“Нищо не ме е правило толкова нещастен, колкото да чакам, без да знам какво…”
Из “Хотелът на спомените” на Златко Ангелов, издателство Знаци.
“Не искам да я помня, но беше явочна квартира. Чувал бях, че има такива за шпионски срещи. Или за срещи с доносници. Джипът спря, където „Неофит Рилски“ се пресича с „Цар Асен“. Докато пътувахме до тук, не бях разменил нито дума с двамата агенти. Не, не бях онемял от страх. Напротив, обзе ме онова спокойствие, което тогава наричахме олимпийско. Не беше и апатия. По-скоро инстинкт за самосъхранение. Думите от този момент нататък щяха да ми служат да оцелея. Не помня как се сетих за това. Но още като слизахме по стълбите на летището осъзнах, че това не е проверка. Самолетът щеше да замине без мен. Не помня имах ли някакви чувства. Не помня и номера на кооперацията. Лицата на мъжете от двете ми страни бяха безизразни. Дали защото не буйствах или защото така им бе наредено, и двамата се държаха с увереността, че ще ги следвам. Че няма нужда от физическа принуда. Въпреки костюмите и вратовръзките, не бяха изпотени. Изкачихме стълбите до третия етаж, единият пред мен, другият – зад гърба ми.
Споменът ми от апартамента: казионна соц мебел, към улицата прозорците не се отварят, бях предупреден да не вдигам тежките завеси. Кранчето в клозета тече. Лавици без книги, бюро без писалки, само едно прашасало гипсово бюстче на Вагнер от онези, които са се продавали за сувенири в Байройт* и Виена още преди Първата световна война. Две изтърбушени кресла. От орнаментирания гипсов таван в хола виси счупен полилей с една крушка, едно време – невъобразимо далечно, съществувало ли е изобщо? – този полилей е придавал буржоазен шик на апартамента. В кухнята – олющен хладилник „Мраз“ с ръждясали решетки, празен буркан от кисело мляко върху най-горната им придава тъжен изглед. Непоносимото на тази обстановка е светлината – бледожълта, като урина.
Когато влязох за първи път, миришеше на застояло. Прахта беше трупала слой след слой навсякъде. Банята беше засъхнала, по пукнатините на ваната – изпълзяла плесен. В стаята, която някога е била спалня, имаше легло с дюшек. В кухнята – мазни петна по плота, вратичките на шкафовете – изкъртени. Трябваше да се изпикая и затворих вратата на банята. Единият от двамата се провикна, че някой ще дойде да говори с мен. После чух как външната врата хлопна и ключът се превъртя два пъти.
В главата ми беше кухо. Вместо на 6000 метра над земята, в яркосиньо слънце, ме доведоха в тази дупка. Без да съм го планирал. Времето ми беше като отхапано с багер. Под мен зейна пропаст и аз стоях на ръба ѝ, от страната на миналото. В пропастта на бъдещето не виждах нищо. В него жена ми и двете ми деца се отдалечаваха от мен с почти 600 км в час.
Легнах на голия дюшек и зачаках. Нищо не ме е правило толкова нещастен, колкото да чакам, без да знам какво.
–––––––––––
* Град в Бавария, световноизвестен с ежегодно провеждащите се „Вагнерови празници“ и с най-старата запазена опера в Германия (Бел. ред.).”
Из “Хотелът на спомените” на Златко Ангелов, издателство Знаци.
Още откъси от книгата:
*
Златко Ангелов е уловил една неразработвана тема – за комунистическите пари, която, за разлика от издевателствата и доносничествата, все още не е експлоатирана в съвременната българска литература. Властта и доминацията са движещи мотиви в романа. Те се разпределят естествено, очертавайки промените в средата и героите, те са основната им контурна линия.
„Хотелът на спомените“ се вписва в едно развиващо се самостоятелно течение в българската литература – течение, изследващо близкото минало през погледа и спомена на преките му наблюдатели. Това е отглас на нуждата от преосмисляне, от пречупване на отраженията.
