“Вече съвсем беше забравил, че трябва да работи тихо и без следи…”

Из романа „Инцидент в Мадрид“ на Мария Пеева, издателство Софтпрес.

„Минути по-късно сивият сеат направи бавен кръг около червеникавата сграда на общината. Тойотата се виждаше в една от преките. Рико намали, без да спира, хвърли само бегъл поглед и продължи с огледа на терена. Ако някой случаен минувач го беше забелязал, щеше да се смути от напрегнатото му изражение и бавният ход на колата и вероятно би го запомнил. Но в най-горещите часове на деня малцината туристи и още по-малобройните обитатели на красивото градче подремваха или се наслаждаваха на студени бири в сенчестите задни дворове. Рико предположи, че същото правят и неговите обекти. Не забеляза камери по съседните къщи, нито по кметството, което значително улесняваше работата. За миг се поколеба дали да се възползва от спокойствието на ранния следобед и да действа сега, но благоразумно реши този път да послуша шефа си и да изчака мрака. Двамата дъртаци вероятно бяха вътре и щяха да вдигнат много шум, ако нахлуе така посред бял ден. По-хитро беше да изчака да излязат за вечеря и тогава да влезе вътре и да ги издебне, Каталунеца ги разбираше тези неща. Рико, който не можеше да се похвали с остър ум, се зачуди с какво да убие времето до вечерта.

– Поне да си бях купил бира – помисли си той. – Щях да се изтегна в някоя близка горичка и да зяпам порно на телефона.

В крайна сметка реши да огледа дали наблизо има работеща сервесерия или магазинче. Градът изглеждаше напълно заспал, затова се върна отново на главния път за Сеговия и потегли по него, оглеждайки се за бензиностанция или отбивка. Само на километър по-нагоре се появи табела, указваща, че вдясно има ресторант. Рико зави по черния път, който след няколко завоя го отведе пред гъзарско заведение, което определено не би било първият му избор. Но в тази жега не му се дремеше в колата, затова Рико паркира и влезе, тръшвайки ниската порта с дърворезба. В градината имаше две-три маси за пушачи, но температурата дори под сянката на чадърите беше толкова висока, че предпочете да си изпие бирата на климатик и отвори тежката врата към са-лона със замах.

На крайната маса г-жа Куман ахна и стисна силно ръката на съпруга си.

– Не се обръщай!

– Какво има? Да не влезе Антонио Бандерас? – Константин понечи да се обърне.

Жена му много харесваше чаровния актьор и си имаха стара закачка по темата.

– Недей, моля те!

Катерина изведнъж пребледня и физиономията й се опъна, както когато блъснаха кученце на пътя. Това изражение не му харесваше.

– Помниш ли онзи неприятен образ със сеата, който щеше да ни убие на магистралата?

– Какво за него?

– Ами току-що влезе в ресторанта!

– Не може да бъде.

– Само не се обръщай. Дали ни е познал?

– Той погледна ли насам?

– Мисля, че да. Леле, дано не дойде да се разправя с нас, ще бъде страшно… неудобно. Най-малкото, да не кажа и нещо повече – избъбри на един дъх г-жа Куман, която искрено се притесняваше, че някой ден мъжът й ще пострада с неговата склонност да влиза в нелепи ситуации на пътя.

– Страшно неудобно ли? Той за малко да ни убие! Неудобно ще е за него! – отсече Константин и се обърна да изгледа току-що влезлия мъж, който вече се беше настанил на бара с гръб към тях и поръчваше.

– Ти сигурна ли си, че е същият? Не ми прилича на него. Защо реши, че е той? Дай да видя снимката.

– Ама нали я изтрих? – г-жа Куман се вгледа в широкия гръб на младия мъж.

Носеше сива тениска без ръкави, а на рамото му се виждаше татуировка в странна форма. Наподобяваше кръст, чиито четири върха се извиваха наляво в завихрящи се кръгове. Г-жа Куман бързо извади телефона, провери дали е без звук и крадешком го снима.

– Сигурна съм, че е той. И ни позна, защото влезе и понечи да тръгне направо, а после ме видя и веднага зави към бара, където седна с гръб към нас. Може да си прав и наистина да му е станало неудобно.

– Или е влязъл да изпие една бира. Или е съвсем друг човек – допълни Тино и погледна с леко снизхождение съпругата си.

Нейната склонност да търси причинно-следствени връзки понякога я водеше до странни конспиративни теории. Той често й казваше, че обича да се “филмира”, но всъщност се забавляваше с това й качество, най-вече когато с лекота громеше заключенията й.

Освен когато се оказваха верни, разбира се.

– Възможно ли е… Мислиш ли, че може да ни е проследил дотук? – вместо да се съсредоточи върху сладоледа, Катерина продължи да се взира в сивия гръб.

– О, я стига – засмя се г-н Куман. – Сигурно и той си е наумил да разгледа Сеговия. Или пътува по работа. Това е просто съвпадение. Ако изобщо е той. Може да е някой местен.

– Не вярвам в съвпадения – промърмори Катето и заби тънката елегантна лъжичка в топката ванилов сладолед.

Рико проклинаше наум, докато отпиваше от ледената “Естрела” и усещаше погледите на двойката туристи с гърба си. Егаси шибания късмет да се натресе точно на двамата дърти кретени! Беше сигурен, че дремят в онази къща. Къде са тръгнали без кола? Дали са го познали? Дългия никак нямаше да одобри това. Как да процедира сега? Да си тръгне преди тях и да ги посрещне в къщата? Или може би да ги причака на пътя? Не, към Сеговия пътуваха твърде много коли. Имаше известен шанс някой да види сивия сеат, спрял в аварийната лента. Самите те можеха да го видят отдалеч и да се уплашат.

За щастие на семейство Куман, Рико нямаше представа за черния път зад имението, който водеше през шубрака право към центъра на Сотосалбос и красивата стара къща, която бяха наели. Не се и досети, че те не биха тръгнали дотук пеш в жегата по главния път към Сеговия, който доста заобикаляше, докато стигне отбивката за старото имение. Затова вместо да ги издебне някъде из храстите и да приключи с тях бързо и лесно, той глътна остатъка от бирата си, плати в кеш на не особено любезния руснак, който го обслужи, и си тръгна. В крайна сметка нямаше да спази заръката на Каталунеца и щеше да действа още по светло. Щеше да влезе в къщата, преди да се приберат и да ги посрещне с усмивка.

Туристите са страшно досадно племе! С тази мисъл биячът влезе в сеата, откъдето го лъхна горещ въздух, сякаш някоя добра домакиня го е пъхнала в предварително загрятата си фурна. Ще си поиграя добре с тези двамата, така че медиите по цял свят да гръмнат.

Рико вече си представяше заглавията:

“Кървава драма в китно испанско градче!”

“Жестока съдба сполетява туристи в Испания!”

“Обезобразени трупове в къща за гости!”

Жалко, че не са американци! – въздъхна той и отвори прозорците, но въздухът, който нахлу оттам, изобщо не беше по-хладен. – Ако бяха американци, щеше да стане международен скандал и полицията да си има занимавка, която да я разсейва точно преди нашия удар.

Вече съвсем беше забравил, че трябва да работи тихо и без следи, и предвкусваше доста забавен следобед, какъвто не беше му се случвал напоследък.

Да, на Рико определено не можеше да се разчита да изпълнява инструкции и мисленето не му беше сила. Но компенсираше с огромната си физическа мощ и импулсивна жестокост. На клетниците лошо им се пишеше, а в крайна сметка Каталунеца можеше дори да го похвали за проявената изобретателност за отклоняване на вниманието на властите.

Рико беше чудесен пример за престъпник с позитивно мислене. А също и затова колко подвеждащо може да бъде то.

***

Из романа „Инцидент в Мадрид“ на Мария Пеева, издателство Софтпрес.

Още откъси от книгата:

“Изглежда все пак някой го търсеше.”

*

Във време, в което хората масово търсят как да избягат от реалността, известният блогър Мария Пеева, позната още като Мама Нинджа, намира отдушник в писането и в онзи въображаем свят от криминалната литература, в който се е влюбила като малка. Така се ражда историята за Катерина и Константин Куман – героите от нейния нов роман “Инцидент в Мадрид”.

*

Семейство Куман е най-обикновено българско семейство, което поема на спонтанно пътешествие. Но още с кацането на самолета плановете им за едно малко романтично бягство до слънчева Испания се объркват. Всичко започва с импровизирана надпревара на магистралата, провокирана от бързото и неразумно каране на местен шофьор и сравнително умерения състезателен дух на г-н Куман. Проявата на агресия на пътя за малко не става причина за тежка катастрофа. Тогава се намесва острото чувство за справедливост на г-жа Куман, която снима номера на престъпника, без да подозира, че вече държи доказателство, което той задължително ще иска да заличи. Заедно с неговите собственици.

От момента, в който Катерина натиска бутона за снимка, животът й се превръща в трейлър на първокласен екшън филм… Единствено бракът ѝ с Константин, с когото вече близо 30 години са партньори във всичко, ѝ помага да запази връзка с реалността. Сега, повече от всякога, трябва да разчитат един на друг, за да се измъкнат живи от опасния капан, в който са попаднали.

*

„Инцидент в Мадрид“ е първата книга от новата поредица на Мария Пеева – „Случаите на семейство Куман“. Вдъхновена от страстта към литературата и криминалния жанр, която наследява от своя баща, и водена от таланта си да разказва незабравими истории, популярната блогърка и съавтор на романа “Писмо до сестра ми” създава роман в духа на книгите на Агата Кристи. Увлекателен, динамичен и наситен с характерното чувство за хумор на Мама Нинджа, той прави читателя част от  вълнуваща надпревара и го среща с герои, с които с удоволствие би изпил чаша вино под небето на Мадрид. Семейство Куман наистина са от хората, с които се сприятеляваш лесно и благородно им завиждаш, защото той и тя имат онази искра, която ги топли и им дава светлина и в добри, и в лоши дни.

***

Във виртуалното пространство Мария Пеева е по-известна като Мама Нинджа. Блогът й има хиляди последователи и разглежда откровено, с много хумор и щипка мъдрост всякакви теми, свързани със семейството, родителството и обществото. Мария е дългогодишен преводач, автор на стотици статии и разкази, автор на романа „Писмо до сестра ми“ заедно с Люси Рикспуун, и автор на „Приятелят на Дядо Коледа“. Това е първият й криминален роман, но вероятно няма да е последният.