“– И можем да изкопчим признание до четиресет и осем часа… независимо дали го е направил той, или не…”

Из документалния роман “Архивът на Стиг Ларшон” на Ян Стокласа, издателство Сиела.

“„М“

Прага, октомври 2017 г.

В самолета си поръчах малка бутилка от киселото вино, което предлагат авиокомпаниите, и се замислих как бих могъл да потърся контакт с Якоб. Очевидният начин беше да отида в Израел, да го намеря и да го помоля да му задам няколко въпроса относно информацията, с която разполагах. Беше много малко вероятно той да отговори на въпросите ми, какво остава да каже истината, затова отхвърлих този вариант.

Единствената друга възможност, която ми хрумна, беше да проведем втора мисия под прикритие. Това включваше безброй усложнения и неясноти, но само така можехме да накараме Якоб да говори.

След като изпих чаша вино, съставих списък на различните етапи на подготовка. Изготвяне на план, осигуряване на транспорт, купуване на реквизит, съветване с адвокат, намиране на местни партньори. Цялата операция трябваше да се случи в Израел и макар че бях ходил там няколко пъти, нямах представа как бих могъл да се справя с нещо такова. Преместих последната точка на първо място – намиране на местен партньор. Някой, който може да ми помогне с всичко останало. Единственият проблем: не познавах никого в Израел.

***

Настаних се в хотел „Пирамида“ в „Прага“ 6*, няколко километра северно от Пражкия замък. Дадоха ми продълговата единична стая с мебели от бук, където просто оставих багажа си и пак излязох. Качих се на трамвай 22, който стига чак до центъра, и слязох на улица „Народни“. С Лида си бяхме уредили среща в кафе „Лувър“, което се намираше на втория етаж и беше едно от най-големите кафенета в Прага. Това ни осигуряваше усещането за анонимност, което търсехме. Седнахме доста навътре, до пет празни билярдни маси, и си поръчахме бяло вино със сода и лед.

– Имаме нужда от местен сътрудник – каза Лида, сякаш прочела мислите ми. – Има куп неща, които трябва да се уредят на място, а за да изглежда достоверно, трябва с Якоб да се свърже някой жител на Израел.

– Именно – казах аз. – Някой, когото не го е страх, надежден е и е свикнал с подобен тип конфронтации. Мислих за това по време на полета, но нищо не ми хрумна. Бих могъл да попитам някои шведски журналисти дали познават подходящ човек, но ще отнеме време и не е сигурно.

– Но аз имам човек, който може да помогне. Шмуел, запознахме се във Франция преди много години. Сега е в Израел. Говорих с него и той каза, че може да уреди всичко необходимо. Очаква обаждането ти след точно…

Лида хвърли поглед към ръчния си часовник.

– …три минути.

Изглеждаше доволна. Бях впечатлен, но се чувствах все едно съм скочил с парашут в тила на врага. Ненадейно се оказваше, че трябва да се обадя на непознат журналист, без да имам време да науча нещо повече за него или да подготвя въпроси. Записах бързо най-важните точки, които не биваше да пропусна, след което Лида звънна на Шмуел по Вайбър и ми даде телефона.

– Аз съм приятел на Лида и се нуждая от помощ с един проект – казах.

– Да. Тя ми разказа.

– Значи знаеш за какво става дума?

– Искате да накарате някого да говори.

– Точно така. Искаме да отговори на няколко въпроса – казах аз.

– Окей. Мисля, че можем да ви помогнем – каза Шмуел. – Тук съм с един човек, който работи на свободна практика за „М“, ако знаеш какво имам предвид. Специалист е в това да кара хората да говорят.

– Ммм – отвърнах аз и набързо потърсих в Гугъл списък с израелски вестници. Под буквата „М“ открих „Маарив“, малък ежедневник. – Звучи добре. С фрийлансър е по-лесно, разбира се, така няма да се конкурираме за историята.

– Често работи по проекти в Африка.

– Аха. Говорим за Израел, но е хубаво, че има международен опит.

– Къде е обектът? – попита Шмуел.

– Обектът? – повторих аз и си помислих, че това е необичаен израз за журналист. – Намира се близо до Галилейското езеро, в един център за хора, които искат Алия.

– Добре. Можем да се доберем до него в рамките на двайсет и четири часа.

– Фантастично! – възкликнах аз.

– И можем да изкопчим признание до четиресет и осем часа.

– О, чудесно.

– Независимо дали го е направил той, или не.

– Невер…

Въодушевлението ми секна. Явно не говорехме за едно и също. Аз си мислех за журналистическа операция под прикритие. Мъжът в другия край на линията намекваше за някакъв вид разпит. Разпит с предизвестен резултат. Звучеше като нещо, с което биха се занимавали тайните служби. Фрийлансър към разузнавателна агенция. Разузнавателна агенция с буквата „М“. Помолих за малко време за размисъл и приключих разговора възможно най-бързо.

Лида ме беше свързала с човек, който твърдеше, че работи като външен сътрудник на Мосад. Някой, който искаше да припечели допълнително, като разпита непознат човек и го принуди да си признае за нещо. А може и да имаше съвсем други цели, кой знае? Бързо осъзнах, че не съм бил достатъчно ясен, когато с Лида говорихме за мисия под прикритие. Представях си нещо като в Хедестад. Тя обаче мислеше, че трябва да предприемем много по-сериозна стъпка.

***

Нямаше как да не взема ситуацията на сериозно. Досега бях използвал журналистическите методи на Стиг – хакерство и инфилтрация. На няколко пъти трябваше да преценя дали е правилно да продължа от етична гледна точка. Операцията срещу Якоб беше на границата, но взех съзнателно решение да я проведем и успяхме да получим потвърждение на повечето неща, които ни интересуваха.

Но следващата стъпка – използването на принудителни методи за изкопчване на признание – беше далеч отвъд приемливото. Бях оставил ентусиазмът от възможността да разкрия случая да ме погълне и дори обмислях да замина за Близкия изток, за да проведа мисия под прикритие. Какво си мислех?

Затворих лаптопа и го оставих настрани. После поръчах две чаши вино, този път без сода – за мен и Лида. Погледнах я в очите и казах, че трябва да спрем. Тя го прие тежко, но разбра решението ми. Бяхме стигнали до края на пътя. Аз бях стигнал до края.

 

–––––––––––––––––––

* Най-големият квартал в Прага. – Б. пр.”

 

Из документалния роман “Архивът на Стиг Ларшон” на Ян Стокласа, издателство Сиела. Превод – Любомир Гиздов.

Още откъси от книгата:

“Получи се! Бях успял там, където шведската полиция се проваляше вече три десетилетия…”

“Беше твърде късно да променяме нещо и се налагаше да рискуваме…”

 

Трилогията „Милениум” превзе света с над 80 милиона продадени копия. Но Стиг Ларшон не дочака да види своя триумф и почина през 2004 г. – преди излизането на „Мъжете, които мразеха жените”.

Точно 10 години след това разследващият журналист Ян Стокласа се рови в така и неразкритото убийство на шведския министър-председател Улоф Палме, най-голямата мистерия в новата шведска история. И попада на пазения в тайна архив на Стиг Ларшон – който е бил буквално обсебен в продължение на 20 години от това престъпление. И е открил следи, на които шведската полиция така и не обръща внимание, част от които включва и в своята трилогия.

В ръцете си държите документална история, написана като шведски криминален роман. В нея главен герой е истинският Микаел Блумквист – Стиг Ларшон. Стокласа поема по неговите следи и прави неочакван пробив в разследването. Ще забележите, че на страница 364 снимката е скрита – шведската полиция изрично забранява тя да се публикува, защото фактите, изложени в тази книга, стават причина за ново разследване на прочутото убийство.

Стиг Ларшон може би е разкрил най-известното престъпление в шведската история.

 

„Когато открих забравения архив на Стиг Ларшон, се потопих в свят, пълен с хора и събития, които сякаш бяха извадени от романите на Стиг. Персонажите бяха също толкова крайни, колкото Лисбет Саландер и Алексан­дър Залаченко. Само че истински. Убийци и жертви. Шпиони, които шпионират други шпиони. Убити жени и деца. Хакнати компютри, тайни записи, мисии под прикритие. И смърт. Зла, внезапна смърт.”