Невена Дишлиева-Кръстева, издателство ICU: Днешният ден наваксва миналите
През ноември 2019 г., 30 години след падането на Берлинската стена, излезе антологията “Истории от 90-те” – сборник с лични спомени и изживявания на 26 автори за най-бурното и екстремно десетилетие за модерна България, когато самите те са били малки деца, тийнейджъри или млади работещи хора. Палитра от различни по цвят, но равни по интензитет емоции, истории за свободата и илюзиите, за приятелствата и загубите, за детството и порастването, за бунтовете и границите, за мизерията и избора, за надеждите и наивността, за пирамиди, инфлация, медии… и разбира се, за Нейно величество Музиката на 90-те. Книгата завършва поредицата тематични антологии “Куфарът на брат ми” и “Бащите не си отиват” и е създадена по идея и под редакцията на Невена Дишлиева-Кръстева, основател на издателство ICU.
С Невена разговаряме за работата по сборника – за селекцията и вдъхновяването на пишещи хора, за редактирането на разнообразие от текстове, за баланса между добрата литература и интензитета на емоцията, за критичността и критиката, за подреждането на истории и удовлетворението от работата. Едно интервю извън кампанията по излизането на книгата, но нали в крайна сметка за писане и книги винаги можем да говорим – най-вече в период на социална изолация и животоспасяване чрез книготерапия.
Невена Дишлиева-Кръстева, издателство ICU: Няма абсолютно никакъв шанс двама души да разкажат едни и същи събития по един и същи начин.
Интервю на Валентина Мизийска
Снимка: Програмата
. . .
Изцяло нови текстове ли съдържа сборникът “Истории от 90-те”? Специално за него ли са писани?
Повечето текстове са писани специално. Изключенията се броят на пръсти. Ударният текст на Еми Барух, с който отваряме сборника, е част от нейна идея за книга, която обаче все още не е видяла бял свят – негов първи вариант е бил публикуван в „Литературен вестник” преди време. Може да се каже, че поканата за „Истории от 90-те“ стана повод трупаната с времето енергия да се отприщи и оформи в този кратък фрагментарен текст. Силно се надявам Еми да го развие и допише – нямам търпение да прочета още. Текстът на Велина Минкова за Андрей Башев е излизал преди години в един блог, но в нашия сборник е сериозно редактиран и на места пренаписан. Другите два текста, които са писани по-рано, са на Деляна Манева и Веселина Седларска, но доколкото ми е известно, не са публикувани другаде. За мен беше важно текстовете да са специално написани, защото това осмисляне на темата по едно и също време от различните автори намества текстовете по неуловим начин и е гаранция за спойката помежду им. Изключенията са балансиращи.
*
Към каква аудитория е насочен сборникът? Какво е посланието, което се надяваш да предадеш с този проект?
Започнах с идеята, че го правя най-вече за поколението, към което самата аз принадлежа – за нас, които започнахме младостта си в началото на 90-те. Съвпадението между младостта в житейски план и младостта на новото време, в което се озовахме, е определящо за много от нас – мощен тласък, неудържима сила. Все още не сме го осмислили и огледали от всички страни, не сме се разделили с полюсните емоции, които ни донесе. С напредването на работата по книгата обаче разширих спектъра, изкуших се да мисля по-мащабно както по отношение на авторите, така и с оглед на потенциалните читатели. Мисля, че хора от всички възрасти могат да намерят интересни неща в тази книга. Ние, младежите на 90-те, допълваме палитрата на спомените си, а останалите, по-младите, ако искат, биха могли да ни разберат по-добре, като ни опознаят през преживяванията ни от онова крайъгълно десетилетие. Което ще доведе до по-осмислено осъзнаване на онова, което е било преди тях.
*
Кажи ми какво включваше брифът към поканените автори? Общ ли беше за всички или индивидуално вдъхнови всеки?
В първите писма покани имаше общи за всички параметри – технически. Срок, тема, жанр, обем – такива неща. Представяне на цялостната идея – защо го правя. Но понеже всеки от авторите ми е важен по различен начин, мотивацията защо конкретно към него/нея е отправена поканата си беше индивидуално.
*
А как избра авторите, които да пишат за сборника? Цели 26! В кръга на шегата, нали знаеш, че колкото повече поканени има, толкова повече и сърдити неизбрани ще има?
Процесът с подбора на авторите винаги е продължителен, изисква много време и е важно да не се бърза. „Втасването“ на идеята върви паралелно с попълването на списъци: чии думи бих искала да прочета, защо, кой с какво ми е ценен. Тъй като това ми е третият сборник от този тип, вече съм свикнала с мисълта, че сърдити винаги ще има. Както ще има и такива, които се чудят защо този, а не онзи, например. Ще (се) питат защо точно така, а не иначе? Не знам дали звучи много логично, но докато работя по тези книги, изпадам в едно състояние на особена чувствителност и почти интуитивно нареждам пъзела от цветни парчета, без които не си представям сборника. Тръгвам от хората, които са били най-близо до мен в конкретната тема – в случая тези, с които сме се пренесли един друг през десетилетието. Разширявам кръга с приятели, с които точно по това време пътищата ни са тръгнали в различни посоки, както и с такива, чиито преживявания са ми били интересни, макар и да нямаме общи спомени. Накрая, но не на последно място, поканих хора, с които се познавам сравнително отскоро, но не бях осъзнала, че за тях 90-те е точно толкова ключово време, колкото и за мен. Не време, а взрив от емоции. Щастлива съм, че осъществих тези срещи – днешният ден наваксва миналите. Отварям една скоба: получавала съм коментари, че текстовете си приличат или че са едностранчиви, че всички са писани от хора, по някакъв начин свързани с литературата. Ами да, защото моят свят е такъв, такива са хората, с които общувам и винаги съм общувала. Ако строях мостове, вероятно щях да събирам такива истории.
*
С всеки от тези автори те свързва приятелство. Не се ли притесняваше, че някой от тях може да те подведе – да представи текст, който не се вписва като тема или качество в точно този сборник?
Отпаднаха два текста на много близки приятели. Единият сам прецени, че е отишъл в твърде политическа посока и се отдръпна при почти готов текст. Вторият текст просто не се получи, вероятно защото за този мой много любим човек темата вече е преодоляна и може би в някакъв смисъл безинтересна. Или пък поради малкото време, което е успял да ѝ отдели. Не знам. Не ми е лесно, но в това отношение съм безкомпромисна и много критична. Към най-близките си хора – особено.
*
Ами ако се беше случило дублиране на тема, например мача от 94-та? Или дублиране на послание, настроение? Как се осигурява цялата палитра от емоции и послания за такъв проект, когато работиш с толкова много автори?
Няма абсолютно никакъв шанс двама души да разкажат едни и същи събития по един и същи начин. В книгата всъщност нерядко авторите си „подават“ теми и се вижда плавната трансформация – всеки пречупва през собственото си сърце, спомени, натрупвания. Това е смисълът – набъбващата топка, снежинка по снежинка, спомен по спомен. А като каза мача от 94-та… чак се изненадах, че това паметно деветдесетарско събитие се появява само в един от текстовете, при това писан от жена – преводачката Ангелина Александрова.
*
Качество на литературата или интензитет на емоцията беше по-голямата цел на този проект?
За мен двете са неразделни. Затова е и толкова жизненоважно селекцията да бъде направена добре. Трябва да съм сигурна, че поканеният автор е добър разказвач, че умее да създава литература, а не просто да разказва спомени за приятелите си. Смея да твърдя, че тези сборници (добавям по подразбиране „Куфарът на брат ми“ и „Бащите не си отиват“, нескромно, извинете!) са толкова въздействащи, точно защото са балансирано съчетание между добра литература и силен емоционален концентрат.
*
Освен съставител, си и редактор на сборника. В какво се състоеше работата ти по текстовете, по кои елементи на разказа работеше? Свободна ли се чувстваше да коментираш проблемни места? Връщала ли си текст за корекция? Чувствителен ли е българският автор към критика?
С всеки от текстовете и авторите работихме различно – нормално е, струва ми се. Някои се нуждаеха от минимални редакции и доуточнявания, просто леко финално полиране. Един редактор бързо се ориентира дали авторът срещу него държи да се обсъжда всяка корекция, до последния детайл, или предпочита да види финалния резултат. Аз се съобразявам и работя така, както е комфортно за този, който е написал текста. Два или три от разказите бяха сериозно пренаписани и преработени. Поради липсващи логически връзки или неясноти от различен характер, объркана сюжетна линия, издишащ финал, фактологически пропуски и пр. Но ядрото на историята я имаше, а това е най-важното. Просто е нужно време и работа, докато всичко си дойде на мястото. Благодарна съм на всички автори за желанието да работим заедно по текстовете им. Не съм усетила съпротива в нито един момент. Благодарна съм и на Ива Колева – която изчита коректорски повечето книги в ICU и от погледа й не може да избяга почти никаква грешчица.
*
Интересно ми е лесно ли се работи по текстове на толкова различни автори по едно и също време? Как се дистанцираш от един, за да започнеш работа по друг? Каква е техниката ти?
Разказите пристигаха един подир друг. Много рядко – май почти никога – се е случвало да получа следващ текст, преди да съм приключила работата по предишния. Всичко това се случваше в продължение на 7-8 месеца, може би 9. Магическото усещане се състоеше в това, че текстовете бяха някак навързани, почти във всеки имаше някаква подаваща реплика към предишния или следващия – било то думичка, събитие, тема или пък свързаност между авторите, която дори не съм подозирала.
*
А как се взема решение за подредбата на разкази в един сборник?
Нямам предварителен план. Намирам правилната подредба, когато видя самите текстове. Бях подредила голяма част от вече изпратените ми, знаех кой след кой трябва да бъде, когато получих текста на Еми Барух. Още с първото изречение бях абсолютно категорична, че това е началото – заради връзката с предишната книга за бащите, заради философско-обобщителния начин, по който пише Еми, дълбочината. Този текст не може да се побере никъде другаде, освен в началото. По същия начин знаех и за финалния текст – на Зорница Христова. Той дойде последен, струва ми се. Книгата вече беше подредена, но сякаш нещо ми липсваше, някаква завършваща щриха. Точно тогава Зори изпрати своето парче и това беше – клик. The end.
*
“Издателство ICU не приема непоръчани ръкописи” пише на интернет страницата ви. Какво означава да си “поръчате” ръкопис?
Не става въпрос за поръчване на ръкопис, а за това, че избирам сама заглавията, които да влязат в бъдещия ни каталог. Вероятността да издам текст, който ми е изпратен в редакцията, е минимална, да не кажа несъществуваща. Обикновено имам ръкописи за изчитане за месеци напред, които съм избрала през агенти, книжни изложения, професионални списания, каталози и по всевъзможни други канали. За да има шанс да избера някоя книга, задължително трябва да я прочета, или – ако е на език, който не владея – да я прочете преводачът и много подробно да я разнищим след това. Подреждам книгите си за година-две напред и знам с относителна точност (освен ако не се озовем посред пандемия!) кое след кое заглавие ще се появи. Възможностите ми са твърде ограничени – както финансови, така и по отношение на обгрижването на всяка книга. Знам, че има прекрасни текстове, които ще пропусна, но съм се примирила с тази мисъл още преди години и се съсредоточавам върху това, което успявам да изчета и обработя.
*
Да, точно това ми е интересно. Не се ли притесняваш, че с подобно ограничение някой ден можете да изтървете “вашия” автор или “вашата” книга?
Не. Това е като с хората в живота ни – понякога срещаме своя човек, но в неподходящото време. И се разминаваме. Друг път нещата се подреждат, защото е дошъл моментът.
*
Коя част от работата ти е най-неприятна?
Търговската. Не обичам (и не умея) да продавам. Мога да говоря разпалено за книгите, които харесвам, да убеждавам всеки потенциален читател в качествата им – това го правя сравнително успешно. Самата търговска част обаче ми е несвойствена. Да превръщам книгите в пари. Много би ми се искало да можех да ги подарявам.
*
А коя ти е най-любимата част?
Обичам да превеждам и да редактирам. Работата с текста, бавното потъване в смисъла, усещането за преодоляване на смислова пречка или намирането на точната фраза – изпълващи, удовлетворяващи моменти.
*
Намираш ли време за четене “не по работа”?
Намирам време за слушане. Аудиокнигите са ми страст и благодарение на тях наваксвам с „четенето“ не по работа. Докато се разхождам с кучето или спортувам, докато готвя или върша друга някаква неангажираща мислите работа – чета с ушите си.
*
Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Не се чувствам компетентна да давам съвети.
***
. . .
Невена Дишлиева-Кръстева е преводач от английски език и основател на издателство ICU. В неин превод на български са излизали книги на Капка Касабова, Джон Ъпдайк, Джоузеф Хелър, Филип Рот, Джефри Юдженидис, Зейди Смит, а за превода си на “Творците на памет” на Джефри Мур тя е носител на специалната награда “Кръстан Дянков”.
ICU e независимо бутиково издателство, основано през 2012 г. Фокусът му е върху стойностна съвременна преводна и българска литература, посветена на теми като дом, път, човечност, травма и преодоляване. С времето и с разрастването на аудиторията си започва да експериментира – добавя жанрове, езици, нови кътчета от литературната карта. ICU означава I SEE YOU – виждам те такъв, какъвто си, различен от мен, и те уважавам.
Откъси от “Истории от 90-те” можете да прочетете тук:
“заради едно недоразумение и заради липса на страх и предпазливост…”
