“Той не знаеше шега ли си правя с него, или е попаднал на луда. Други възможности не съществуваха…”

Из романа “Карай плуга си през костите на мъртвите” на Олга Токарчук, издателство ICU.

“Още преди последното Рождество Христово отидох в общината, за да изложа лично въпроса. Дотогава бях писала писма. Никой никога не ми отговори, макар че институциите са задължени от закона да отговарят на гражданите. Участъкът се оказа малък и напомняше еднофамилните къщички, строени по времето на соца от каквото попадне, и някак тъжни. Такова настроение цареше и тук. Боядисаните с блажна боя стени бяха от горе до долу в обяви, много тъпа дума впрочем. Тя, Полицията, употребява много такива отблъскващи думи – като например лицето или конкубент*.

В това леговище на Плутон най-напред се опита да се отърве от мен млад мъж, който седеше зад дървена преграда, после и някакъв негов по-възрастен началник. Аз обаче исках да се срещна с Коменданта и не отстъпвах; бях също така сигурна, че в края на краищата на тези двамата ще им писне и ще ме допуснат при негова милост. Наложи се дълго да чакам и вече се притеснявах да не затворят бакалията, а пък аз имах да правя още покупки. Стъмни се, което ще рече, че е станало четири следобед и чакам повече от два часа.

Най-сетне в самия край на службата в коридора излезе някаква млада жена и рече:

– Заповядайте.

Бях се замислила нещо, та трябваше бързо да се опомня. Засъбирах си мислите, следвайки жената нагоре по стълбите, където ме чакаше аудиенция в кабинета на шефа на местната Полиция.

Комендантът беше пълен мъж горе-долу на моите години, но се обръщаше към мене като да му бях майка или дори баба. Хвърли ми бегъл поглед и каза:

– Сядайте, моля.

Но разбрал, че така демаскира селския си произход, се изкашля и се поправи:

– Моля, госпожо, седнете.

Почти чувах какво мисли – положително ме наричаше женица, но като напреднах с обвинителната си реч, премина на женище. Побъркано женище, ненормалница. Осъзнавах с какво отвращение наблюдава жестовете ми и оценява (негативно) вкуса ми. Не му харесаха нито фризурата ми, нито дрехите, нито това, че хич не се притеснявах от него. Изследваше лицето ми с все по-нарастваща неприязън. Ама и аз го виждах като през рентген – апоплектик, пияница и лакомия, с особен апетит за мазни манджи. С напредването на речта ми голямата му плешива глава се наливаше с кръв от врата до върха на носа, а по бузите му избиха отчетливи мрежи от разширени капиляри, същинска бойна татуировка. Със сигурност беше свикнал да заповядва и другите да го слушат, та лесно даваше воля на Гнева си. Юпитеров тип.

Виждах и това, че не разбира всичко, което говорех – първо, защото си служа с аргументи, които са му чужди, и второ, просто защото не му достигаха думите. И че е от тези Човеци, дето презират това, което не разбират.

– Той е заплаха за много Същества, както човешки, така и нечовешки – завърших оплакванията си от Големия крак, в които бях споделила наблюденията и подозренията си.

Той не знаеше шега ли си правя с него, или е попаднал на луда. Други възможности не съществуваха. Видях как кръвта за малко нахлу в лицето му, истински пикничен** тип, който накрая ще умре от инсулт.

– Нямахме представа, че бракониерства. Ще се заемем с това – процеди през зъби. – Върнете се вкъщи, ако обичате, и не се притеснявайте повече. Знам го аз него.

– Добре – казах аз примирително.

Той вече се беше изправил, подпирайки се на ръцете си, явен знак, че аудиенцията е приключила.

Когато станем вече на възраст, трябва да се примирим с това, че все повече ще дотягаме на хората. По-рано никога не бях обръщала внимание на жестове като припряно да-да-кане, избягване на погледа и тем подобни. Или честото гледане на часовника, потриването на носа – но сега вече прекрасно разбирам целия този театър за изразяване на едно простичко изречение: Остави ме вече на мира де, дърта вещице. Неведнъж съм се питала такова ли щеше да е отношението, ако същите неща ги казваше някой млад здравеняк или пищна брюнетка.

Той явно очакваше да стана и да изляза от стаята. Аз обаче имах да му съобщя още едно също толкова важно нещо.

– Този Човек държи своята Кучка по цял ден затворена у тях. Животинката вие и ѝ е студено, защото той не пали печка. Може ли Полицията да въведе ред, да му отнеме Кучето и да го накаже?

Той ме погледа мълчаливо миг-два, сега вече видях на лицето му презрението, което му бях приписала в началото. Ъглите на устата му слязоха надолу, а устните му се понадуха. Виждах също, че се мъчи да овладее това изражение. Прикри го зад изкуствена крива усмивка, която оголи големите му зъби, жълти от цигарите.

– Това не е работа на Полицията, госпожо – рече. – Кучето си е куче. Селото – село. Вие какво сте очаквали? Кучетата се държат вътре вързани.

– Съобщавам на Полицията нещо, което не е добре. Къде да го направя, ако не в Полицията?

Той се засмя гърлено.

– Не е добре, казвате, е, значи в църквата – подхвърли, доволен от чувството си за хумор, но явно разбра, че шегата му не я бива, и лицето му бързо стана сериозно. – Сигурно има някъде разни дружества за защита на животните или нещо подобно. Ще намерите в телефонния указател. Ние сме Полиция за хората. Можете да се обадите във Вроцлав, там сигурно имат някакви органи.

– Във Вроцлав ли! – извиках. – Как може да говорите така! Това е от компетентността на местната Полиция, познавам законите.

– О-о! – усмихна се иронично той. – Вие ли ще ми кажете кое е в моята компетентност и кое – не?

Видях с очите на въображението нашите две армии – една срещу друга и готови за бой.

– Да, с голямо удоволствие. – И се подготвих за по-дълга тирада.

Той си погледна панически часовника и овладя неприязънта си.

– Добре, добре, ще се заемем с въпроса – каза след малко равнодушно и почна да пъха бумагите от бюрото в чантата си. Измъкна ми се.

Тогава си казах, че не ми е приятен. Нещо повече: усетих внезапен прилив на неприязън, люта като хрян.

Той стана решително от бюрото и видях, че има голям корем, който никакъв колан не можеше да овладее.

Този корем от срам се криеше някъде долу, в неудобната и забравена област на гениталиите. Връзките на обущата му бяха развързани, явно се беше събул под бюрото. Сега трябваше бързо-бързо да ги надене.

– Бихте ли ми казали рождената си дата? – попитах любезно вече на прага.

Той спря сепнат.

– За какво ви е потрябвала? – попита подозрително, придържайки ми вратата.

– Правя хороскопи – отвърнах. – Искате ли да ви съставя и на вас?

По лицето му премина истинска усмивка.

– Не, благодаря. Не се интересувам от астрология.

– Така ще знаете какво да очаквате в живота. Не искате ли?

Тогава той погледна съзаклятнически седналия в коридора полицай и с иронична усмивчица, сякаш участваше във весела детска игра, ми съобщи всичките си данни. Записах ги, благодарих, вдигнах си качулката и тръгнах към изхода. На излизане чух как двамата прихват и ме сподириха изграчените им думи: Идиотка смахната.

 

–––––––––––––––––

* Изкуствено създаден мъжки род от конкубина. Б. пр.

** Морфологичен тип, характеризиращ се с преобладаване на закръглените форми. Б. пр.”

* * *

Из романа “Карай плуга си през костите на мъртвите” на Олга Токарчук, издателство ICU. Превод – Силвия Борисова.

*

От носителката на Нобеловата награда за литература Олга Токарчук – един покъртителен разказ, изследващ размитите граници между здравия разум и лудостта, между желанието да въздадеш лична справедливост и вкоренения навик да спазваш обществените конвенции.

*

Когато в отдалечено планинско село е намерен труп на мъж, заобиколен от дивечови следи, сякаш няма съмнение, че човек е станал жертва на животинско изстъпление…

Прецизно омесен от различни съставки – трилър, криминална мистерия, хроника на унищожаването на природата от човека, философски трактат за естеството на битието и почит към английския поет романтик Уилям Блейк – този неподлежащ на категоризации роман ще ни пренесе в един свят, който едва ли бихме искали да е нашият. Но от който постепенно ще осъзнаваме, че няма измъкване!

*

„Да се напише книга само за да се разобличи убиецът, е загуба на време и на хартия“, споделя Токарчук. И да, разкриването на убийствата със сигурност е само плъзгане по повърхността на сюжета. Поканени сме да стигнем толкова навътре в тази дръзка и мрачно-красива мистерия, колкото ни стигат силите – емоционални и читателски. А зад привидната локалност на романа е скрита неговата глобалност, психологическата и философската му дълбочина.

* * *

“Разкошна писателка!“, Светлана Алексиевич, лауреат на Нобеловата награда за литература за 2015 г.