Трите най-големи грешки на кандидатстващите ръкописи
“Една успешна книга не се прави от това, което е между кориците й, а от онова, което е останало извън нея”, казва Марк Твен
Големите издателства в България получават по десетки ръкописи за разглеждане на месец. Историите, писани от автори с различни професионални занимания, различен опит в писането, различно майсторство в изграждането на сюжет, са толкова индивидуални, че е нормално да възникне въпросът как да изпъкнем в масата, за да си уредим шанс за обстоятелствено разглеждане на целия ръкопис и евентуално редактиране с редактор и издаване. Специалисти в занаята от международно ниво обръщат внимание, че колкото и да сме вдъхновени от лекотата си на писане на първия вариант на историята, колкото и да са я харесали нашите близки и приятели, не бива да омаловажаваме етапа на редактирането, който ни дава шанс да доизградим историята си до съвършенство и да отстраним всички основни грешки, които често допускат дори големи имена в писането.
Грешка 1: Разказване, вместо показване.
Може би най-често срещаната грешка. Дължи се на тънката линия между това да си добър разказвач, но да си в състояние да оставиш читателите сами да интерпретират разказа. Чехов казва: “Не ми казвайте, че луната свети, покажете ми отблясъка на светлина върху счупеното стъкло”. Какво ли е искал да каже?
“Мария изглеждаше невероятно”, “Мартин беше забавен” – не позволявайте на езика да върши вашата работа, в противен случай ще затънете в плоски, празни изречения. Малко хора истински разбират какво означава “да показваш, вместо да разказваш”, но онези, които го знаят, владеят похват, който прави от един роман истинска история и от едно писане – истински шедьовър.
Да показваш означава да пишеш с конкретни, точни, описателни подробности. Такава подробност е почти винаги видима, забележима. Момичето е вързало косата си ниско на тила, облякло е вталено палто, обуло е ботуши до коленете и носи семпла чанта с дълги дръжки. Мъжът е с дебели вежди, карирана риза, прекалено широк панталон с колан… – подробностите са конкретни и специфични. “Показването” илюстрира герои или обстановки като просто показва фактите. Направено правилно, с подробности, които са специфични и подходящи за въпросните сцени, то целѝ да ангажира читателя в разказа, да го включи със собствената му преценка за значението на момента или действащия образ.
Разказване, от друга страна, има, когато разказът направо тръсва в скута на читателя обработени заключения. Да не се заблуждаваме: авторът винаги има отлична идея и мнение за образа, за обстановката, момента, който описва. Когато обаче той обяви това изрично и директно на читателя, вместо да илюстрира идеята и да позволи на читателя сам да стигне до заключението, да участва, да се ангажира с историята, това е разказване. “Тя изглеждаше зашеметяващо”, “той беше винаги щедър”, “къщата беше станала неузнаваема”. Вярно, по-лесно и по-бързо е, отколкото да го покажете в сцена, описание, диалог, но държи читателя на разстояние като не му дава възможност да си създаде мнение сам.
В един кино сценарий режисьорът не чете какво е изражението, какви са жестовете, от къде точно минава героят, но на снимачната площадка той и операторът са тези, които трябва да решат, режисират и представят прочетеното за зрителя. Да представят “щедрия” в сцена, в която той черпи колегите си, дава пари на бедно момченце, плаща образованието на сестра си… И никъде героят няма да носи надпис на челото си, че е много щедър.
В един роман авторът е този, който трябва да свърши тази работа. Вместо да лепи етикети на героите си, той трябва да илюстрира образа по подходящ начин в различни сцени, чрез диалога, чрез жестовете, чрез действията му, докато е сам или докато разсъждава, за да пресъздаде усещането за този етикет. Т.е. той няма да каже, че момичето се е облякло зашеметяващо. Той ще опише обръщащите се глави на мъже и жени, които се разминават с това момиче на улицата. Няма да каже, че героят е разглезен от женско внимание и не си мърда много пръста да ухажва нежния пол – той ще покаже този нежен пол как лесно склонява да прави всичко за него, как го гледа с обожание, как се бори за вниманието му и се радва на всеки негов жест.
И все пак, кога можем да си позволим да разказваме? В първа-втора глава можете да си позволите едно откровено разказване. Независимо дали разказваме в първо или трето лице, можем да разкажем “какъв е този свят” (за фентъзи, фантастика) или “какво е миналото на някого” – подходящо и доста ефективно. Също така можете да си го позволите, ако романът ви е написан от първо лице и героят, който разказва, е силно активен персонаж в историята. Той ще има право да лепи етикети на лица и събития, без да го обяснява с много думи, защото самият факт, че разказът е “личната му история”, предполага разказване с оценки.
Грешка 2: Недостоверни конфликти.
Конфликтите изграждат историята. Независимо дали те са външни или вътрешни за главния герой, необходимо е да им се даде плътност и достоверност и най-вече значимост (че са съществени, кардинални събития). Тук е моментът да се каже, че да се създават конфликти, основани на недоразумения – нещо, което може да се разреши като проблем само с един разговор между персонажите – е незадоволително за читателя и доста срещано при начинаещите автори. Това, което е необходимо, е историите да разполагат с конфликти, продиктувани от сюжета, и тези конфликти да налагат героите да се справят с тях, да ги изживяват и преодоляват, да има върхове и падения по време на пътешествието на героя напред.
Имайте предвид, че външните конфликти придвижват историята напред, но те не са това, което кара читателя да разгръща настървено страниците. Най-силните истории имат герои, които трябва да се справят и със своите вътрешни емоционални конфликти – нещо специфично за тях, което ги кара да странят от любовта или което превръща работата им в нещо много лично. Нещо, което превръща търсенето им в нещо много трудно. Точно тези вътрешни конфликти емоционално ангажират читателя с историята, приковават го в героя и това да видят този герой (превърнал се вече в техен любимец) да преодолява вътрешния си конфликт, им носи удовлетворение и превръща историите във вълнуващи.
Най-добрият начин да създадете вътрешен конфликт е да дълбаете дълбоко в героя. Помислете за това кое го движи, кое го мотивира, каква е предисторията му и какво се е случило в миналото, че се е превърнал в това, което е сега. От тази отправна точка помислете за емоциите, в които ще се потопи той в конкретни ситуации и които ще извадят “онова отвътре” на дневен ред.
Грешка 3: Гледна точка.
Определянето на точната гледната точка на разказа е огромна част от успеха на историята. Характерно за литературата за подрастващи, например, е повествованието да е от първо лице, тъй като по-младите читатели лесно се идентифицират с непосредствеността на емоционалните преживявания от първо лице. Романтичните романи обикновено се разказват от всезнаещо трето лице, тъй като на автора му се налага да преминава безпроблемно от гледната точка на героинята към тази на героя. И така, една гледна точка се определя от това кой разказва историята и как го прави – което означава, че е от критично значение за успеха на всяка книга.
“Трето лице” обикновено не казва много, освен очевидното – че се използват “той” и “тя” вместо “аз”. Обаче гледната точка не поставя въпроса за местоименията. Тя касае литературния образ. Съветът на специалистите е да мислите за гледната точка като за камера. Кой я държи? Нямате кой знае колко опции. Два избора – давате я на разказвач или на един или няколко от героите.
Всезнаещият разказвач – той знае всичко и може винаги да сподели нечии мисли по всяко време. Той също така може, и често го прави, да си позволи да прави преценки на обстоятелствата или оценки на героите в историята, използва сравнения, за да опише по-добре и обстановки, и герои, като същевременно самият разказвач си има отличителен глас. Ако същите картини, действия, история, бъдат разказани от името на главния герой, те биха звучали по коренно различен начин, защото от гледната си точка той би обърнал внимание на съвсем различни неща, би описал тези неща съгласно изградения от автора характер (представете си го леко тимерут, или просто по-затворен и консервативен, или прекалено емоционален, и т.н.) и най-вече – би имал поглед върху нещата, които се случват само в неговата глава, а не – както може да си позволи разказвача – да е наясно с всичко.
Ограниченият разказвач – той може да споделя мислите и дълбоките преживявания на няколко избрани персонажа, обикновено един за дадена сцена. Рядко прави преценки, може да се фокусира или разфокусира от героите, да е по-продължително фокусиран върху един единствен герой. Личи си кога рисува картина през собствените си очи на разказвач и кога го прави типично като през очите на герой. В различните сцени гледната точка ще личи, че е направена през очите на жена, на дете, на мъж – действащи главни лица в съответни сцени.
Обективният разказвач – той е като фото репортер. Изброява факти от картината, действието, споделя кой какво е казал, но нищо повече. Той рапортува историята, но не прави преценки и не чете мисли. Сякаш камерата е монтирана в ъгъла на стая и ние можем да видим какво се случва там, но не можем да знаем какво мисли героят. Ако сцената е писана от гледната точка на герой, ние щяхме да знаем толкова повече неща. Обективният разказвач е просто ням наблюдател с обикновен, почти невидим стил в писането на проза.
Всеки от тези три вида разказвачи поставя различна психологическа дистанция между героя и читателя. Предимството на такъв разказвач за читателя е, че той може да има възможността да разкрие информация за героя, до която героят не може да се добере – като например какво мислят другите за него. В гореспоменатите случаи главният положителен герой не е този, който държи камерата, разказвачът я държи. А разказвачът не е участник в историята – той е само посредник между читателя и героя. Персона, наблюдаваща историята.
Разказ от първо лице. Какво се случва, когато дадем камерата в ръцете на някой от героите? Доказано е, че читателите се ангажират по-пълно с историята, когато сцената е написана езика на героя. Ако дадем камерата (гледната точка) в ръцете на героя, ние елиминираме посредника, създаващ дълбока връзка с читателя. И героят не толкова държи камерата, той се превръща в самата камера. Психическата дистанция – степента, до която читателят се “залепя” към сърцето и мислите на героя – вече е сведена до минимум. Като читатели ние не само виждаме това, което вижда той. Ние го чуваме със специфичния глас на героя. Ние го чувстваме, така както го прави той. Той ще нарича останалите герои според специфичните места, които те заемат в емоционалния му живот – мама, татко, колегата ми, шефа, а няма да ги нарича по име, както това би станало в история, написана от гледната точка от трето лице.
В една история може да има множество гледни точки, но от чие име ще е разказана, през чии очи ще гледа читателят, това зависи само от това кой държи камерата в конкретната сцена. Т.е. в една сцена можем да имаме само една гледна точка. Имайте предвид, че с колкото повече гледни точки разполагате в историята си, толкова по-разпилян в привързаността си ще бъде читателят, така че се придържайте към минимален брой гледни точки за пресъздаване на сюжета. И за финал, нека не забравяме, че писането е изкуство, не наука. Така че изберете гледната точка, която най-добре пасва на вашата история.
Ще ви бъде интересно още:
Христо Блажев, издателство “Сиела”: Доброто писане си проличава на мига
Най-честите грешки в писането на синопсис
5 Инструмента за изграждане на конфликт във вашия роман
