„Значението на тези часовници се приравняваше с важността на такива стратегически обекти като оръжейния склад, филтрите за водата и електрогенератора…“

Из романа „Метро 2033“ на Дмитрий Глуховски, издателство Сиела. Превод – Васил Велчев.

След нощното дежурство и дневния сън на Артьом отново му предстоеше да работи нощна смяна — на чаената фабрика.

За десетилетията живот под земята, в тъмнина, частично разсейвана от мътночервеното сияние, истинското разбиране за ден и нощ постепенно се беше размило. Нощем осветлението на станцията леко отслабваше, както някога се е правело във влаковете, пътуващи надалеч, за да могат хората да се наспят, но никога не изгасваше съвсем, освен в аварийни ситуации. Колкото и да се бе изострило човешкото зрение за годините, прекарани в мрак, то все пак не можеше да се сравнява със зрението на създанията, населяващи тунелите и изоставените проходи.

Разделянето на „ден“ и „нощ“ се правеше по-скоро по навик, отколкото от необходимост. „Нощта“ имаше смисъл дотолкова, доколкото за по-голямата част от обитателите на станцията беше по-удобно да спят по едно и също време, тогава почиваха и животните, осветлението се намаляваше и се забраняваше да се вдига шум. Обитателите на станцията научаваха точното време от двата часовника, монтирани над входовете на тунелите в двете противоположни посоки. Значението на тези часовници се приравняваше с важността на такива стратегически обекти като оръжейния склад, филтрите за водата и електрогенератора. Тях винаги ги наблюдаваха, дори най-малките повреди се отстраняваха моментално, а всякакви опити да бъдат свалени, не само диверсантски, но и просто хулигански, се наказваха по най-суров начин, включително и изгонване от станцията.

Тук имаше жесток наказателен кодекс, според който администрацията на ВДНХ съдеше престъпниците чрез спешно свикване на трибунал, съобразно извънредното положение, което сега, както изглеждаше, щеше да продължи за вечни времена. Диверсиите против стратегически обекти водеха до най-строгите наказания. За пушене и палене на огън на перона, извън специално отредените за това места, както и за непредпазливи действия с оръжия и взривни вещества, се прибягваше до незабавно изгонване от станцията и конфискуване на имуществото.

Тези драконови мерки се обясняваха с това, че вече няколко станции бяха изгорели до основи. Огънят се разпространяваше мигновено из палатковия град, изгаряйки всичко наред, и безумните, изпълнени с болка викове дълги месеци след катастрофата отекваха в ушите на жителите на съседните станции, а овъглените тела, облепени с разтопена пластмаса и брезент, показваха напуканите си от немислимата температура зъби на преминаващите през станцията уплашени търговци и на случайно озовалите се в този ад пътешественици.

За избягването на повторна толкова мрачна участ в повечето станции непредпазливото боравене с огъня беше в категорията на тежките углавни престъпления.

С изгнание се наказваха също така кражбите, саботажите и съзнателното отклоняване от трудовата дейност. Впрочем, като се имаше предвид, че почти през цялото време всички бяха пред очите на останалите и че на станцията живееха малко повече от двеста души, такива престъпления, както и всякакви други престъпления, се извършваха доста рядко, и то главно от чужденци.

Трудовата повинност на станцията беше задължителна и всички, малки и големи, бяха длъжни да изпълняват дневната си норма. Свинефермата, гъбените плантации, чаената фабрика, месокомбинатът, пожарната и инженерната служба, оръжейният цех — всеки жител работеше на едно, а понякога и на две места. Освен това мъжете бяха задължени веднъж на две денонощия да дават бойни дежурства в един от тунелите, а по време на конфликти или при появата на някаква нова опасност от дълбините на тунелите патрулите се усилваха многократно и винаги имаше постоянно готов за бой резерв.

На малко станции животът бе подреден толкова хубаво и добрата слава на ВДНХ, която се носеше из метрото, привличаше много желаещи да се заселят на нея. Обаче чужденци за заселване се приемаха много рядко и с неохота…“

 

Из романа „Метро 2033“ на Дмитрий Глуховски, издателство Сиела. Превод – Васил Велчев.

Още откъси от романа:

(публикацията предстои)

 

Годината е 2033. Целият свят е в руини. Човечеството е почти напълно унищожено. Москва се е превърнала в град-призрак, отровен от радиацията и населен с чудовища. Малцината оцелели хора се крият в московското метро – най-голямото противоатомно бомбоубежище в света. Неговите станции са се превърнали в градове-държави, а в тунелите цари мрак и властва ужасът. На Артьом, жител на станция „ВДНХ”, му предстои да премине през цялото метро, за да спаси от зловеща опасност своята станция, а може би и всички.

Хорър фантастика, чист екшън, ярка комбинация между философия и социална критика или дори политическа гротеска – няма еднозначно определение за тази книга. Ясно е едно: „Метро 2033” поставя началото на поредица без аналог, която вече години наред впечатлява читателите по целия свят.

С „Метро 2033” и неговите продължения „Метро 2034” и „Метро 2035”, както и с мащабния опус „Бъдеще”, Дмитрий Глуховски утвърди култовия си статус на един от най-добрите световни фантастични автори.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: