„Извинявайте, момичета, че сте на сватбата на мама!“

Из книгата „Близки срещи със смесени чувства“ на Мария Касимова-Моасе, издателство Колибри.

„Странно е да сключваш брак пред дъщерите си. Не мога да се отърва от чувството, че ги наранявам. И двете са страхотни – Елица е прекрасна дама на седемнайсет, сега с бледа ефирна рокля и обувки, в които глезенът й изглежда като топяща се ледена висулка. Рада е на ръба между детството и моминството. Дванайсетте й години са малко, когато е в дантелената си кремава рокля и равните сандалки, и много, когато малко преди деня на сватбата беше с разпилени коси, блузка с голо пъпче и скъпа чанта, преметната през лакътя.

Извинявайте, момичета, че сте на сватбата на мама!

Но просто не можех да си представя да не сте до мен в такъв ден. Не можех да си помисля, че ще кажа „да“ някъде на някого, без да опра поглед в очите ви. Нямаше как да тръгна от дома ни ей така и след един уикенд време да се върна омъжена, без вие да сте видели всичко това. Достатъчно ви бяхме ранили през годините. Достатъчно скрити неща се научихте да преглъщате. Бях ви казала, че истината е най-прекият път към свободата и с инатливо постоянство не скривах от вас нищо, което ви интересуваше. Никога не ви излъгах. Не че е геройство и не че не ми се искаше. Наложи се да понесете много чужди лъжи, докато все още бяхте много малки жени. Моя беше задачата да ви науча да понасяте истината, защото това ще ви се налага да правите като големи жени. Често съм се питала дали ви е боляло. Боляло ви е. Може би и сега ви боли, когато се сетите. Тази болка никога няма да мога да изтрия. Но ако е трябвало да минем през нея, за да се намерим от другата страна на препятствието, което извървяхме заедно, струвала си е.

Сутринта, в деня на сватбата, някакви си шест часа преди церемонията, водя момичетата до къщата на баба ми. Минаваме по бургаските улички из Гръцката махала и всяка врата, всеки прозорец, всяко стъпало ми говорят. На изкривен зидан балкон, чийто под можеш да докоснеш, ако се надигнеш на пръсти, виси голяма светлосиня избеляла хавлиена кърпа. Минаваме отдолу покрай оградата току до балкона, а погледът ми се забива в надписа върху кърпата: Do It Right – „Направи го както трябва“. От тези моменти е, в които вселената наоколо се е превърнала в книга, написана специално за теб. И всяко нещо, към което погледнеш, се превръща в страница с думи, които са ти важни. Пред църквата на площада, където е бабината къща, пак има гълъби. Някой им е хвърлил наквасен във вода хляб, както правеше баба. Ако се взра малко по-продължително в хората наоколо, може и да я съзра с металния малък леген, прихванат между лявата ръка и кръста й. Ще видя дори как грубата й дясна ръка се потапя до китката в легена, загребва от влажните трохи и ги разпръсква наоколо като сеяч на полето. Гълъбите се трупат един върху друг, избутват се, хранят се от ръцете на баба, кацат по легена й, дърпат полата й…

 

Нямахме халки. Така и не си направихме. Без причина, просто не стигнахме до това. За самата церемония обаче трябваше да има пръстени – така е по сценарий. Два дни преди сватбата купих от магазин „На тъмно“ (най-рок-пънк-метал магазина в България) две халки за по шест лева едната. Гладки, с нищо по тях. Едва часове по-късно, когато ги показвах на бъдещия си съпруг вкъщи, забелязах, че върху гладката им повърхност със ситни черни букви пише Believe.

След като излязохме от ритуалната зала и започнахме да се снимаме с гостите си, малката ми дъщеря се разплака. Това беше най-болезненият плач, който съм преживявала. Всяка сълза ме гореше. Опитвах се да я прегърна силно и да я успокоя, но не знаех с кои думи да го направя. Все едно аз бях детето, а тя – възрастният, който е тъжен. Стисках й ръчичките, целувах личицето й, а тя се опитваше да преглътне. После всичките осемнайсет гости на празника ни се втурнаха да я успокояват. Всеки посвоему. Рада я няма на общата снимка. Беше тръгнала към хотела заедно с най-добрата си приятелка, дъщерята на моята най-добра приятелка. Сигурно още си беше поплакала, не знам.

Половин час по-късно се смееше във фоайето на хотела така, както си я знам. Вечерта късно, докато свалях булчинската си рокля в пудрено прасковено, бутна под вратата на хотелската ни стая писмо. Беше най-милото в света! На български и в превод на английски, за да може да го разбере Стефан. Извиняваше се за реакцията си, обясняваше колко се радва за нас и колко много ме и ни обича. Беше написала всичко с детското си, леко разкрачено почеркче. В края на листа имаше нарисувано широко усмихнато човече. Вдъхнах миризмата на този лист. Беше го държала в ръцете си, опитвайки се да се справи с чувствата си. Беше се справила. И беше пораснала. Моята малка кадифена фея, която умее толкова деликатно, така ненатрапчиво, толкова мъдро да расте…“

 

Из книгата „Близки срещи със смесени чувства“ на Мария Касимова-Моасе, издателство Колибри.

Още откъси от книгата:

“аз за пореден път направих това, което май по онова време можех най-добре – разплаках се…”

“Студенината се е настанила и присъствието на другата жена се усеща…”

„Близки срещи със смесени чувства“ не се вписва в определен жанр. Тя не е нито роман, нито документалистика, нито автобиография. Историите, събрани в нея, са разнородни, но само на пръв поглед несъвместими. Това са журналистически статии, есета и портрети, публикувани в различни медии през последните повече от десет години. Наравно с тях са включени и самостойни текстове, разказващи контекста, предисторията или следствието от тяхното публично появяване. Откровено и много лично.

Тази книга е опит за излизане от журналистическата анонимност. Тя е разказ за двете страни на една монета. Като позитива и негатива във фотографията. Като спектакъла и болезнените репетиции преди това. Книга за видимото, публичното и невидимото, болезнено съкровеното.

„Близки срещи със смесени чувства“ е пъзел от истории, които всеки сам подрежда в емоционалната си памет. В тях се оглеждат времето, човешките взаимоотношения, страховете и мечтите ни… Малки истории за големия живот.“

Георги Тошев

МАРИЯ КАСИМОВА-МОАСЕ завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Кариерата й на журналист започва във в. „Стандарт“, където пише за театър, кино и музика. Била е сътрудник на всекидневниците „24 часа“, „Сега“, „Демокрация“. Заемала е отговорни редакторски позиции в лайфстайл списанията „Едно“, ELLE, в „Капитал LIGHT” и е един от основателите на сп. НЕЯR. В момента работи на свободна практика за различни медии, както и в сайтовете Ploshtadslaveikov.com, webcafe.bg , Sofialive и др. „Близки срещи със смесени чувства“ е първата й книга.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: