„аз за пореден път направих това, което май по онова време можех най-добре – разплаках се…“

Из книгата „Близки срещи със смесени чувства“ на Мария Касимова-Моасе, издателство Колибри.

„Годината е 1989-а. Кандидатствам за трети пореден път в тогавашния ВИТИЗ (днес НАТФИЗ). Отчаяно искам да изпълня детската си мечта и да стана актриса. Първото ми кандидатстване беше година след смъртта на баща ми. Никой не ме подготвяше за изпита – намерих си материали, научих си ги и ги изпълних един път пред режисьорката Маргарита Младенова. Татко много я обичаше, а и тя него, затова не само не ми отказа да ме чуе, но ми отдели цял следобед, за да поработим заедно. Спомням си, че в края на стихотворението, което бях избрала („Лов на дете“ на Жак Превер), се разплаках. Когато завърших, Грети също плачеше. За мен това беше достатъчна оценка.

В Академията така и не ме приеха. По някакви вътрешни канали до мен достигна причината – „много е ниска“. Може и това да е било, не знам. Може и просто да не съм се харесала на комисията. На следващата година се явих отново, но този път кандидатствах и кукловодство. Там пък ме скъсаха направо на първия кръг – професор Атанас Илков тогава взимаше клас, но дори не си вдигна погледа, за да види какво съм… Голям рев изревах по тази мечта, но не се отказвах от нея.

На третата година за пореден път се изтъпанчих пред комисията с нови материали. Отново без никаква професионална подготовка, в което никой не вярваше. Нали съм актьорска дъщеря – все трябва някой да се е заел с влизането ми в Академията! Само дето деветдесет процента от колегите на баща ми след смъртта му просто се изтриха като с гума от живота ни с мама. Ние пък не ги търсехме – горда жена беше майка ми, а пък аз… аз си имах мои си работи за решаване. Като това на всяка цена да играя на сцена.

Е, третият път – „майка и баща“! За актьорството – същата работа – кръц на втори кръг. Ниска, дебела, талантлива или бездарна – няма значение. Там абонирано си ме режеха от листата на победителите. Кукловодството обаче този път ме откри! Влязох първа в списъка в класа на професор Боньо Лунгов. Нямаше по-щастлива от мен на тая земя – два дни летях над софийските улици! Все в такъв летеж започнах и учебната година там. Не познавах почти никого от випуска си, но очевидно те ме познаваха, защото веднага се беше разнесла мълвата, че тази година връзкарката съм аз. Покойният ми от три години баща висеше над главите на кандидатите за артисти като заплаха за неслучилата се тяхна кариера, но аз все още нямаше как да знам това. Учехме много, непрекъснато имахме лекции и упражнения и нямахме нито един напълно свободен ден. Никой не се оплакваше – бяхме си го избрали. А в класа упорито не можех да си намеря сродна душа…

В обучението за водене на кукли в кукления театър има едно базисно упражнение – нанизваш на показалеца си топчица прежда и задвижваш ръката си като ходещо човече в черната кутия, точно над линията на паравана. Целият ни клас правеше това цяла седмица, докато един ден в края на учебния час с професора ни заръчаха за часа на другия ден (след точно 11 часа) топчицата прежда да се е превърнала в някакво човече, животинче, изобщо в истинско същество. Нарамих си такъмите, а когато напуснах сградата на Академията, наближаваше единайсет вечерта. Толкова бях уморена, че в автобуса един човек ми отстъпи място, „за да си почина“ – нещо, което за пръв и последен път ми се случи. У дома пих един чай и седнах да давам живот на преждичката. Направих й очички от бял плат и черни копчета. Сложих й дебели жълти крилца и някакъв космат перчем за коса. В края на краищата към четири сутринта в ръцете ми се оказа едно симпатично, странно птицеподобно животинче, което нямаше как да бъде определено с една дума. Затова и му измислих име – „джмакопитекус“. Заедно с това име си дойде и биографията му. Беше грозно и страшно на вид, но добродушно и плашливо. Имаше крила, с които не можеше да лети, но спокойно правеше вятър на другите в горещите летни дни. Не хапеше, но големите му зъби служеха като екрани за кино в малки бедни градчета, където го канеха да им помага. Вярно е, че гледаше малко ококорено, но оправдание за тази му физическа особеност беше фактът, че е прекалено любопитно. И така нататък, и така нататък. Измислих си аз биографията на джмакопитекуса, поспах два часа, а на сутринта го положих в една кутия за обувки, за да не се смачка до Академията, гримирах се и прочетох сутрешния вестник (едно от далновидните изисквания на професор Лунгов към нас – всеки ден с прочетен вестник и свежо лице) и с преизпълващо ме чувство на добре свършена работа се отправих към училище.

Пред залата ни класът вече се събираше. Всеки носеше кукличката си на пръст, цареше пчелно оживление, а очите на всички шареха оценяващо върху произведенията на другите. Когато извадих малкия си джмакопитекус от кутията, усетих как близо двайсет чифта очи се забождат като дартсстрелички в ръцете ми. Народът моментално ме наобиколи (както правеше с всеки новопоявил се с произведението си) и започна шумно да се възторгва от творението ми. Питаха ме какво по-точно е това – бухал, канарче, пиле или пираня, – а аз търпеливо обяснявах що е то джмакопитекус и в какво се изразява спецификата на това измислено от мен същество. Слушаха ме внимателно и се смееха от сърце. Някои момичета дори подскачаха и пляскаха с ръце от детска радост, така ми се струваше. „Много ти е сладък, страхотно е, как си се сетила, велико е това… как му беше името?! А, да, джмакопитекуса ти, да, браво…“ Пък аз, изведнъж станала център сред група хора с черни трика, нанизали на пръстите си кълбета прежди във вид на човечета, доматчета, негърчета с обици халки и какво ли още не, чувствах как се надигам два пръста над земята и сърцето ми лети като в онези два дни след влизането ми във ВИТИЗ. Става ми леко, усмивката ми сама се разтяга, а кефът, че работата ми е оценена, ме облива…

Десет минути по-късно вече сме с професора. Наредил ни е да седнем в кръг, а в средата на кръга е поставен стол, на който всеки от нас ще сяда с кукличката си. Първо ще я разхожда зад паравана, а после колегите му ще я оценяват публично. Накрая и професорът ще се произнесе. И кой да е първи, кой, кой, кой… Хайде Мария! Няма проблем, мисля си, така и така съм в полет, тъкмо да направя меко кацане на стола сред колегите, които толкова харесаха джмакопитекуса ми!…

Някак правя онова ходене зад паравана. Професорът ме връща два пъти, но това е в реда на нещата – нали се учим. После с разтуптяно сърце и нахилена до ушите сядам в центъра на кръга. Държа кукличката на десния си показалец, оглеждам колегите си, а лицата им са толкова сериозни, че за миг тръпки ме побиват. Някои от момчетата са подпрели брадичките си с показалци и присвиват очи, за да прихванат всеки детайл от мен и моята оживяла топчица конци. Някои от момичетата са кръстосали краката си, наклонили са главите си настрани и отегчено ги поклащат. За миг имам усещането, че нещо съм объркала стаите – къде иначе се дяна оня шумящ и развълнуван мравуняк отпреди половин час?!

– Казвайте сега какво мислите! – чувам гласа на професора.

Думата взима едно момче, чието име не помня.

– Значиии – провлачва той, – не че е лошо, ама на нищо не прилича! Нито е пиле, нито е плодче… Не ми харесва.

– Да, и аз това щях да кажа – подхваща момичето до него, – объркващо е, все едно Мария е имала някакви изостанали неща от кукли у тях и ги е сложила ей така, без цел.

После следващият до нея и следващата до него и този след това и другите двама на реда… Всички до един, без нито едно изключение, оказва се, не харесват съществото, което все по-унило увисва на показалеца ми. Аз чувам коментарите им и се опитвам да разбера защо го правят – нали само преди малко отвън, точно от другата страна на ето тази врата, всички бяха толкова възторжени? И нали един през друг казваха колко им харесва, как е хубаво, че има и „такива лудости“, как джмакопитекусът ми бил най-свежото нещо днес?

Бях на деветнайсет години. Думите на момчетата и момичетата се стоварваха една след друга върху гърба ми, изплющяваха в лицето ми, а аз за пореден път направих това, което май по онова време можех най-добре – разплаках се. Сълзите ми сами се събраха в долния ми клепач, подредиха се любопитно като лелки на балкон и започнаха една през друга да се хвърлят от там. Подсмърчах и дишах дълбоко, за да ги спра, но те самоубийствено си падаха сами, докато джмакопитекусът ми с умислено наведена кривогледа глава приемаше критики.

– Я ела тука! – Гласът на професора е. Големите му очи ме гледат неутрално – нито одобряващо, нито осъждащо.

Бавно ставам от столчето си, тръгвам към него от окръжността, чийто център съм, и съм убедена, че сега ще ме защити.

– Дай кукличката! – спокойно казва той.

Свалям я припряно от показалеца си и му я подавам. Той я нанизва на пръста на лявата си ръка и започва да я оглежда от всички страни. Заглеждам се във въртеливите движения на китката му и си мисля колко по-решително и смело е съществото ми, когато е у него. Напът съм да се усмихна.

Точно тогава професорът вдига дясната си ръка, хваща здраво жълтото крило на джмакопитекуса ми и го дръпва. Преди да се усетя какво става, прави същото и с другото крило. Оправя осакатената ми кукличка, закрепва я с по-яко натискане върху пръста си, подпира лакътя си на масата, която ни разделя, и поднася лицето си на педя от моето. Поглежда ме право в очите. Без да примигва, с равен, нито силен, нито тих глас ми казва:

– Ето. Сега вече е бухалче!

Издърпвам обезкрилената си топчица прежда от пръста на професора, взимам крилата й в другата си шепа и си сядам на мястото в окръжността. Не помня нищо от този час. В края му бях сигурна в едно – трябва моментално и завинаги да си тръгна оттук. Събрах си нещата, върнах джмакопитекуса в кутията му и прекрачих прага на Театралната академия. Завинаги.

Ето как не станах актриса. През годините съм се питала какво ли щеше да бъде, ако тогава професорът просто ме беше прегърнал. Ако ме беше похвалил. Ако всичките ми състуденти бяха повторили онова, казаното по-рано отвън, преди „сцената“ и „публиката“, на които трябваше да се харесаме. Щях ли да стана актриса? Ако бях станала, щях ли да съм добра? И ако бях преглътнала онова осакатяване, щях ли да го мисля после през годините, цял живот? Щеше ли да ми е спокойно на душата?

Не знам. Във възраст съм, в която за нищо не съжалявам. Знам само, че ако сега нещо подобно се случи пред очите ми, просто ще скоча. Ей така, както съм една сериозна жена на четиресет и седем, ще налетя на бой. Някои с годините се успокояват, аз пък все повече се паля. Бойна лелка.

Случката с Филип, бай Панте и госпожа Методиева ми припомни публичното лицемерие, което ме отказа от една мечта. Безкрайно съм щастлива, че за разлика от мен онова момче с табелката на врата успя толкова мъдро и бързо да превърне унижението си в своя победа. Аз все още чувам шума от късането на крилцата на онова злополучно мое творение.

Обаче пък знам и друго.

Че един истински джмакопитекус винаги трябва да си остане такъв – дори и когато някой се опитва да го направи на бухалче.“

 

Из книгата „Близки срещи със смесени чувства“ на Мария Касимова-Моасе, издателство Колибри.

Още откъси от книгата:

“Студенината се е настанила и присъствието на другата жена се усеща…”

„Близки срещи със смесени чувства“ не се вписва в определен жанр. Тя не е нито роман, нито документалистика, нито автобиография. Историите, събрани в нея, са разнородни, но само на пръв поглед несъвместими. Това са журналистически статии, есета и портрети, публикувани в различни медии през последните повече от десет години. Наравно с тях са включени и самостойни текстове, разказващи контекста, предисторията или следствието от тяхното публично появяване. Откровено и много лично.

Тази книга е опит за излизане от журналистическата анонимност. Тя е разказ за двете страни на една монета. Като позитива и негатива във фотографията. Като спектакъла и болезнените репетиции преди това. Книга за видимото, публичното и невидимото, болезнено съкровеното.

„Близки срещи със смесени чувства“ е пъзел от истории, които всеки сам подрежда в емоционалната си памет. В тях се оглеждат времето, човешките взаимоотношения, страховете и мечтите ни… Малки истории за големия живот.“

Георги Тошев

МАРИЯ КАСИМОВА-МОАСЕ завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Кариерата й на журналист започва във в. „Стандарт“, където пише за театър, кино и музика. Била е сътрудник на всекидневниците „24 часа“, „Сега“, „Демокрация“. Заемала е отговорни редакторски позиции в лайфстайл списанията „Едно“, ELLE, в „Капитал LIGHT” и е един от основателите на сп. НЕЯR. В момента работи на свободна практика за различни медии, както и в сайтовете Ploshtadslaveikov.com, webcafe.bg , Sofialive и др. „Близки срещи със смесени чувства“ е първата й книга.

Advertisements

One thought on “„аз за пореден път направих това, което май по онова време можех най-добре – разплаках се…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: