“От колко години умирах да се запозная с тази друга моя половина…”

Из романа “Там Там” на Томи Ориндж, издателство ICU, превод – Велин Кръстев.

“Нотификацията ми изпиуква и се връщам в стаята. Знам какво би могло да означава. Все още съм във фейсбук акаунта на майка ми.

Всичко, което тя си спомня за баща ми, е малкото му име, Харви, и че е живял във Финикс, представител на коренното население на Америка. Ненавиждам, когато тя каже коренно население, толкова странен, политически коректен, всеобхватен термин, който чуваш само от бели, които никога не са имали контакт с истински индианец. Напомня ми колко съм откъснат заради нея. Не само защото тя е бяла, което прави и мен наполовина бял, но и защото така и не се беше опитала да ме свърже с баща ми.

Лично аз предпочитам индианец – така се изразяват и други индианци във Фейсбук. Имам 660 приятели. Много от тях – индианци. Повечето не ги познавам, просто хора, които са приели поканата ми за приятелство.

След като помолих майка ми за позволение, писах на десетима мъже с име Харви от нейно име – всичките очевидно бяха индианци и живееха във Финикс. Може да не си ме спомняш – гласеше писмото ми. – Преживяхме специална вечер заедно преди години. Не мога да я забравя. След това не съм имала други като теб. Сега съм в Оукланд, Калифорния. Още ли си във Финикс? Може ли да поговорим, може би да се срещнем? Би ли дошъл? Може аз да дойда при теб. Никога няма да мога да се отърся докрай от усещането да пиша флиртаджийски писма от името на майка ми до потенциалния ми баща.

Но ето ти го. Отговор от него.

Здрасти, Карън, спомням си тази дива вечер – чета с ужас и се надявам да не последват подробности за това какво е направило вечерта дива. – След няколко месеца ще бъда в Оукланд за Голямото оукландско пау-уау. Аз съм водещият.

Сърцето ми бие силно, в стомаха си усещам нещо неприятно, някакво пропадане, пиша отговор: Съжалявам, че започнах това. По този начин. Мисля, че съм синът ти.

Чакам. Потропвам с крак, взирам се в екрана, прокашлям се, без да има нужда. Представям си как се чувства той. Да мине от неочаквана среща със стара свалка до това да разбере изневиделица, че има син. Не биваше да го правя по този начин. Трябваше да оставя майка ми да се срещне с него. Бих могъл да я помоля да го снима.

Моля? – появява се в чата.

Не съм Карън.

Не разбирам.

Аз съм синът ѝ.

Оу.

Мхм.

Искаш да ми кажеш, че имам син и че това си ти?

Да.

Сигурен ли си?

Според майка ми е много вероятно. 99 процента.

Няма други възможни мъже в същия период от време?

Не знам.

Съжалявам. Тя там ли е?

Не.

Имаш ли черти на индианец?

Кожата ми е кафява. Донякъде.

Пари ли искаш?

Не.

Нямаш профилна.

Нито пък ти.

Праща ми нещо, JPЕG файл. Кликвам два пъти върху него. Виждам го с микрофон в ръка, зад него има пау-уау танцьори. Разпознавам се в лицето му. По-едър е от мен, хем по-висок, хем по-дебел, с дълга коса, носи бейзболна шапка, но няма как да се сбърка. Това е баща ми.

Приличаш на мен – пиша.

Прати ми снимка.

Нямам.

Снимай се.

Добре, изчакай – пиша, снимам се с камерата на компютъра и пращам снимката.

Мамка му – пише Харви.

Мамка му – мисля си аз.

От кое племе съм/сме? – питам.

Шайени. Южни. Произхождаме от Оклахома. Числим се към племената на шайените и арапахо в Оклахома. Не сме арапахо.

Благодаря! – пиша. – Трябва да тръгвам!

Да бе. Просто всичко това ми дойде в повече.

Излизам от Фейсбук и отивам в хола да погледам телевизия и да изчакам майка ми да се прибере. Забравям да включа телевизора. Взирам се в празния черен екран и си мисля за разговора ни. От колко години умирах да се запозная с тази друга моя половина? Колко племена си бях измислил, докато междувременно ме питаха? Бях учил цели четири години, докато взема магистратура по Литературата на американските индианци. Разчоплях детайлно историята на различни племена, търсех знаци, някаква прилика, нещо, което да ми се стори познато. Изкарах и две години аспирантура, учих сравнителна литература с фокус върху литературата на американските индианци. Дисертацията ми беше посветена на пагубния ефект на законите за степента на индианската кръв върху идентичността на днешните индианци, като в нея се засягаше и литературата от индиански автори със смесен произход, която е оказала влияние върху идентичността на индианските култури. Всичко това, без да знам от кое племе произхождам. Винаги съм бил в защитна позиция. Сякаш не съм индианец в достатъчна степен. Аз съм толкова индианец, колкото Обама е чернокож. Обаче е различно. За индианците. Знам. Не съм наясно как да продължа да съществувам. Каквито и начини да измисля, за да кажа, че съм от индиански произход, ми звучат неточни.“

 

Из романа “Там Там” на Томи Ориндж, издателство ICU, превод – Велин Кръстев.

*

Съществува ли онова там от детството и защо цял живот ни притегля към себе си със своята сладко-горчива носталгичност? Романът на Томи Ориндж е едновременно предпазливо завръщане към там и търсене на убежище тук. Затрупани под стъкло и метал, залутани из браузъри и технологии, забързани в невъзможен ритъм, как да поберем наслояваното с векове в сегашното си днес? Как да бъдем онези, които сме в кръвта си, без да изглеждаме като анахронизъм в съвременния свят?

Дванайсет преплетени житейски истории отвеждат в обща посока – към стадиона, на който ще се проведе Голямото оукландско пау-уау. В този многогласен разказ индианците не препускат през прериите с развята коса. Те оцеляват в градската джунгла. Индианецът сме аз, ти, ние – продължаваме да търсим своята индивидуалност, но сме здраво вкопчени в корените и миналото си. Крехки градски призраци, тръгнали след безплътните си мечти.

*

“Удивителен литературен дебют.”, Маргарет Атууд

*

“Това не е обикновен роман. Това е внимателно, красиво изваяно слово, благодарение на което пред нас оживяват историите на реално съществуващи съвременни градски индианци… Едно надзъртане към свързаността на съществуването, към един свят, в който камъчетата не просто потъват на морското дъно, а могат да обърнат течението.”, Times Literary Supplement