“Баейки, гласът ѝ изведнъж омекна, сякаш някой бе влял в гърлото ѝ мед и масло…”
Из романа „Глина“ на Виктория Бешлийска, издателство Софтпрес.
„Застанала с гръб пред ниския плет на оградата, Зевна се поколеба. Можеше ли да се върне обратно в своето село, у дома си? Какво я чакаше там, с това дете на ръце? Къде живееше по-малкото зло – там, където тегнеше катранената клетва, или тук, където нямаше близка душа и където можеше да умре от студ още тази нощ, ако Господ реши да прати мраз. Благодари му наум за все още меките като по чудо ноемврийски вечери и за найдения подслон и реши, че щом още диша и държи в ръце благословената си рожба, трябва да върви напред.
Взе въздух и се озърна накъде да поеме. Малко по- нагоре по пътеката се виждаше схлупена къщурка, съвсем непривична с чисто белите си стени, които сякаш хвърлиха малки свитки надежда към жената. Тръгвайки с тежки стъпки натам, тя забеляза, че мъглата вече се е вдигнала и слънцето огрява околността. Селото имаше ръждив есенен цвят, но излъчваше топлина. Дали не идваше от червеникавата почва под нозете ѝ, жената не знаеше, но в този миг усети топъл лъч да пробива в нея. Току пред погледа ѝ се принизи черен гарван, грабна с клюна си нещо от пътеката и отново се стрелна нагоре. Зевна прие това за добър знак, като че птицата разчисти пътя пред нея, затова продължи с оживени стъпки.
Щом стигна къщата, видя на няколко от тънките прътове на плета ѝ окачени грънци. Бяха различни по големина и форма – имаше паници, гърнета и малки канички, а дъната им, обърнати към небето, грееха като изпечени пити. Зад плета близо до дръвника се мяркаха инструменти, чували и дървени корита, пълни с пръст. Зевна отвори вратницата и влезе. Докато прекосяваше двора, се огледа плахо и помисли колко ли работа имаха стопаните, щом не успяваха да сложат всичко в ред. Пристъпи към ниската врата и похлопа. Никой не отвори. Реши да почака и затропа пак, този път по-силно. Не ѝ даваше сърце да си тръгне от това място, което някак ѝ се стори дом на надеждата.
След малко вратата отвори жена на средна възраст със зачервено и запотено лице. Погледът ѝ беше трескав и тревожен, устните – побелели, кърпата на главата ѝ беше разхлабена и изпод нея се подаваше вълнист кичур коса, залепнал за мократа ѝ шия. Жената застана вцепенена на прага на дома си и като гледа известно време Зевна, преди дори странницата да успее да каже коя е и какво търси тук, отрони с пресъхнала уста:
– Помощ! Помогни ни, сестро!
Зевна познаваше тези очи. Беше ги виждала стотици пъти. Те бяха ясносини, вакли, тъмнокафяви, зелени, сиви, пъстри – различни, – но във всички тях гореше ужасът на страха и безсилието. Виждала ги беше у млади и стари, у бедни и заможни, у мъже и жени, у християни и мюсюлмани – еднакви бяха и събуждаха у нея онази необратима сила, с която вълната се разбива в скалата, а сетне се връща отново в морето. Това бяха очи, вперени в бездната на смъртта, а Зевна усещаше смъртта с ноздрите си и не се страхуваше от нея. Тя можеше да гледа право в лицето тази тъмнокожа вещица с черни очи, бели вежди и проскубана сива коса, дълга до петите.
Затова сега, като чу жената насреща да изрича: „Помощ“, я бутна с една ръка, за да я отмести от прага, и нахлу в къщата. Вътре, в единия ъгъл, където беше одърът, лежеше слабо момче, чието тяло се гърчеше в спазми. Клепачите му трептяха неудържимо, а лицето му бе безкръвно. Над него беше коленичил бащата и го държеше за раменете, самият той изкривен от безпомощност. Зевна положи дъщеря си настрана, свали кърпата от главата си и се спусна бързо при момчето.
– Знаялица съм. Викат ме Зевна, от друго село ида. Баенето ми е занаят – рече тя към бащата, който гледаше в недоумение коя е.
Гласът ѝ беше дебел и уверен. Родителите усетиха, че тази чужда жена владее нещата и отстъпиха крачка назад. Майката на момчето вдиша дълбоко и видимо се поуспокои, макар че с две ръце стискаше дрехата си отстрани, та кокалчетата на пръстите ѝ стърчаха, побелели от напрежението. През цялото това време детето продължаваше да се гърчи, издавайки тихи хрипове.
– Как му е името? – попита Зевна.
– Велико – едва дочуто отвърна майката.
– Знам как да му помогна, ала ще ми трябва черно пиле – каза знаялицата, обръщайки се към мъжа. – Ако нямате в курника, намери отнякъде в селото и го донеси живо. И сатър ми донеси. Останалото е моя работа.
Докато изрече това, бащата излезе тичешком от къщата, без да попита нищо друго. Знаялицата хвана момчето за слабото тяло, обърна го с лице към огнището и започна да шепне, приведена над него, неясни, несвързани приказки, сред които се разбираше само името му. Баейки, гласът ѝ изведнъж омекна, сякаш някой бе влял в гърлото ѝ мед и масло. Жената бе затворила очи и тихо нареждаше думите, като че нижеше бисери в броеница. Те се опираха една в друга и от тънката искрица между тях въздухът в стаята ставаше по-чист и по-кристален. Тялото на момчето постепенно се успокои, дишането му стана равномерно и дълбоко, накрая то се отпусна съвсем, като заспало. Зевна постави длан върху челото му и я държа така няколко минути в пълно мълчание. После отвори очи и се отдръпна. Като се изправи, майката я гледаше втренчено, а в погледа ѝ се четяха и страх, и благодарност. Тялото ѝ се беше отпуснало и от очите ѝ бликнаха сълзи.
– Ще го бъде ли? – попита с хлипове.
Зевна не можеше да ѝ отвърне. Само един Господ знаеше колко тежко болно е това момче и дали ще се оправи. Но сърце не ѝ даваше да го каже на майката, затова леко кимна и рече:
– Още не съм свършила.
В този момент влезе бащата, зачервен и останал без дъх. Под мишницата си носеше черно пиле. Птицата кудкудякаше безпомощно и се въртеше неспокойно, очите ѝ се оглеждаха трескаво и ковяха въздуха в одаята като ръждясали гвоздеи. Зевна се протегна и хвана пилето с две ръце за крилата. Сетне мъжът пристъпи плахо и остави на земята до нея сатъра, който носеше със себе си.
– Ти вземи паница и я дръж над главата на момчето – рече тя на майката. – Пази всяка капка да падне в паницата. Не плаши се!
Докато каза това, знаялицата положи пилето на земята край огнището и със силно и ловко движение го настъпа, та да не може да мърда с крила. Хвана главата му и я застопори над камъните. Птицата издаваше накъсани гърлени звукове, тялото ѝ се тресеше в опит да се отскубне от стъпалото на жената. Знаялицата придърпа шията леко нагоре и като не пускаше крилата да излязат от хватката ѝ, замахна със сатъра над главата близо до гърлото. Чу се остър костоломен звук.
Хрссс!
Кръвта пръсна по дрехите на знаялицата и към огъня, силна струя шурна над камъка. После с отривисто движение Зевна дръпна главата на пилето и я вдигна над паницата. Кръвта потече гъста на дъното на съда и образува локва, по-черна и от безлунна нощ. Тялото на обезглавената птица продължаваше да се тресе край огнището, вдигайки пепел във въздуха и обливайки камъните в червено. Майката се присви. Треперещите ѝ ръце клатеха паницата, но от това кръвта в нея проблясваше леко, като надежда за живот. Зевна държа главата на пилето, докато и последната капка се отцеди от нея. После я метна през рамото си в огъня. От опърлените пера в стаята се разнесе сив пушек. Жертвената тяга в миризмата отскубна родителите на момчето от вцепенението и те се вторачиха един в друг.
– Хвърли го в реката! – рече Зевна, като подаде на мъжа обезглавеното тяло на пилето, отърсващо се от последните си спазми.
В няколкото минути, през които всичко се случи пред очите му, бащата бе останал напълно безмълвен. Стискаше калпака си пред гърдите, като че бе влязъл в черква, в която не Бог, а някаква всесилна, разюздана жена раздаваше справедливост. На страните му бяха избили червени петна, а от капките пот по лицето му се долавяше остър кисел дъх. Щом знаялицата му подаде трупа на птицата, той го грабна и излезе навън.
В това време момчето едва-едва отвори очи. Зевна го повдигна – телцето му бе слабо като птиче перо. Заведе го до прага на вратата и му подаде да пие от паницата с кръв. Велико отпи без съпротивление. После знаялицата го върна обратно на одъра, положи го внимателно да легне и рече на майката:
– Като тръгна, свали ризата му и я изпери в тези билки – и тя извади от торбата си китка сухи треви и ги подаде на жената. – После го облечи с нея. На Спасовден го заведете да нощува край лековит извор.
Майката пое билките и понечи да каже нещо, но от гърлото ѝ излезе само неясен, удавен в сълзи, звук.
– Как да ти се отблагодарим? Къде живееш? – чак сега проговори бащата, който се бе върнал от вън, а по ръцете му личаха кървави петна от обезглавеното пиле.
– Приютила съм се в бачията на края на селото. Ала там е студено и не можем да останем дълго. Търсим подслон – рече Зевна и обърна глава към рожбата си.
Едва в този миг мъжът и жената забелязаха, че на другия край на одъра лежи пеленаче, повито в съдрана стара черга. В своя уплах те не бяха видели, че Зевна влиза с дете на ръце и го оставя там. А малкото, стоплено от огъня в къщата, бе дълбоко заспало и не бе издало нито звук през цялото време. Майката на Велико усети сладък бодеж в гърдите и изведнъж сякаш се пробуди от тежкия си унес.
– Ти имаш рожба?! – възкликна стопанката, а после попита с тих разнежен глас: – Как я зовеш?
– Момичето се казва Жара. Сами сме тук, така се случи. Нямаме и много за ядене. – Знаялицата изрече това на един дъх, за да не остави пролука между думите и да бъде запитана нещо, на което не знаеше що да отвърне.
Родителите на Велико се спогледаха и без да отронят и звук, сякаш се разбраха какво трябва да сторят. Мъжът рече:
– Малко по-нататък от бачията има малка колиба, от години никой не живее в нея, покривът почти е паднал и стените трябва да се измажат. Ще ти помогна да я вдигнеш и да заживеете там. Хората ще са съгласни – в селото нямаме баячка, а много имат нужда от лекове.
– Докато стане колибата, можете да останете тук с детето. Отзад има одайче, ще ви наглася, да има къде да спите – додаде майката към непознатата.
*
Зевна и рожбата ѝ изкараха зимата в дома на Горан, Блага и Велико. Горан беше прав – хората от селото не се възпротивиха Зевна да заживее напролет в старата колиба. Не прогониха знаялицата, но и не я приеха напълно сред тях. Жените не я канеха по седенки и намолби, не разговаряха с нея случайно, сякаш се страхуваха от тази непозната, дошла тук, подгонена незнайно от кой дявол. В същото време обаче се нижеха пред вратата на Горан и Блага, за да търсят лековете ѝ. В отплата ѝ носеха храна, ризи за нея и детето, малки домашни съдове, вълна.
Така напролет, когато Горан стегна колибата за живеене, Зевна беше събрала малко покъщнина. Знаеше, че от тук насетне тя и детето от глад няма да умрат – и в близките села научиха дарбата ѝ и идваха да дирят помощ. А все някой имаше нужда от нея, защото животът дори когато тече като голяма спокойна река, винаги се намира едно камъче, което да събуди водите му, и тогава трябва да се изправи и втвърди брегът, за да го върне в тихото русло.“
***
Из романа „Глина“ на Виктория Бешлийска, издателство Софтпрес.
Още откъси от книгата:
***
Легенда разказва, че през XVII век самобитните грънчари от малкото село Бусинци, Трънско, получили благословията на турския султан единствени да пътуват свободно в границите на империята, за да продават стоката си. Толкова първична сила, красота и простота имало в бусинската керамика, че отваряла и сърца, и врати. Отваря и страниците на „Глина“. Романът взема необработената пръст на легендата и я завърта на писателския чарк, за да извае история, която се лее като вода и пречиства като огън.
Направени сме не от думи, а от кал.
Шепа от калта ако дадеш на някого, всичко си му дал.
Ако той ти върне от калта сърце, значи всичко имаш.
Тя е Жара – с име, родено от светлината на огъня, и нрав на буен планински поток. Той е Велико – майстор грънчар по наследство и по сърце, който диша с глината и живее за чарка. Срещата им е като досег на пламъка с полъх – въздухът може да разгори искрата също толкова лесно, колкото и да я накара да изтлее. Но когато на пътя й се изправя съдбата на цялото село, любовта им неволно се превръща в цяр за общата болка. Велико знае, че от пръстите му може да излезе онова, което ще откупи свободата на бусинските майстори. Но не подозира, че глината в сърцето му ще подпечата Жара като своя.
***
Виктория Бешлийска е филолог по образование и откривател по призвание. Работила е като учител и редактор на художествена литература. Днес професионалният й път е свързан с маркетинга. Автор е на „По дирите на думите“ – блог, който събира стари български думи, лични спомени и истории. „Глина“ е дебютният роман на Виктория, в който са втъкани много от думите, представени в блога.
