, затича се към тях както беше по чехли и мокра мушамена престилка… Дойде линейка. Вуйчо му. Други хора. Не го закачаха.
На деветия ден запали свещи в цялата къща, всички свещи, които намери – бели, сини, червени. Красиво стана. Жената в бяло, София, ходеше между тях, докосваше пламъците. Свещите май ѝ харесаха… Пристигна вуйчо му – да го води на панихида в черквата. Или на гробищата. Ташко не му отвори.
На другата сутрин пак дойде. Почука на стъклото, каза тихо: “Ако не отвориш, ще разбия вратата”. Ташко му отвори. Вуйчо му го прегърна. Разплака се. Беше почти с цяла глава по-нисък от него. Каза каквото винаги казваше във важни моменти: “Една сестра имах… Само ти ми остана! Няма да те оставя!”
Из романа “Къщата с ангелите” на Любов Кронева, издателство Жанет 45.
Още откъси от романа:
“Такава любов не може да е без грях!”
*
“От какво се интересува добрата литература? От хората извън светлините на прожекторите, от самотните, онези, които имат странни сънища и видения, които се вълнуват от добротата и вярват в честността. Те обикновено плащат високата цена да бъдат различни, изпитанията не ги отминават, все се оказва, че пречат на някого и често са в “окото” на бурята. Такива са Тетка и Ташко – героите в новия роман на Любов Кронева “Къщата с ангелите”. Покрай красивата стара сграда и в нея, под погледа на мраморните ангели-хранители се случват събития, познати ни от последните 18 години – апетитите към имоти в морския град не я отминават. Но макар историята да граничи с криминалното, романът се интересува далеч повече от усилията, нужни да продължиш да живееш с достойнство, дори когато всичко наоколо ти се разпада, размества, разпилява, а властта на парите заменя всички ценности. Време, в което често само въображаемото е убежището на духа. След “Островът на сънищата” и “Черни лалета за Кант” Любов Кронева отново демонстрира разказваческо умение и надделяващо над тъгата чувство за ирония. Тъкмо то изтрива саждите, с които сме покрити. Влезете ли в къщата с ангелите, ще се смеете и ще плачете, но няма да си тръгнете до края.”, Силвия Чолева
