Христо Добротинов: Писането е второто “дъно” на пишещия
Миналата есен попаднах на сборника “В търсене на холивудския прислужник” и съвсем откровено признавам, че изпитах усещането като че ли съм намерила съкровище. Писането на Христо Добротинов носи всички белези на майсторство в занаята – богат език, лишен от натруфеност, но в същото време с живописност в изказа, дълбочина на мисълта, усет за оригинална структура, грабващо начало, балансиран и смислен финал, и разбира се, ярки образи и увлекателен сюжет. Много, много малко от съвременните български автори наистина знаят как се пише разказ, но Христо е сред тях.
Роден е на 8 май 1952 г. във Велико Търново, където със златен медал завършва Първа гимназия “Св. св. Кирил и Методий”. Израснал в семейство на юристи (майка му е първата жена адвокат в Търново), той неслучайно се насочва към тази професия – приет е в Юридическия факултет на Софийския университет, а по-късно с конкурс постъпва в Московския институт по международни отношения. Заемал е редица длъжности в Министерството на външните работи. Автор е на 5 книги с разкази и новели, сред които сборникът “Погребението на капитанската шапка”, получил Национална награда за дебют, “Отвъд снега”, “Спомен за курорта”, “Бракове в София” и “Игра на конспиратори”. Негови разкази са преведени в Русия, Полша, Германия, Турция. Член е на Съюза на българските писатели и на българския ПЕН-център. Шестата му книга “В търсене на холивудския прислужник” се появява на пазара след дълга творческа пауза и включва разкази и една новела, която дава името на сборника.
Разказите на Христо създават усещането за творец с изключително богата култура, който упорито е работил върху себе си в занаята, затова реших, че може да даде добри насоки на начинаещите автори за създаването на качествен текст. Разговорът, освен приятен, се оказа и полезен – типично за стила си да изпълва фразите със смисъл, Христо изпълни интервюто с допълнително съдържание, което лично мен ме обогати като човек.
Христо Добротинов: Пиша това, което ми е интересно на самия мен, което ме увлича и забавлява
Интервю на Валентина Мизийска
Снимка: личен архив
. . .
Христо, възхитена съм от сборника ти и със срам признавам, че до миналата есен не бях чела нищо твое. Днес толкова малко хора пишат така – толкова леко, богато, живописно! Разкажи нещо за първите си опити в занаята.
Благодаря за добрите думи. Нека най-напред да кажа няколко думи за “занаята”. Извинявам се, че ще цитирам мисли на известни личности, но те затварят кръга около смисъла на заниманието с писане. Стендал казва, че писателят е едно огледало – той отразява всичко по пътя – и локвата, и цветята в крайпътната ливада. По-късно Николай Бердяев отбелязва, че творчеството оправдава човека и че писането е свобода, която не е детерминирана от битието – то показва невъзможността да се остане в границите на този свят. За Съмърсет Моъм писателят сам създава собствени ценности, той твори илюзорен свят, с който заблуждава публиката, която едновременно е негов материал и съдник. Зигмунт Бауман, философ на пост-модерния свят, с когото имах шанса да разговарям и ми подари своя книга, казва, че пишещият пише, за да научи какво търси Другия, приемайки, че той търси нещо, или за да научи защо той не търси нищо, или за да каже нещо, което Другият не знае как да каже. Френският съвременен философ Жан-Франсоа Лиотар твърди, че писането е дълг, дълг да изразяваш това, което иначе би останало неизказано, но това означава поемане на отговорност. Най-накрая Хана Арендт (Юлия Кръстева има подробно изследване за нея) посочва, че писането служи, за да се почувстваш свободен да променяш своето собствено минало по волята си и разликата между истината и неистината да престане да бъде обективна. Извинявам се отново за цитатите, моля да не се приемат като спекулация или като демонстрация на всезнайковщина (отново Моъм), но допускам, че всеки пишещ може да открие в тях по-дълбокия смисъл на своето занимание.
Иначе, книжките, които съм издал са “Погребението на капитанската шапка”, “Отвъд снега”, “Спомен за курорта”, “Бракове в София”, “Игра на конспиратори” и след дълга пауза – въпросният холивудски прислужник.
На млади години винаги има излишък от всякаква енергия – понякога тя се “канализира” в грешна посока, друг път – в правилна. Надявам се писането да е от втората категория, макар че едва ли някой се е разминал без допир до първата. Първата ми книжка “Погребението на капитанската шапка” излезе, когато бях на 24 години – още едно доказателство за горното ми твърдение. “Вратата” за влизане в литературния живот беше “Библиотека Смяна” на издателство “Народна младеж”. Книжките бяха малък формат, изглеждаха бедни и скромни. Трябваше да се намери автор на кратък предговор. Написа го Серафим Северняк – прекрасен писател, полемичен публицист, създател на първото “по-разчупено” списание от съвременен тип “Отечество”, обаятелна личност. Защо той? Неговият баща и моят дядо са били заедно учители в село Горна Липница, а към този момент не познавах други писатели.
*
Интересно ми е така ли пишеш – с този безупречен изказ, или това е плод на упорита редакция?
Усещането за тежестта и значението на думите вероятно е съчетание на много фактори: прочетените от бабите приказки на Ангел Каралийчев в ранните детски години; училищните часове по литература и български език (стига учителите да са добри и увличащи); четенето (не задължително художествена литература); постепенните натрупвания в живота. Това е процес.
*
А чел ли си някъде как се пишат разкази? Има ли изисквания, които сам си поставяш като автор, когато пишеш – например да имаш завладяващи герои, да изненадваш със сюжет, да имаш обрат в историята, да предадеш послание, да провокираш размисъл, да си оригинален с изказ, друго? Коя е формулата, към която се стремиш като творец?
При толкова много въпроси, свързани с “технологията” на писането, се съсредоточих какво да отговоря. След дълбокия размисъл седнах да довърша едно разказче – карантина е все пак, време бол, но засякох още на първата фраза. Изведнъж се сетих за един прекрасен разказ на Мопасан: млад човек с хубава, мека брада е обкръжен от млади mademoiselles. Те се шегуват с него и една от тях го пита – когато спите, къде поставяте брадата си – над завивката или под нея. Младият monsieur се замисля, но не може да отговори, девойките се хилят, джамбурето свършва, вечер е, и младият мъж се прибира и се приготвя за сън. Поставя завивката под брадата си, но му е терсене, поставя я над – същата история. Не спи през цялата нощ. Историята се повтаря и на следващата, и на по следващата. Обхваща го ужас. След седмица притесненият хубавец обръсва брадата си. Така че човек не трябва да анализира процес, който понякога е интуитивен, за да не повтори съдбата на Мопасановия герой.
Най-общо: формата е важна, но не по-малко значение има собствената гледна точка върху света – нищо учудващо, просто диалектика. Поначало човек се приспособява към модата на времето, индивидуалната съпротива срещу тази мода се подчинява на мнението на мнозинството, а то от своя страна е манипулирано, не задължително в лош смисъл, от средствата за масова информация, интернет, фейсбук и прочее туитър. Пишещият – говоря по принцип – следва да запази гласа си в тази информационна вакханалия, нищо че не може да ѝ влияе или да я надвика.
За героите и за това как се развиват характерите – не знам, но знам, че без логично развиващи се образи по хода на повествованието, без запомнящи се техни черти, разказът е скучен. Всъщност героят, положителен или отрицателен, дърпа нишката и държи читателя в напрежение. Дълбокомислените разсъждения, красивите думи и сюжети в политкоректен тон, липсата на съпричастност към героя, равнодушието към съдбата му не привличат. Ако образът или сюжетът не ти е интересен, читателят ще го почувства. Казвам го от собствен опит като четящ.
А що се отнася до разказите – убеден съм, че човешки истории винаги ще се четат, гледат, изживяват, съпреживяват.
*
Кажи какво те вдъхновява обикновено? Идеята или героят най-често се ражда първи? Винаги ли знаеш как ще завършиш разказа, какво ще е посланието?
За създаването на образите трябва отскок от нещо реално – човек, отделна черта, лице, проблем. Върху него се наслагват други черти, ситуацията ги моделира, но в съзнанието на пишещия вече има определен герой с физически и психологически параметри. Той е на метър или повече по-високо от реалния прототип, но някаква нишка го свързва с него. Разбира се, не е необходимо пишещият да се придържа стриктно към реалността. Смесването на действителността и абсурда, на ежедневните детайли и фантастичните отклонения, качването на “горните етажи” на спиралата на живота, може да придаде повече убедителност на разказваната история, а освен това е и по-забавно за пишещия. Изобщо, забавлението при писането е важен елемент – ако не изпитваш удоволствие от играта със случките, с характерите, вероятно писането би се свеждало до “стържене с перото” и безсмислена мъка. В няколко от разказите в последния ми сборник разказът “скача” между реалното и иреалното. В “Цветовете на времето” колелото на живота се върти от един бухал, той командва възкресението; в “Дрехите ми” успелият герой вижда всичките дрехи, които е носил и които са част от живота му, окачени на един парижки битпазар, да се полюляват на вятъра. “Сузана и старците” тръгва от един старчески дом, за да стигне до библейската легенда и пак да се върне на бедната провинциална улица. Още “по-етажна” е “В търсене на холивудския прислужник”, където ежедневното е “омесено” с фантазиите на един маргинал да притежава прислужник от Холивуд, но в крайна сметка, когато всички герои тръгват да се борят помежду си в състезанието за безсмъртие, фантазията се превръща в действителност. Спирам тук. Дадох тази примери не за да рекламирам разказите си, а като илюстрация за този подход.
*
Зарязвал ли си някога идеи? Кога разбираш, че дадено вдъхновение е без потенциал?
Предполагам, че всеки пишещ има “гениални” идеи, но единици са тези, които са призвани не само да мечтаят, а да напишат нещо подобно на “Човешка комедия” или “Война и мир”; “Майсторът и Маргарита” или “Нежна е нощта”. Пишещият в един момент би следвало да разбере тавана на възможностите си. За мен например интерес представляват “граничните” периоди – преходите от една политическа система в друга, кризисните ситуации, когато трябва да се вземе страна. За да се създаде запомнящо се описание на подобни отрязъци от време или ситуации, трябва достатъчно искреност и мъжество. Политкоректността може да затрие добър житейски материал. Изобщо, самоцензурата, удрянето на спирачки, саморедактирането е лош феномен (не че и аз съм пощаден от него, включително и при заглавието на последната книга). Важна тема според мен е тази за “чуждото” и “нашето”. В Библията е казано “На чужденец давай с лихва, а на брата си не давай с лихва”. Комплексите, възторгът пред “чуждото”, отхвърлянето на “своето”, без да проумееш, че често то е следствие на “чуждото”, съществуват в съвременната ни литература. Вълнува ме и дилемата – идеята ли служи на хората, или хората на идеята. Имам една новела “Спомен за курорта” (тя е “носеща” в едноименната книга), където се опитвам да задам този въпрос.
*
По колко пъти редактира разказите си опитен писател като теб?
Едва ли има пишещ, който да не препрочита и поправя написаното. Сещам се за едно велико изключение – Достоевски, който, притиснат от условията на договора си с издателя, пишел кола след кола. Лично аз (как пък се наредих до Достоевски) си преглеждам опусите, поправям думи, повторения (не толкова много) или пък задрасквам изцяло. Все пак разказите са спринт на къси разстояния и вероятността да се отклониш по дистанцията е по-малка.
*
Работил си с много редактори дотук. Чувствителен ли си към техните корекции? Случвало ли ти се е да се “бориш” за текст?
Редактори на шестте ми сборника с разкази и новели бяха умни и мъдри хора, талантливи литератори и писатели – Нина Андонова, Димитър Начев, Христиана Василева, Валентин Георгиев. Искам да изразя двойната си признателност към Стойо Вартоломеев – веднъж като редактор на петата ми книжка “Игра на конспиратори” в издателство “Христо Г. Данов”, и втори път – като директор на издателство “Хермес”, в което, доста години по-късно, излезе настоящият сборник “В търсене на холивудския прислужник”.
Добрият, умният редактор не изисква написаното да бъде нагодено към собствените му възгледи, той просто вижда направените пропуски – това, което пишещият не е могъл или е пропуснал да забележи, и му ги подсказва. Щастие за мен е, че съм срещал точно такива хора при издаването на книгите си. Никога не съм имал “спорове” с редакторите ми. И все пак – два епизода: Преди доста години, когато в издателство “Български писател” подготвяха книжката ми “Отвъд снега”, Върбан Стаматов, тогава завеждащ отдела за белетристика, ми подхвърли за един разказ, който бях кръстил “Работата”: “А бе, хубаво разказче, ама заглавието калпаво”. Историята си остана със същото наименование. В “Погребението на капитанската шапка” се разказва за смъртта на един морски капитан, чието тяло, след потъването на кораба, не е намерено и неговият колега отива в планинското село, за да погребе само шапката. Като заключително изречение бях оставил, че въпросният капитан е жив и седи на океанския бряг на Аржентина (защо пък Аржентина?). Нина Андонова ми каза: “Махни го, това обезсмисля историята”. Послушах я, разбира се.
*
С какво се занимаваш сега? Помага ли ти професията в писането?
Цял живот съм “професионален” чиновник.
*
Разкажи ми как пишеш. Кога намираш време за писане, робуваш ли на писателски навици? По колко време, по кое време на деня, колко дълго, къде обичаш да пишеш? Има ли някакви условия, на които държиш, за да “потече” текстът?
Да не прозвучи претенциозно, но писането е второто “дъно” на пишещия, следователно той води до известна степен двоен живот. Чехов пише за Гуров в “Дама с собачкой”: “У него были две жизни – одна явная, а другая – протекавшая тайно”. Вярно, че причината за това раздвоение е любовта на Гуров към Анна Сергеевна, но ако заменим младата жена от дворянското градче с писането, ще се получи същото. За читателя едва ли има значение дали пишещият печата на машинка, драска на ръка или блъска компютъра – важен е резултатът, продуктът. Ако писалката има златно перо например, това не означава, че редовете, излезли под нея ще са скъпоценни. Но все пак – нямам никакви навици за писане като време, място, условия. Мога да не пиша дълго време – години (както и се случи), но това би било последното нещо, което тръгващите по пътя на литературата трябва да правят. Понякога важно значение има първото изречение – то води след себе си останалите. Налучкаш ли го, нататък историята се развива като книжна лента. Разбира се, трябва да си наясно със сюжета, с героите. Иначе, пиша това, което ми е интересно на самия мен, което ме увлича и забавлява (вече го казах). Малкото момченце от “Цветовете на времето” (споменах за това разказче) намира на тавана книга, взема я, за да се забавлява. Интелектуалното, умственото забавление също има своята стойност и допринася за смисъла на писането – най-вече за самия пишещ. Разбира се, далеч съм от homo ludens на скучния нидерландец Хьойзинха…
*
Показваш ли на някого написаното? Лесно ли приемаш критиката?
Най-общо, целта на пишещия е написаното от него да стане публично достояние – да го покаже на всички. Дали това е суета, инстинкт, освобождаване от напиращи да излязат навън емоции, търсене на обществено признание, забавление, надсмиване над публиката, самоудовлетворение, чувство, че можеш да си играеш с човешките съдби, пък било то и на хартия, начин за изкарване на прехрана (това пък каква глупост е за ситуацията у нас през трите последни десетилетия) – не знам.
Хубаво е да има критически анализи и статии, даже и да се разминават радикално с твоето собствено тълкуване на това, което си написал. За съжаление този жанр като че ли позагасна в последно време. Поласкан съм, че за последната ми книга писа Калин Донков, а на представянето ѝ говориха Здравка Евтимова и Георги Цанков.
*
Обичаш ли да си водиш записки и имаш ли винаги нещо за писане под ръка?
Дневници водят тези писатели, които имат чувството за собствената си значимост и за значимостта на мислите и преживяванията си. За съжаление, не съм си водил и записки, за което в някакъв момент може да се съжалява, тъй като по стечение на обстоятелствата съм имал срещи с интересни личности – политици, творци, учени. Ако бях “фотографирал” разговорите, би било любопитно. А сега с времето ми е останала само мелодията от съответната среща или разговор. Важни са и детайлите, тоест партитурата.
*
Какво четеш?
Всичко. Някаква всеядност. Но от Нова година насам (време много, заради вируса): “Приглашение на казнь” и “Другая жизнь”, Набоков; “Тяло под роклята”, Галин Никифоров; “Три образа”, Цвайг. Като прибавим към това “История на Великотърновската адвокатура” от Катя Митова, спомените на акад. Димитър Ангелов, Rupert Gunnis – “Historic Cyprus”, проф. Николай Генов “За социологията”, се получава един шарен карантинен каталог.
*
А имаш ли си любими съвременни БГ автори?
Разбира се, че имам – и гениалния Виктор Пасков, и Христо Калчев (по-ранните му книги “Луда вода”, “Железният кон”) и Станислав Стратиев – “Пазачът на крепостта” (имах честта да се познавам и с тримата).
*
Пишеш ли нещо в момента? Какво да очакваме скоро от теб?
Пред привършване съм на разказ за прекрасните 90-те години на миналия век. А за публикуването е важно как ще се развие очакваната икономическа криза след пандемията от корона вируса – книгоиздаването е ключова част от културната индустрия: дали издателствата ще се съвземат от удара, а такъв очевидно има (пожелавам им бърз ръст на продажбите от все сърце); дали книжарниците ще се напълнят с читатели, които са преосмислили някои ценности (не обичам тази дума, изхабиха я); дали по рафтовете ще има повече и още по-добри български заглавия (вярвам в това); дали правителството ще смъкне ДДС за книгите (според мен, изключено) – изобщо все неясни моменти както във времето, така и в пространството. В този смисъл, публичността на нещо вече натрупано ще бъде функция от общото икономическо положение. Литературата от “чекмеджетата” днес има друго лице. Мнозина твърдят, че светът нямало да бъде същият след пандемията. Тъй като съм малко скептик, не смятам, че ще има кардинални промени. Но и това не е малко.
*
Кой е най-лошият писателски съвет, който някога си получавал?
Има един съвременен теоретик на масовата комуникация – Маклуън, който твърди, че “посредникът е посланието”. Вероятно пишещите са част от едно послание за времето си, някаква платформа – едни са на по-предни позиции, понякога плод на реклама и пропаганда; други по-назад, в сянката, но всички те (осмелявам се да добавя и “ние”) представляват едно цяло, една разнородна, фрагментарна, накъсана и невинаги талантлива картина на това какво се случва днес, как мислят днешните хора (въпреки че темите, свързани с човешката личност, винаги са били едни и същи, а и в крайна сметка пишещият изобразява самия себе си). Оттук и изводът, че всички колеги, които създават днешната българска литература, имат свой принос в оформянето на посланието. А отговор на въпроса кой ще го прочете не мога да дам.
Иначе съвети не съм получавал – просто не съм се въртял много в писателските среди. Но уроци – разбира се. Това са творбите на големите писатели.
*
Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Това не е съвет, а по-скоро пропорция между писането, четенето, мисленето и живота. За мен процентите са следните: 10% – за писането; 20% – за четенето; 30% – за мисленето и 40% – за живота. А може и всичките 100% да бъдат за живота – литературата дължи всичко на него.
Ще завърша с един детайл от спомените на Ангел Каралийчев, който може да се тълкува по различен начин. През 1935 г. писателят отива на конгрес на ПЕН клуба в Барселона. Там звезда е Хърбърт Уелс – престарял, ходи като плешив британски лъв от Индия, отнася се добре и към нашите делегати. Каралийчев отбелязва кратко: “Неговата известност (на Уелс) е голяма, защото е даровит и защото е син на Англия. Има хора, които, стъпили върху раменете на своите велики народи, изглеждат гиганти”.
