“Тогава не знаех, че писател не ставаш, когато поискаш.”

Из романа “Гръцко кафе” на Катерина Хапсали, издателство Колибри.

“Онази вечер обаче – вечерта на 30 май – нея я нямаше. Не я бях повикала. Не считах за нужно. Още не знаех.

Допивах поредната чаша ципуро, ровех разсеяно в чинията със салата и наблюдавах как навън бавно умира денят. Защото денят в Лещен никога просто не свършва – той загива, борейки се със сенките от гората, които плъзват, щом слънцето падне зад хоризонта. Сякаш са чакали в засада цял ден. Цопва слънцето зад планините, полъхва хлад от гората, песента й става глух шепот, тръгват сенките да катерят къщата, да прескачат дуварите, да гонят недоволния ден. Дава отпор той, задържа светлината за минути на двора. Но после натежава въздухът от здрач и от лепкави мисли, а аз почвам да паля лампите.

Не ме беше страх от нощта в огромната каменна къща. Но от тази борба между светлината и сенките тръпнех, все едно душата ми се раздираше ритуално надве.

Трудно те бях приспала. Все пак беше проспал безметежно почти целия майски следобед. Да те преобуя, да те нахраня – и мина осем часът, беше време да спиш пак. Съпротивляваше се доколкото можеше, но аз бях непреклонна. Чаках брат ми – само него, така мислех. Исках да си допия преди това. Кой знае каква драма с поредната миска щяхме да нищим до късна доба. Впрочем къде беше той? Набрах номера му.

– Кажи, сестра ми – звучеше твърде жизнеутвърждаващо той.

–Ти идваш сам, нали?

Пауза.

– Защо питаш?

И още малко телефонна, тегава тишина.

– В смисъл не мъкнеш някоя мила девойка, надявам се – натъртих му аз. – Че ми писна да се привързвам към тях, а после да ги изпъждаш.

– Не бе, сам съм – разсмя се високо той.

Ако не караше, щях да се закълна, че е на няколко шота.

– Добре, чакам те, още колко път имаш?

– Ами спирах по пътя, трябваше да свърша разни неща… Сега е девет без нещо, след два ча̀са съм там.

– Два ча̀са?! – Раздразнението набираше инерция в главата ми и в гласа ми. – Нали тръгна преди седем?

– Толкова, още два ча̀са. Да.

Затворих ядосано. Лесно му беше на него. Спеше когато си иска, купонясваше когато си иска, никой не го будеше в шест сутринта за сок и смяна на памперса. Ето и сега – щеше да се появи в цялата си тренирана прелест, обвит в мускули и премерено декадентски мисли, щеше да ме държи до ранни зори на уиски и протяжна раздумка, а после – да проспи идния ден. Докато аз се щурам около теб, а Мария готви някоя от вълшебните си отрезвяващи супи. Която най-вероятно Андрей нямаше да благоволи да опита. Караше го на шотове и на сладолед.

Раздигнах масата, не че имаше много за вдигане. След сутрешния ми устрем да готвя яйца с див лук апетитът ми се беше стопил. Малко салата и сирене колкото за мезе. Не както обичаше да го хапва баща ти, по половин кило, с великански залци топъл бял хляб. Ех, Полихрони му, как ли ще те накарам да поотслабнеш? Като тръгне малкият на детска градина, да не му се подиграват децата…

Сгънах кенарената бяла покривка с извезани горски цветя, ослушах се да не плачеш, налях си още мъничко ципуро, взех книгата, с която се измъчвах последните дни. Не защото бе лоша, а защото бе прекалено добра. Винаги се дразня от перфектни романи.

Не ми се четеше. Някъде около къщата се джафкаха кучета. Но може да беше и по-далеч. Вечер звуците в Лещен се сгъстяваха, прескачаха се един друг. Можеше в другия край на селото някой да изпусне чиния, а ти да я чуеш, все едно се пропуква до теб. И хорският говор ставаше по-отчетлив и по-близък, странна интимност свързваше овчарските брътвежи на пътя с мислите вътре в мен.

Не можех да чета. Облакътих се на масата. Написах няколко есемеса до най-близкия ми приятел, виден софийски гей – по сексуална ориентация и по литературно призвание. Откакто го знаех, все се мъчеше да напише някакъв “гей роман”. А аз му дотягах с идеите ми за твърде скучни хетеро разкази. От време на време си готвехме заедно. Познавахме се добре и въпреки това се понасяхме. Отскоро му мрънках, е мъжът ми ме дразни. А той мрънкаше, че по презумпция няма свестни мъже. Ето, и сега от няколко часа Полихронис не си вдигаше телефона! Това ли беше то, прословутото “гръцко семейство” – мъжът все коси по четирите посоки, жената гледа детето и рони сълзи над манджата?

Онази вечер обаче – вечерта на съдбовния 30 май – смених плочата. Реших да помрънкам на Стьопа за вуйчо ти, брат ми.

“Седя и го чакам, поредния мъж, когото чакам!”

А Стьопа отвърна: “Никога не чакай мъже”.

Такъв беше той, преливаше от съвети. Които никога, ама никога не спазваше сам.

Глътка ципуро. Още един есемес. Стана ми по-добре.

Изнизаха се два часа в лек чат и тежки писателски мисли. Защо Елиф Шафак, чиято книга четях, пишеше толкова безсрамно добре? Не можеше ли да поизчака да понапиша и аз туй-онуй и чак тогава да блесне толкова безподобно? Защо прекършваше всякаква конкуренция още в зародиш?

“Каква си ми завистлива”, пишеше Стьопа.

“Не съм, просто искам да стана писател”, отвърнах му аз.

Тогава не знаех, че писател не ставаш, когато поискаш. А когато трябва. Когато не можеш да не бъдеш такъв. Защото не се побираш в себе си от възторг или болка. И трябва да прелееш на листа.

Малката порта изскърца. Вдигнах глава. Погледът ми се плъзна през прозореца и през огромния, осветен с ярки прожектори двор – прожектори, които палех след девет и които буквално разцепваха мрака. Очите ми намериха портата – малката, на пръв поглед слугинска вратичка, която всички предпочитаха пред господарските двери.

Но не влезе вуйчо ти. Не бе той.

Подаде се майка ми – в твърде учителски вид, с официална пола до коленете и някакво скучно сако. Обикновено идваше в Родопите с дънки и разноцветни пуловери. Но не и сега. А вместо обичайните, препълнени с храна, сокове и бутилки вино торби носеше най-официалната си дамска чанта. Острият й, леко приведен силует замръзна в безмилостната светлина на прожекторите.

След нея влезе баща ми, твоят български дядо. С коженото си черно сако. Защо не ми бяха казали, че идват и те?

Чак след тях колебливо, някак несигурно се подаде твоят вуйчо Андрей, от време на време наричан Андреас. По прилепнала ризка с къс ръкав. Пушеше и пристъпваше от крак на крак, забил поглед в кецовете си. И той спря.

За секунди и тримата останаха там скупчени като странна делегация пред малката порта, в безпощадната светлина на прожекторите, под призрачните родопски звезди.

После тръгнаха вяло през двора. Най-отпред ситнеше майка ми. Малка, крехка пред двамата големи мъже. После тежко крачеше дядо ти. Накрая се мъкнеше вуйчо ти, който изведнъж хвърли цигарата и погледна през двора, отвъд прозореца, право в мен.

В този момент разбрах.

Станах.

Отворих вратата.

Излязох навън, пресрещнах ги пред прага на къщата.

Официалната делегация се закова на място. Никой не изпреварваше баба ти. Тя вдигна очи към моите, погледът й ме залюля като в надвиснала над пропаст люлка. Зави ми се свят.

Сигурно не бяха отминали и две секунди, но времето се влачи различно в такива моменти, мъкне на гръб мътилка от векове.

Баба ти още не проговаряше. Усещах нейната слабост. Всъщност тя беше нейната сила. Затова я бяха оставили да мине напред. Само баба ти можеше да ми каже тежките думи меко. Но аз се смилих. Изпреварих я.

– Полихронис ли, мамо?

– Да.

Изведнъж стана тихо, изумително тихо. Кучетата не джафкаха. Лещен затаи дъх.

– Мъртъв ли е?

– Да.”

 

Из романа “Гръцко кафе” на Катерина Хапсали, издателство Колибри.

Още откъси от романа:

“Именно слабостите ни правят хора, повярвай ми”

“От онзи 30 май не съм палила камината…”

 

Фатална автомобилна катастрофа с гръцки бизнесмен, преобърнала живота на младата му съпруга – българска журналистка. Сурова истина, изплувала на повърхността. И смело навлизане в дълбините на родовата история, в които ТЯ (Катерина, Жената, Пречистващата се) търси себе си и от които изтръгва енергии за справяне с болката…

Това е само сюжетната рамка на романа „Гръцко кафе”. Сплитайки автобиографично и фикционално, историческо и интимно, той дръзко разтваря пластовете на времето и се вглежда в разломите му, спотаили първични сили, стари конфликти и стереотипи.

Всъщност “Гръцко кафе” е разказ за Балканите, за ГРАНИЦИТЕ на Балканите – парадоксално свързващи и разделящи. Тях историята немилостиво изпитва, завихряйки в странно безредие разпокъсани човешки животи, национални комплекси, архетипи, разтърсващи страсти на устояващи мъже и жени, горди жестове, сдобиващи се с ценност чрез белезите от раните… Но преди всичко това е разказ за границите в самите нас, за границите в съзнанието, които и днес упорито укрепват собствените си територии и чието преодоляване винаги е свързано с травмата – на миналото и на паметта.

“Гръцко кафе” е блестящо написан роман. Фрагментиран, с деконструирана хронология, той е паноптикум от “малки” и “големи” истории, виртуозно споени от множество гласове, които свободно преминават през времето и пространството и дават сила на настоящето. Той е притчово-песенен, писан е сякаш от утробата – една съкровена изповед на Майката пред Сина, който ще продължи не само нишката на живота, но и на разказа.

Но най-вече “Гръцко кафе” е модерен роман, който без страхове оголва уязвими места и приканва не само към размисъл, но и към разговор – за нашата обреченост да сме СВЪРЗАНИ.

Катерина Хапсали е дългогодишен журналист. С романа си “Гръцко кафе” влиза устремно и в писателските среди. “Кафето”, както бързо става известно сред читателите, грабва наградата “Перото” в категория проза за 2015 г., както и приза “Цветето на Хеликон” за 2016 г.