“Не съм опасна. Очите ми са затворени…”

Из “Кутия за птици” на Джош Малерман, издателство Deja Book. Превод – Невена Дишлиева Кръстева.

“Ривърбридж.

Малори е идвала по тези места преди известно време. За една Нова година. Не си спомня точно името на момичето, което организираше купона. Марси някоя си. Примерно – Марибел. Марси беше позната на сестра й, Шанън ги докара със своята кола. Пътищата бяха кишави. Мърляви сиви бордюри от сняг кантираха уличните банкети. Хората си слагаха в коктейлите лед от покрива. Някой се съблече почти чисто гол и написа в снега “2009 година”. Сега, в разгара на лятото, в средата на юли, шофира Малори. Уплашена, сама и опечалена.

Оказва се мъчително да се добере до тук с колата. Движи се с не повече от двайсет километра в час, трескаво се оглежда за пътни знаци, за други коли. Затваря очи, после пак ги отваря, кара по този начин.

Пътищата са пусти. Навсякъде прозорците на къщите са покрити с одеяла или заковани с дъски. Витрините са празни. Паркингите пред големите супермаркети са безлюдни. Тя не отлепя очи от шосето пред себе си и напредва по маршрута, отбелязан на картата до нея. Ръцете й едва държат волана. Очите й смъдят от плач. Изпитва упорито чувство на вина, задето изостави мъртвата си сестра на пода в банята.

Не я погреба. Просто си тръгна.

Болниците не отговаряха на обаждания. Погребалните агенции също. Малори криво-ляво покри трупа с любимия синьо-жълт шал на Шанън.

Радиото ту тръгва, ту спира. Някакъв мъж говори за евентуална война. Ако човечеството се обедини, казва, обаче връзката прекъсва и се чува само пращене. Малори вижда изоставена кола настрани на пътя. Вратите й са отворени. От пасажерското място виси яке, опира в асфалта. Тя бързо забива поглед пред себе си. Затваря очи. После ги отваря.

Радиото тръгва. Мъжът продължава да говори за война. Нещо вдясно помръдва, тя го забелязва с периферното си зрение. Не поглежда нататък. Присвива дясното си око. Отпред, по средата на платното, каца птица, миг по-късно отлита. Щом стига до мястото, Малори вижда, че птицата е била привлечена от мъртво куче. Малори минава през него. Колата подскача; тя си удря главата в тавана, куфарът й на задната седалка издрънчава. Малори трепери. Кучето не изглеждаше умряло, а умиращо. Затваря очи. Отваря ги.

Птица, вероятно същата, грачи в небето. Малори минава по Раундтрий Стрийт. Болам Стрийт. Хортън. Знае, че наближава. Нещо притичва вляво от нея. Тя примижва с лявото око. Минава покрай изоставена пощенска кола, писмата са разпилени по настилката на пътя. Някаква птица лети твърде ниско, за малко да се блъсне в предното стъкло. Малори изпищява, стиска и двете си очи, после ги отваря. В същия миг забелязва табелата, която търси.

Шилингам.

Завива надясно, намалява скоростта, докато излиза на Шилингам Лейн. Няма нужда да гледа на картата къде се пада номер 273. Представя си местоположението през цялото време, докато шофира.

С изключение на няколкото коли, паркирани пред една къща вдясно, улицата е пуста. Обикновено предградие. Повечето къщи изглеждат еднакви. Ливадите са избуяли. Всички прозорци са закрити. В нетърпението си Малори гледа къщата, пред която са паркирани колите, и е сигурна, че именно нея търси.

Затваря очи и набива спирачки.

Спряла и задъхана, все още не може да се освободи от бледия образ на къщата, който се мъжделее в главата й.

Гаражът е вдясно. Гаражната врата, бежова, е затворена. Кафяв покрив с керемиди върху бяла обшивка и тухли. Входната врата е в по-тъмнокафяво. Прозорците са закрити. Има тавански етаж.

Събрала кураж, все още със затворени очи, Малори се извръща и стиска дръжката на куфара. Къщата е на двайсетина метра от мястото, където е спряла. Знае, че не е близо до тротоара. Не я интересува. Опитва се да се успокои, диша дълбоко, бавно. Куфарът е до нея на пасажерското място. Затворила очи, слуша. След като не чува нищо край колата, отваря шофьорската врата и слиза, взема багажа със себе си.

Бебето ритва.

Малори остава без дъх, боричка се с багажа. Аха да отвори очи, за да погледне към корема си. Но в последния момент посяга и го погалва.

– Пристигнахме – прошепва.

Грабва куфара и слепешката, внимателно стига до ливадата пред къщата. Щом усеща тревата под обувките си, се движи по-чевръсто, блъска се в нисък храст. Усеща иглички по китките и хълбока си. Отстъпва, заслушана, и обувките й намират бетонната настилка, пристъпва внимателно към мястото, където предполага, че се намира вратата.

Права е. Потраква с куфара по верандата, плъзга длан по тухлата, напипва звънеца. Натиска го.

Отпървом не получава отговор. Обзема я обезверяващото чувство, че това е краят й. Стигнала е чак дотук, опълчила се е срещу света за едното нищо? Пак натиска звънеца. И още веднъж. И пак. Няма отговор. Чука, започва да блъска истерично по вратата.

Никой не й отговаря.

Накрая… чува приглушени гласове отвътре.

О, боже! Има някого! В къщата има някого!

– Ехо? – подвиква неуверено. Звукът на собствения й глас на пустата улица я стряска. – Здравейте! Прочетох обявата във вестника!

Тишина. Малори, чака, заслушана. После някой й отговаря.

– Коя си ти? – пита мъж. – Откъде си?

Малори изпитва облекчение, надежда. На ръба на сълзите е.

– Казвам се Малори! Дойдох с кола от Уесткорт!

Пауза. После:

– Очите ти затворени ли са?

Друг мъжки глас.

– Да, затворени са!

– През цялото време ли бяха затворени?

Само ме пуснете да вляза, мисли си. ПУСНЕТЕ МЕ!

– Не – отговаря. – В смисъл, да. Шофирам от Уесткорт. Държах ги затворени доколкото можах.

Чува приглушени гласове. Някои са гневни. Хората се припират дали да я пуснат.

– Нищо не съм видяла! – провиква се тя. – Кълна се. Не съм опасна. Очите ми са затворени. Моля ви. Прочетох обявата ви във вестника.

– Не отваряй очи. – Мъжки глас. – Отваряме. А ти влез по най-бързия начин. Разбрахме ли се?

– Добре. Да. Ясно.

Чака. Въздухът е неподвижен, спокоен. Нищо не се случва. После се чува прищракване на ключалка. Малори пристъпва бързо напред. Протягат се ръце и я издърпват. Вратата се тряска зад гърба й.

– Стой така тук – казва й жена. – Трябва да огледаме. Да сме сигурни, че си влязла само ти.

Малори стои със затворени очи и слуша. По звуците съди, че вероятно обхождат стените с метли. Повече от един чифт ръце я докосват по раменете, по врата, по краката. Някой минава зад нея. Чува пробягване на пръсти по затворената врата.

– Добре – казва мъж. – Всичко е наред.

Когато Малори отваря очи, вижда петима души, застанали в редица пред нея.”

 

Из “Кутия за птици” на Джош Малерман, издателство Deja Book. Превод – Невена Дишлиева Кръстева.

Още откъси от романа:

“Днес имам нужда от ушите ви повече от всякога…”

Повечето хора не обърнаха внимание на новините. После обаче съобщенията за насилие заваляха… всичко стана реално и близко. Скоро започна да се случва с хората около нас. После интернетът изчезна. Телевизията и радиото замлъкнаха. Телефоните спряха да звънят. Всички прозорци бяха закрити, вратите – заключени.

Представете си свят, в който не можеш да погледнеш навън – дори за миг! Там има нещо непонятно, неразбираемо, невидимо… То поразява ума на човека в миг и го кара да изпада в самоубийствена ярост. Човечеството трябва да затвори очи, ако иска да оцелее…

„Кутия за птици” е сензационният дебют на Джош Малерман, който вече покорява читателите по света, а сега идва в прецизния превод на Невена Дишлиева-Кръстева и под редакцията на Ива Колева. Книгата е сравнявана с „Пътят” на Кормак Маккарти с умелото изследване на човешката психика сред апокалиптични събития, тя дълбае из човешките умове и души, на които е отказан достъп до основното ни сетиво – очите.