“И не е тревопасно – личеше си по погледа му. Поглед на хищник…”

Из романа “Нож” на Ю Несбьо, издателство Емас. Превод – Ева Кънева.

“От клона на прогнил бор се развяваше опърпана рокля. Тя припомни на стареца песен от неговата младост, в която се пееше за рокля, окачена на въже за простиране. Тази рокля обаче не се вееше под поривите на южняка, а в леденостуденото течение на замръзнала река. На дъното на реката цареше пълно затишие. Макар че беше пет следобед, месец март и на небето нямаше облаци, през плътния слой лед и четирите метра вода под него проникваше съвсем оскъдно количество слънчева светлина. Затова борът и роклята тънеха в причудлив зеленикав сумрак. Роклята беше лятна, установи старецът, синя на бели точки. Допускаше да е имала друг цвят, но впоследствие да е избелял. Зависи откога дрехата висеше окачена на клона. Бе потопена в реката и неспирното течение я миеше – при ниско ниво на водата я докосваше едва-едва, а придойдеше ли реката, я дърпаше и скубеше ожесточено. И малко по малко я разкъсваше на парчета. Старецът и тази окъсана рокля си приличаха донякъде. Някога дрехата е била важна за някого – за девойка или за жена, за погледа на мъж или за ръцете на дете. А сега точно като стареца беше изгубена, похабена, неизползваема, прикована в капан, блокирана, онемяла. Беше въпрос на време течението и времето да отнесат и последното късче от онова, което е била някога.

– Какво гледаш? – чу той глас зад стола, където седеше.

Напук на болките в мускулите завъртя глава и погледна нагоре. И установи, че влезлият клиент не е идвал преди. Паметта на стареца бе отслабнала, но той никога не забравяше лицето на човек, отбил се в ловно-рибарския магазин „Сименсен“. Новодошлият не бе дошъл да купува оръжие и муниции. Като натрупа рутина, човек започва да познава по погледа тревопасните, тоест, принадлежащите към частта от човешкия род, загубила инстинкта да убива и в неведение относно тайната на другата част от човечеството, че нищо не е в състояние да те накара да се почувстваш по-жив от това, да пронижеш с куршум голям топъл бозайник. Клиентът навярно търсеше блесни или въдичарски пръти. Висяха окачени на рафтовете над и под големия телевизор. Или искаше да си избере фотокапан. Те пък се намираха в другия край на магазина.

– Гледа реката – отговори вместо него Алф, зет му.

Олюляваше се на пети, с ръце, пъхнати в джобовете на дългия камуфлажен елек, който не сваляше на работа.

– Миналата година с производителя монтирахме подводна камера и сега си имаме двайсет и четири часа излъчване на живо от мястото точно над рибохода до водопада Нора. Можем да проследим точно кога рибата започва да се изкачва по течението.

– А кога именно?

– Отделни екземпляри през април и май, но масовото преселение започва чак през юни. Пъстървата хвърля хайвера си преди сьомгата.

Клиентът се усмихна на стареца.

– Май малко си избързал, а? Или мярна някоя риба?

Старецът отвори уста. Думите бяха в главата му, не ги беше забравил, но от устните му не се отрони нито звук.

– Афазия – поясни Алф.

– Моля?

– Получи инсулт и си изгуби говора. Рибарски такъми ли търсите?

– Фотокапан – отвърна клиентът.

– Значи сте ловец?

– Ловец? Не, ловът не е по моята част. Намерих екскременти непосредствено пред вилата ми в Сьоркедален. Точно такива никога не бях виждал. Заснех ги, качих ги на стената ми във фейсбук и попитах дали някой знае от какво животно са. Отговориха ми веднага: от мечка. Мечка! В гората на двайсет минути с кола и половин час пеша от центъра на норвежката столица.

– Фантастично.

– Зависи какво влагате във „фантастично“. Във вилата ходя със семейството ми. Искам някой да застреля този звяр.

– Аз съм ловец и разбирам какво имате предвид, но дори в Норвегия, където в средата на XIX век е имало около три хиляди мечки, през последните триста години почти не са регистрирани случаи на хора, нападнати и убити от мечка.

„Единайсет“ – помисли си старецът. Единайсет души от 1800 година до днес. Последният случай беше от 1906-а. Речта и координацията на крайниците му бяха силно нарушени, но бе запазил паметта си и бистрия си разсъдък. Поне в общи линии. Случваше се да се обърка и забелязваше как се споглеждат Алф и дъщеря му Мете. Така разбираше, че е казал нещо не на място. В началото, когато зетят и Мете поеха магазина, който старецът отвори и стопанисва в продължение на петдесет години, той им помагаше и беше полезен. Но сега, след последния прекаран инсулт, просто седеше. Не че това го разстройваше кой знае колко. След смъртта на Оливия вече не беше особено придирчив към живота. Стигаше му да е покрай семейството си, да хапне нещо топло за вечеря, да седи на този стол в магазина и да гледа безконечния ням филм на големия екран. Там събитията протичаха с неговото темпо. Най-драматичното, което можеше да се очаква, беше първата риба, готова да хвърли хайвера си, да форсира рибохода.

– От друга страна, макар да не се е случвало, не е гаранция, че няма да се случи. – Алф заведе клиента до рафта с фотокапаните. – Дори да говорим за малко мече, всички хищници искат да убиват. С помощта на фотокапан ще получите яснота дали животното е свило леговище близо до вилата ви, или просто е минало случайно оттам. Между другото, кафявата мечка излиза от бърлогата си горе-долу по това време на годината и обикновено е много гладна. Затова най-добре поставете камерата на мястото, където сте открили екскрементите, или някъде покрай вилата.

– Значи, самата камера се намира в тази къщичка за птици?

– Къщичката за птици, както я нарекохте, защитава фотокапана от неблагоприятни атмосферни условия и от животни. Този модел фотокапани са много икономични и изгодни. Оборудвани са с френелова леща. Тя улавя инфрачервените лъчи, излъчвани от животни, хора или други движещи се обекти. Когато фотокапанът засече тяло с температура, различна от температурата на околната среда, видеозаписът стартира автоматично.

Старецът надаваше ухо на разговора, но нещо друго бе приковало вниманието му. Случващото се на екрана. Забеляза, че зеленикавият сумрак леко е просветлял.

– Видеозаписът се съхранява в SD карта, поставена във фотокапана. От картата можете да прехвърлите на компютър записа и да го прегледате.

– Ето, това вече наистина е фантастично.

– Да, но за да разберете дали фотокапанът е заснел нещо, се налага да се разкарвате до мястото, където сте го поставили. Ако се спрете на ето този малко по-скъп модел, есемес ще ви известява всеки път, когато фотокапанът заснеме обект. Имаме и още по-усъвършенстван модел. Той изпраща записа на телефона ви или на електронната ви поща. В такъв случай можете да преглеждате записите от дома си и само от време на време да се разхождате до мястото, където е поставена камерата, за да подменяте батерията.

– Ами ако мечката се появи през нощта?

– Камерите са оборудвани с инфрачервена черна или бяла светкавица. Излъчват невидима светлина и така няма опасност животното да се подплаши.

Светлина. Старецът я виждаше. Светъл конус идваше отдясно, срещу течението. Проби зелената вода и блъсна роклята. Сякаш внезапно съживила се девойка затанцува от радост.

– Ама това ми звучи като научна фантастика!

Старецът зина, когато видя в кадър да попада космически кораб. Беше осветен отвътре и се носеше на метър и половина над речното дъно. Удари се в едър камък, на забавен каданс се завъртя, светлината от предните фарове зашари по дъното на реката, за миг попадна в обектива на камерата и заслепи стареца. После клоните на бора уловиха свободно носещото се превозно средство и го застопориха. Старецът усети как сърцето му се разтуптя. Това беше автомобил. Лампичката в купето светеше и той видя, че е пълно с вода почти догоре. Вътре имаше човек. Полуизправен на шофьорското място, отчаяно притискаше глава към тавана, явно за да си набави въздух. Един от прогнилите клони, задържащи колата, се прекърши и течението го отнесе.

– По мръкнало кадрите няма да са толкова контрастни и ярки като на дневна светлина и ще са в черно-бяло. Но ако обективът не е запотен или зацапан, ще видите мечката.

Старецът започна да тропа с крака, за да привлече вниманието на Алф. Човекът в потъналата кола си пое дълбоко въздух и се гмурна. Късата му четинеста коса се разлюля, бузите се издуха. Той удари с две ръце по страничния прозорец, обърнат към обектива на камерата, но водата в купето притъпи силата на удара му. Опрял ръце о подлакътниците, старецът се опитваше да се привдигне от стола, ала мускулите отказваха да се подчинят на желанията му. Забеляза, че средният пръст на едната ръка на мъжа във водния капан е сив. Мъжът престана да удря и блъсна челото си в прозореца. Изглежда, се беше предал. Счупи се още един клон, а течението дърпаше ли, дърпаше, за да отнесе колата. Борът обаче не я пускаше още. Старецът се взираше в изтерзаното лице, притиснато към прозореца отвътре. Сините очи напираха да изскочат от орбитите. Кремав белег описваше дъга от единия ъгъл на устните до ухото. Старецът успя да се надигне от стола и направи две колебливи крачки към рафта с фотокапани.

– Извинете ме за момент – обърна се Алф към клиента. – Какво има, татко?

Старецът размаха ръце към монитора зад гърба си.

– Сериозно? – изуми се Алф и пъргаво се приближи. – Риба?

Старецът поклати глава и пак се обърна към екрана. Колата вече я нямаше. И всичко си беше същото. Речното дъно, мъртвият бор, роклята, зеленикавата светлина, проникваща през леда. Сякаш нищо не се беше случило. Старецът тропна с крак и посочи екрана.

– Успокой се, татко. – Алф го тупна приятелски по рамото. – Има още време, докато започнат да хвърлят хайвер.

И се върна при клиента и фотокапаните.

Докато гледаше двамата мъже, обърнали му гръб, старецът усещаше как у него се надига отчаяние и гняв. Как да обясни какво видя току-що? Лекарят каза, че когато инсултът увреди и предната, и задната част на лявото мозъчно полукълбо, нарушения настъпват не само в речта, а често и в общата способност за комуникация, включително писането и жестикулацията. Старецът се добра до стола и пак седна. Загледа се в реката, която продължаваше да си тече. Необезпокоена. Невъзмутима. Непроменима. Няколко минути по-късно усети как пулсът му започва да се нормализира. Кой знае? Може това изобщо да не се е случило. Навярно е представлявало просто проблясък, загатващ за следващата стъпка към пълната тъма на старостта. Или – в конкретния случай – към разноцветните й халюцинации. Старецът гледаше роклята. В мига, когато му се стори, че я озаряват автомобилни фарове, сякаш зърна как Оливия танцува в тази рокля. Зад прозореца в осветеното купе видя познато лице. Помнеше го. А единствените лица, които все още помнеше, бяха видените в магазина. Този мъж бе идвал два пъти. Сините очи, кремавият белег. И двата пъти мъжът купи фотокапан. Преди броени дни в магазина се отбиха полицаи да питат за човек със същия външен вид. Ако можеше да говори, старецът щеше да им каже, че мъжът е висок. И не е тревопасно – личеше си по погледа му. Поглед на хищник.”

 

Из романа “Нож” на Ю Несбьо, издателство Емас. Превод – Ева Кънева.

Още откъси от романа:

“…Първият месец, заслужаващ доверието ти, е май…”

***

Норвежецът Ю Несбьо безспорно стои сред най-добрите криминални писатели на нашето време, оглавявайки класациите с всяка своя следваща книга. Романите му са преведени на над 50 езика и са продадени в повече от 40 милиона екземпляра.

***

Хари Хуле отново неудържимо се е устремил към дъното и изглежда няма какво да спре пътя му надолу. Ракел – единствената жена, която е обичал – окончателно го е изгонила от къщи. Получил е шанс да се върне сред силите на реда, но от Отдела за борба с насилието му поверяват само съвсем елементарни, стари случаи. А в същото време, след повече от десетгодишен престой в затвора, по улиците на свобода се разхожда Свайн Фине – истинско страшилище, сериен изнасилвач и убиец, първият престъпник, когото Хари е тикнал зад решетките в следователската си кариера. Инспекторът е убеден, че Фине е все така опасен и в готовност да продължи започнатото.

Събуждайки се с тежък махмурлук след поредната пиянска нощ, Хари Хуле не помни абсолютно нищо, но ръцете и дрехите му са окървавени. Безпогрешната интуиция му подсказва, че мракът тепърва ще се сгъстява и пред Хари ще се разгърне кошмар отвъд всяко въображение…

*

„Може да се заяви, че „Нож“ е най-добрата книга от и без това изключителната поредица на Ю Несбьо. Моралните дилеми ще ви напомнят Достоевски, изненадите ще ви спрат дъха, диалозите ще ви разсмеят, а напрежението е безспирно. „Нож“ е от онези редки обемисти книги, за които никой не би си помислил, че е трябвало да бъдат съкратени дори с една страница.“ Уолстрийт Джърнъл