“…Не ме тормозят, нито заплашват. По-лошо е. Никой не ме забелязва…”

Из романа “Странстващият албатрос” на Деметра Дулева, издателство Хермес.

“След работа едва се довлачвам до вкъщи. Пътят обратно е по-дълъг заради задръстванията. През ноември денят е къс и студен. Вечерите са мразовити. Пред входа заварвам да се разхожда по нощница съседката от долния етаж. С белите си пухести коси и в тънката одежда прилича на светещо видение в мрака. Стиснала празна часа пристъпва по пантофи с блуждаещ поглед. За миг спира очите си върху мен и бързо ги отмества.

Познавам добре старата госпожа Ангелова, напълно е дементирала. Често успява да се изплъзне от съпруга си и успешно да се изгуби в квартала. Той, горкият, също е много стар и немощен, но поне е с всичкия си и трогателно се опитва да се грижи за нея и да поддържа къщата. Непрекъснато му се налага да я издирва с помощта на полицията. Сигурно в момента още не се е усетил, че я няма. Обикновено го издебва да задреме и тихомълком се изнизва навън. Синът им, Митко, е в Канада и почти не си идва. Пари ли няма, жена му ли не дава, но тия двамата са обречени на самотни и тъжни старини.

– Госпожо Ангелова, загубихте ли се?

– Не, отивам при Тони за чаша захар.

– Хайде да ви заведа вкъщи, аз ще ви дам захар.

– Рита, Рита, ти ли си? А къде е Митко? Кога ще си дойде?

Предполагам това е канадската снаха, дето не ги иска. В изтрития ѝ от годините мозък само Митко е останал. Сигурно той е причината за постоянните ѝ бягства. Майчиното ѝ сърце не спира да го търси.

– Елате, да се прибираме на топло.

Покорно ме хваща за ръка и тръгва с мен като малко дете. Качваме се и я предавам на съпруга ѝ. Толкова е тъжен, че няма сили да ми благодари.

Никога не сме се запознавали официално, но когато живееш дълго на едно и също място, всички те познават. Не съм много общителна, не разговарям със съседите, не си ходим на гости и въпреки това по неведоми информационни канали научавам много неща за тях, предполагам – и те за мен. Познавам семействата, децата, кучетата и проблемите.

Знам кой тръгва сутрин в шест за работа, кой форсира двигателя рано в неделя, кой изхвърля боклука си през прозореца и чие куче скимти на балкона. Съседът отдясно е глух като пън и надува телевизора до дупка, съседката отляво вика неприятно по време на секс, на единайсетия етаж често се бият, на осмия наказват детето си да стои пред вратата по фланелка и гащи…

.

Най-после вкъщи.

Маузи и Мойри се втурват да ме посрещат. Заключвам вратата и се отправям директно към кухнята. Много съм гладна. Веднага установявам, че няма нищо за ядене. Ще карам отново на запасите от макарони. Макарони със сирене, с кашкавал, с масло, с домати… А като гледам хладилника, май днес ще са само макарони.

Захар! Благодаря, госпожо Ангелова, че ме подсетихте! Днес ще вечерям макарони със захар. Дано утре се сетя да напазарувам.

Отварям една котешка консерва, Маузи и Мойри мяукат благодарно. Поне тяхната вечеря е готова.

Докато се варят макароните, излизам на остъкленото кухненско балконче.

На около двайсетина метра се намира друг блок и през осветените прозорци виждам хора и мебели. В един от прозорците млада двойка се движи около маса, пълна с насядали деца. Жената носи торта със запалени свещички, а мъжът разлива лимонада.

Отдалече изглеждат щастливи, предполагам – и отблизо. Дали и аз някога ще стигна дотам, да поднасям торта и да щракам с фотоапарата, докато синът ми или дъщерята духат свещите. А наоколо ръкопляскат и пеят “Честит рожден ден…”.

Всичко съм измислила – във въображаемото си семейство имам първо син, а после две близначки. Даже и с имената съм готова, за сина се досещате кое е, а за дъщерите – Деница и Боряна. Но възможността това да се случи ми изглежда нищожна. А и изпитвам страх да не се проваля като майка. Това не бих го понесла. Всякакъв друг провал, но не и този.

.

С времето погнусата ми към работата нараства. Не знам какво ме кара да ставам сутрин и да тръгвам към място, което ненавиждам. Въртя се в този кръг повече от две години. Всяка неделя се заричам, че тази седмица ще е последна. Добри намерения без капка решителност. Това pianissimo не е достатъчно, за да се хвана като барон Мюнхаузен за косата и сама да се изтегля от блатото.

Задънвам се все повече и все по-надълбоко. Нямам нито един приятел, нито поддръжник. Не ме тормозят, нито заплашват. По-лошо е. Никой не ме забелязва. И то дотам че поставям под съмнение собственото си съществуване.

Гушвам Маузи и Мойри, които веднага замъркват. Привързала съм се повече към две животни, отколкото към друго човешко същество.

Вечерям.

От страната на хола, където е големият балкон – един направо луксозен придатък на този грозен панелен блок, – се вижда само полето, обрасло с ниски разкривени издънки. Лятото е пълно с глухарчета и лавандула.

.

Заспивам.”

 

Из романа “Странстващият албатрос” на Деметра Дулева, издателство Хермес.

Още откъси от книгата:

“…Любов срещу храна. Храна срещу любов…”

“…Баба казваше, че за път се взема само нужното, за живота – само чистото…”

***

Габриела слиза на Северната гара в Брюксел с малко багаж, китарата на Нико и една черна котка. Но храброто й пътуване, изпълнено с неочаквани срещи и странни премеждия, едва сега започва. Животът в крайните квaртали на София, Брюксел и Париж може да е удивително еднакъв. Защото най-трудно навсякъде е това, което Габриела единствено търси: да бъде отново щастлива…

*

“Родена съм в годините на социализма. Половината си живот съм прекарала в България, другата – в чужбина. И още не знам коя от двете части е по-добрата. Живяла съм в четири държави, говоря пет езика, сменяла съм работа и жилище десетки пъти. Вярвам, че най-добрият начин да разкажеш действителността е, като измислиш история за нея”, Деметра Дулева