“…Любов срещу храна. Храна срещу любов…”

Из романа “Странстващият албатрос” на Деметра Дулева, издателство Хермес.

“Понеделник сутрин.

Часовникът звъни точно в шест часа.

Почти две години, откакто баба почина, повече от пет – откакто Нико го няма.

.

Трябва да ставам за бачкане. Рано е, но сутрин обичам да се размотавам – да нахраня котките, да полея цветята, да изгладя дрехите… А и пътят дотам е дълъг. Сменям трамвай и два автобуса. Докато стигна, ще стане десет, но пак ще съм първа. Като студентка, нали трябваше някак да се издържам, се занимавах с какво ли не – чистех детска градина, продавах на сергия, превеждах сериали за първите частни телевизии. Но от година се трудя в офис, ставам в шест, отивам на работа и после се прибирам. Ставам в шест, отивам на работа, после се прибирам.

Така всеки ден.

.

Правя си кафе и изяждам един банан. Ще ме засити до десет часа, когато ще имам нужда от закуска и второ еспресо.

Маузи и Мойри се умилкват в краката ми. Мъркат гальовно. Любов срещу храна. Храна срещу любов. Поне с тях сделката е ясна.

Маузи е умна, веднага я научих да спи в кошницата и да не се намърдва в леглото. Мойри нищо не схваща (бавноразвиваща е, казвам ви), но е по-щастлива. И спи при мен. Какво излиза – като си по-умен, губиш. Май е по-добре да си глупав и щастлив. Истината често е непоносима.

Затова накрая пуснах и Маузи на леглото. Така де, поне в дома ми не искам умните да са прецакани. Освен това не ме бива много във възпитанието, твърде съм мекушава към деца и котки.

.

Работя в звукозаписно студио, доста известно. Наеха ме заради песните, които бяхме написали с Нико. Излиза, че всичко, което съм получила дотук, го дължа на “едно злобно бабе” (думи на майка ми), което ми осигури дом, и на “един неудачник” (пак нейни думи), благодарение на когото ме взеха на работа.

Нико непрекъснато пишеше песни, повечето посвещаваше на мен, а една, най-хубавата, на нероденото ни бебе. Понякога пишех ноти под текстовете или обратно – аз съчинявах стиховете, а той музиката. Това бяха нашите любовни джемсешъни. Сега си мисля, че ми бяха по-приятни дори от секса. Вероятно защото забравих какво е това.

Никога нищо не изхвърлих. Когато и баба почина, се заех да подредя и препиша на компютър целия ни архив. Случваше се вечер да свиря на китарата или поне да опитвам, но бързо потъвах в сълзи. Не докосвах пианото, сякаш ми бе виновно за нещо, но китарата беше на Нико – моята връзка с отвъдното.

.

Спомените за него с времето избледняват, но музиката му никога не загуби силата си. Всеки път, щом се връщам към песните му, усещам някаква вътрешна топлина, която плъзва по цялото ми тяло. Мога да опиша чувството като приятно гъделичкане, като ласка, като нежно докосване на устните му. Винаги ще го обичам. Знам, че вече го казах, но тази любов, поне засега, е есенцията на живота ми.

.

Един ден занесох две песни в звукозаписно студио. Всеки начинаещ музикант се блазни от идеята да напише хит, да направи запис и да получи разпространение. Но в случая смелостта ми дойде от желанието да съживя Нико. Или най-нежната и безплътна част от него.

.

Нищо не стана. Разкъсаха хищно музиката ни. Като лешояди. Откраднаха основните мелодии и на двете песни. Текстовете им се видяха прекалено смислени. Поръчаха нови и изкараха два чалгарски сиперхита, с които дебютира една нова звезда. С див мазохизъм проследих отблизо как става. Мацето пристигна от малкия си град, качено на платформи и посипано с пайети. За няколко месеца напълно я преобразиха. Вкараха я в “кабинката за обезпаразитяване” – така наричам козметичния салон до студиото, там – скубаха вежди, боядисваха коси, опъваха букли. После мъничко колаген в устните, повечко силикон в циците и хоп – изгря нова гърла.

Вече работеше конвейерът за ерзац култура…”

 

Из романа “Странстващият албатрос” на Деметра Дулева, издателство Хермес.

Още откъси от книгата:

“…Не ме тормозят, нито заплашват. По-лошо е. Никой не ме забелязва…”

“…Баба казваше, че за път се взема само нужното, за живота – само чистото…”

***

Габриела слиза на Северната гара в Брюксел с малко багаж, китарата на Нико и една черна котка. Но храброто й пътуване, изпълнено с неочаквани срещи и странни премеждия, едва сега започва. Животът в крайните квaртали на София, Брюксел и Париж може да е удивително еднакъв. Защото най-трудно навсякъде е това, което Габриела единствено търси: да бъде отново щастлива…

*

“Родена съм в годините на социализма. Половината си живот съм прекарала в България, другата – в чужбина. И още не знам коя от двете части е по-добрата. Живяла съм в четири държави, говоря пет езика, сменяла съм работа и жилище десетки пъти. Вярвам, че най-добрият начин да разкажеш действителността е, като измислиш история за нея”, Деметра Дулева