“Никой не сяда.”
Из романа “После” на Розамънд Лъптън, издателство Ентусиаст. Превод – Мария Чайлд.
“Доктор Санду идва при теб и Сара.
– Една от сестрите ни каза, че елемент от апаратурата, която използваме, за да помагаме на Джени да диша – ендотрахеалната тръба, която се свързва с кислородния апарат, – снощи се е разхлабила. Съществува вероятност някой да я е пипал. Трябвало е да докладва за това незабавно, но се страхувам, че за инцидента стана ясно едва след настъпилото преди малко усложнение.
Притеснението ми за Джени от снощи прераства в ужас.
– Затова ли спря сърцето й? – пита Сара.
– Няма как да сме сигурни – отвръща доктор Санду. – Вече имахме опасения, че може да настъпи органна недостатъчност.
Видях я. Фигурата с палтото. Видях я.
– Някой й го е причинил нарочно? – питаш. Трудно ти е да повярваш.
– Понякога се случва части от апаратурата да дадат дефект – отвръща доктор Санду. – Рядко, но все пак се случва. И ни е много трудно да си представим как някой би могъл да го направи нарочно. Ние сме едно от малкото отделения в болницата, където почти липсва текучество на персонала. Повечето от нас работим тук от дълго време. И никога не се е случвало подобно нещо.
– Възможно ли е външно лице да е влязло по някакъв начин? – пита Сара.
– Вратата към отделението се държи заключена, влиза се само с код. Единствените запознати с кода са членове на персонала, посетителите трябва да бъдат пропускани.
Точно както в училището. Защо не се бях сетила по-рано?
Точно както в училището.
Виждам как лицето на Сара се сгърчва от тревога.
– Благодаря ви – казва тихо тя. – Ще се наложи някой от колегите ми да поговори с вас.
– Разбира се. Всъщност ние вече сме спазили протокола и директорът на клиниката уведоми полицията. Но исках лично да ви съобщя.
Джени се е напрегнала, по лицето й е изписан страх.
– Чу го, мамо. Апаратурата може да е била дефектна.
Не иска да повярва в другата възможност.
– Да – кимам, защото как бих могла да й кажа какво видях миналата вечер? Как бих могла да я изплаша дори още повече?
Ти се отдалечаваш по коридора и аз се притеснявам, че всъщност бягаш от онова, което току-що са ти казали. Дори от самия намек за него. Оставям Джени и тръгвам след теб.
– Някой се опитва да я убие, Майк – казвам ти. Но ти не можеш да ме чуеш.
– Ще стоя при Джени – обръщаш се към Сара. – Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Ще направя всичко възможно копелето да не се доближи до нея.
Обичам те!
Около час по-късно Джени е на разходка из болницата, което ме притеснява. Каза ми: “За бога, мамо, на седемнадесет съм! А и между другото, нима би могло да ми е случи нещо по-лошо от онова преди малко?”
С теб съм до леглото на дъщеря ни. Светът на интензивното отделение е толкова далечен, толкова напълно чужд на всичко, с което сме свикнали в предишния ни живот, че в момента присъствието на полицай до Джени не ни изглежда по-странно от групата монитори, които я заобикалят. Мисля, че си благодарен за униформеното присъствие, но въпреки това се навърташ наблизо, воден от желанието си сам да я защитиш.
Макар описанието на Джени на нейната среща със смъртта – на раждането на нейната душа – да ме удиви, то не е напълно точно. Любовта не може да напусне тялото ти, тъй като тя поначало не е там. Защото сега, докато гледам към теб и обгореното тяло на Джени, съм напълно сигурна, че любовта се съдържа в това, което представлявам в момента.
– Господин Коуви?
Госпожица Логан, младата кардиоложка.
– Вече разполагаме с резултатите от изследванията на Дженифър – казва тя. – Да отидем ли в кабинета ми?
Но как е възможно тази хубава госпожица Логан, тази шепа кокали, както би я нарекъл татко, изобщо да знае какво се случва в сложните дебри на сърцето на Джени? Та тя със сигурност е твърде млада, за да бъде истински кардиолог; да знае за какво точно говори. И дори в мига, в който през ума ми преминава всичко това, съм наясно, че се опитвам да отхвърля думите, които младата специалистка би могла да каже, още преди да ги е изрекла.
Влизам с теб в лекарския кабинет, въздухът е натежал от жега. Доктор Санду ви чака. Взема ръката ти в своята, потупва я и аз се опитвам да не си мисля, че жестът му е предварителен израз на съчувствие.
Никой не сяда.
И аз се изпълвам с омраза към тази институционална стая с нейния евтин мокет, пластмасови столове и календар на фармацевтична компания. Искам да съм в кухнята с току-що върналите се от училище наши деца, да отворя широко френските прозорци, да правя чай за Джени и да разреждам плодов сироп за Адам, докато слушам оплакванията от предстоящите домашни. За моменти си се представям там с такава яснота, че почти чувам тръшването на чантата на Джени върху масата и гласът на Адам, който ме пита дали са останали някакви шоколадови минирула. Не може да не съществува някоя дупка на червей, в която да стъпиш и да се озовеш в паралелна вселена, където старият ти живот, твоят истински живот, продължава по същия начин, както преди, стига да успееш да намериш обратния път към него.
Пръв взема думата доктор Санду, той е човекът, който поема отговорността да ти съобщи новината. Съдържанието на думите му е отровно и разяждащо, унищожава пътя към дома.
– Направихме обстойни тестове на Джени. И се страхувам, че опасенията ни се оказаха верни – сърцето й е претърпяло катастрофални увреждания.
Поглеждам доктор Санду в лицето и бързо се обръщам настрани, но е прекалено късно. По изражението му разбирам, че е настъпил моментът, в който един доктор разбира, че животът, който държи в ръцете си, е прекалено крехък за медицината, която той познава.
– Сърцето й ще е в състояние да функционира само още няколко седмици – казва той.
– Колко точно? – питаш го, а всяка сричка изисква огромно физическо усилие. Езикът ти се притиска към небцето, звукът е горчив като пелин.
– Невъзможно е да бъдем напълно точни – отвръща докторът. Мрази задачата, която трябва да изпълни.
– Колко? – питаш отново.
– Предположението ни е три седмици – отвръща госпожица Логан.”
Из романа “После” на Розамънд Лъптън, издателство Ентусиаст. Превод – Мария Чайлд.
Още откъси от романа:
Един чудесен ден
Едно ужасно престъпление
Черен пушек се носи към синьото лятно небе. Училището гори. Една майка, Грейс, вижда дима и хуква. Тя знае, че седемнайсетгодишната ѝ дъщеря Джени е вътре. И влиза в горящата сграда, за да я спаси.
Грейс е пострадала много тежко, а Джени е жестоко обгорена. И докато майка и дъщеря се борят за живота си в болницата, а бащата и братчето на Джени са изправени пред тази огромна трагедия, полицията открива, че пожарът е запален умишлено. В последвалото разследване никой не е този, за който се представя, и нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. На всяка нова страница Розамънд Лъптън вкарва нов елемент и мотив за ужасното престъпление: Джени е получавала заплашителни писма, по-малкият ѝ брат Адам е тормозен в училище, един учител наскоро е уволнен след тежък инцидент, най-добрата приятелка на Грейс е малтретирана от съпруга си, училището е затънало във финансови проблеми…
И във вихъра на всички тези събития една майка ще трябва да открие злосторника, който продължава да заплашва живота на децата ѝ. И да се пребори с ограниченията на физическото си тяло, за да открие, че за любовта наистина няма граници и невъзможни неща…
Розамънд Лъптън е родена в Англия и е учила в Университета Кеймбридж. Дълги години се е занимавала с писане на сценарии. Дебютният ѝ роман „Сестра“ получава изключително ласкави отзиви от критиката. Става бестселър на в. „Сънди Таймс“. Още с излизането си влиза в престижната класация на редакторите на в. „Ню Йорк Таймс“. „Сестра“ оглавява и класациите за книги в редица европейски страни.
Вторият ѝ роман – „После“ – заема престижното второ място за художествена литература за 2011 г. в Амазон Великобритания. Второ място заема и в класацията за бестселъри за 2011 г. на в. „Сънди Таймс“. През април 2012 г. книгата е публикувана в САЩ и веднага се превръща в Избор на редакторите в Амазон,където е обявена за най-добра книга за 2012 г. „После“ е част от класацията на най-добрите книги за 2012 г. и на „Пъблишърс Уикли“.Една от най-добрите съспенс книги на 2012 г. и според в. „Сиатъл Таймс“.
