“— Само да не си посмял да лъжеш — предупреди го тя, улавяйки блуждаещия му поглед.

Из романа “Метро 2034” на Дмитрий Глуховски, издателство Сиела. Превод – Васил Велчев.

“Омир знаеше, че решителното сражение го очаква не в северните тунели, а у дома. Промъквайки се по тесния коридор покрай полуотворените врати на чуждите жилища, той се тътреше все по-бавно, приближавайки се към жилището си. Трябваше да обмисли тактиката още веднъж и да изрепетира репликите си. Оставаше му все по-малко време.

— Какво да направя? Заповед… Сама знаеш каква е ситуацията. Дори не ме попитаха. Но защо се държиш като малко момиче? Просто е смешно! Не, не съм се натискал да ме изпратят! Не мога. Какви ги говориш? Естествено, че не мога. Да се измъкна? Та това е дезертьорство! — мърмореше си той под носа, ту с възмутена решителна интонация, ту преминавайки в минор и опитвайки се да уговори ласкаво някого.

Когато стигна до прага на стаята си, забърбори всичко отначало. Не, нямаше да мине без сълзи, но той не възнамеряваше да отстъпва. Настръхнал и готов за битка, старецът натисна дръжката на вратата.

От девет и половина квадратни метра — огромен разкош, за който навремето беше чакал на опашка цели пет години, мъкнейки се насам-натам из общежитията — два бяха заети от двуетажно войнишко легло, един — от най-обикновена маса, застлана с красива покривка, и още три — от огромна, стигаща до тавана купчина стари вестници. Ако живееше сам, в един прекрасен ден тази планина непременно би се срутила и би го погребала под себе си. Но преди петнайсет години сколаса да срещне жена, която беше готова не само да търпи присъствието на такова количество прашни хартиени вторични суровини в малкото си жилище, но и грижливо да я подрежда, без да позволява на семейното си огнище да се превърне в хартиен Помпей.

Изобщо тя беше готова да изтърпи много неща. Неизброимите вестникарски изрезки с тревожни заглавия от типа на „Надпреварата във въоръжаването набира скорост“, „Американците изпитаха нова противоракетна система“, „Ядреният ни щит укрепва“, „ПРОвокацията ПРОдължава“ и „Търпението ни свърши“ покриваха стаичката от горе до долу като с тапети. Нощните му бдения с изгризана химикалка над купчината ученически тетрадки под електрическо осветление — при такава купчина хартия не можеше и да става дума за свещи в дома им. Навярно оттам му дойде полушеговитият-полушутовски прякор, който той самият носеше с гордост, а останалите изричаха със снизходителна усмивка.

Тя беше готова да изтърпи много, но не и всичко. Не и неговия детински стремеж всеки път да се набутва в самия център на урагана, за да види какво всъщност става там — и това на почти шейсетгодишна възраст! Не и лекомислието, с което той се съгласяваше с всякакви поръчения на началството, забравяйки, че след един от последните походи едвам се беше разминал със смъртта.

Не и мисълта, че може да го загуби и отново да остане съвсем сама.

След като изпратеше Омир в патрула — той дежуреше веднъж седмично, — тя никога не седеше вкъщи. Бягайки от тревожни мисли, отиваше при съседите, работеше извънредни смени. Мъжкото равнодушие към смъртта й изглеждаше глупаво, егоистично, престъпно.

Той я завари вкъщи по случайност — бе притичала да се преоблече след работа. Беше намъкнала ръцете си в ръкавите на закърпен вълнен пуловер и стоеше в тази поза. Разрошените й коси забележимо бяха започнали да побеляват, макар и още да не бе навършила петдесет, в бледокафявите й очи имаше уплаха.

— Коля, случило ли се е нещо? Пак ли удължено дежурство?

И на Омир изведнъж му се отщя да й говори за взетото решение. Той се поколеба: дали да не я успокои и да й съобщи новината между другото, докато вечерят?

— Само да не си посмял да лъжеш — предупреди го тя, улавяйки блуждаещия му поглед.

— Разбираш ли, Ленка… Работата е такава… — започна той.

— Нали никой не е… — веднага попита тя направо за най-страшното, като не желаеше дори да произнесе на глас думата „умрял“, сякаш вярваше, че мрачните й мисли могат да се материализират.

— Не! Не — заклати глава Омир. — Просто ме освободиха от наряд. Пращат ме към „Серпуховска“ — добави той небрежно.

— Но нали… — Елена се запъна. — Нали там… Нима те вече се върнаха? Та там…

— Стига, това са глупости. Там няма нищо — побърза да я прекъсне той.

Елена се извърна, приближи се към масата, кой знае защо премести солницата от едно място на друго, изпъна една гънка на покривката.

— Сънувах един сън… — Тя се изкашля, прочиствайки гърлото си.

— Ти все сънуваш…

— Лош сън — упорито продължи тя и изведнъж изхлипа жално.

— Е, ти какво? Какво мога да… Та това е заповед — мънкаше той объркано, галейки пръстите й, осъзнавайки, че цялата му предварително подготвена реч не струва пукната пара.

— Тогава нека едноокият сам да иде там! — подхвърли злобно тя, вече през сълзи, отдръпвайки ръката си. — Нека този белязан дявол ходи където ще, със своята барета! Само заповеди раздават… А той какво? Цял живот е спал до автомата си вместо до жена! Какво разбира той?

Нямаше как да успокои доведената до плач жена, без да се откаже от целта си. Омир се срамуваше, и наистина му беше жал за нея, но бе толкова лесно да се пречупи сега, да й обещае, че ще се откаже от задачата, да я успокои, да пресуши сълзите й — само за да се разкайва после, да съжалява за пропуснатия шанс. Може би последният шанс, изпаднал му в живота. Живот, който и без това по тукашните мерки траеше твърде дълго.

Така че си замълча…”

 

Из романа “Метро 2034” на Дмитрий Глуховски, издателство Сиела. Превод – Васил Велчев.

Още откъси от романа:

“Натегнато скърцане на херметичните врати, завинаги разделящи света на живите от света на мъртвите…”

 

2034 година.

Целият свят е в руини. Човечеството е почти изцяло изтребено. Радиацията прави полуразрушените градове непригодни за живот. А извън техните предели, според слуховете, започват безкрайни изпепелени пустини и дебри от мутирали гори. Ала никой не знае със сигурност какво има там.

Цивилизацията угасва. Спомените за някогашното величие на човека обрастват с небивалици и се превръщат в легенди. От деня, в който последният самолет се е откъснал от земната повърхност, са изминали повече от двайсет години. Изядените от ръжда железопътни линии не водят доникъде. Строежите на века, така и незавършени докрай, са се превърнали в развалини. Радиоефирът е пуст и свързочниците чуват само унило виене, когато за милионен път се настроят на честотите, по които някога са предавали Ню Йорк, Париж, Токио и Буенос Айрес.

Минали са само двайсет години от момента, в който това се случи. Но човекът вече не е господар на Земята. Създанията, родени от радиацията, са приспособени към новия свят значително по-добре от хората. Епохата на човека наближава края си.

С „Метро 2033” и неговите продължения „Метро 2034” и „Метро 2035”, както и с мащабния опус „Бъдеще”, Дмитрий Глуховски утвърди култовия си статус на един от най-добрите световни фантастични автори.