“…Баба казваше, че за път се взема само нужното, за живота – само чистото…”

Из романа “Странстващият албатрос” на Деметра Дулева, издателство Хермес.

“6 януари 2000 година. Богоявление. Началото на новия милениум.

.

Парите за самолетен билет не стигат, затова ще пътувам с автобус, на зигзаг през цяла Европа, две хиляди и седемстотин километра, около четиресет и осем часа.

.

Тръгвам с куфар, котка и китара. И раница, пълна със сандвичи, шише вода и храна за котки. Като на малък сал в морето, знам, че трябва да взема само най-необходимото. Баба казваше, че за път се взема само нужното, за живота – само чистото.

Самотата учи на много неща. В момента салът ми наистина е миниатюрен. Няма място за никакви излишества, дори за илюзии. Свеждам живота си до сгъстена субстанция. Нося със себе си всичко, което притежавам.

Усещане за отделяне от земята и… скок от ръба на скалата.

Вътрешно крещя от страх и очакване.

.

В пет сутринта татко ме стоварва на малка автогара. Всичко наоколо е мръсно и разбито. Кофите са препълнени с боклуци, а леденият януарски вятър разнася стотици найлонови торбички и окичва с тях клони, антени и огради. Неонови табели на долни закусвални, евтини хотели и съмнителни хазартни зали немощно светят в тъмнината. Самотен пияница се клатушка, търпеливо надига полупразно шише. Чакалня няма, за тоалетна е безсмислено да питам. На автогарата са дошли предимно гастербайтери и проститутки, вече ги разпознавам безпогрешно. Очукан автобус пристига и с пъшкане отваря вратите – да си товарим багажите и заемаме местата.

Набит, пъргав сводник раздава чисто нови паспорти на момичетата. До една имат вид на жертви. Бутат се към него и му се умилкват. А сатирът властно стиска тестето и извиква имената на Латинки, Здравки, Теменужки – все имена, които звучат възможно най-невинно. Дъхав букет на греха!

Ядосва се, че не реагират. Стряска ги с викове и насила ги набутва в новата им самоличност. На влизане в автобуса повтаря на всяка новото ѝ име и я предупреждава да го запомни.

Оценява ме със свинските си очички. Треперят ми гащите от страх, а още не сме тръгнали. Стискам ръката на татко, нямам сили да се пусна.

Последна прегръдка и се качвам. Оглеждам пасажерите дискретно – повечето са от контингента. Поне познавам типажа.

Все пак отбелязвам един заблуден цигулар, пътуващ, както се оказа, за концерт до Дюселдорф, и възрастна двойка, която ще гледа внуче в Брюксел. След това научавам, че жената била готвачка, а той е пенсиониран учител по география. И веднага си представям как до края на пътуването нелепо ще се опитва да поддържа интелектуалното ниво на разговора в автобуса.

Погледът ми се задържа малко по-дълго върху младежа, седнал зад моята седалка. С длъгнестия си вид и артистичното изражение по някакъв далечен начин ми напомня на Нико и сърцето ми за миг се обръща. Русите му коси са вързани на тила на малка опашка. Тялото му едва удържа нервните конвулсии, характерни за наркоманите в абстиненция.

До мен сяда брутално красива мацка, мечтата на всяка мутра. Не се различава много от чалгаджийките, които вадеха на конвейер в звукозаписното студио. От километри се вижда, че не спада към групата на евтините проститутки. Пътува соло и може да мине за елитна. Такива жени обикновено са мили с мен, ако обстоятелствата налагат да общуваме. Усещат веднага, че не се състезавам на тяхната писта и отпада напрежението на женската конкуренция.

На тях всичко им е голямо и пищно – ръстът, циците, краката, устните. Не можеш да ги виниш, че приличат на мръсници. Те каквото и да облекат – съблазнителните им форми веднага изскачат.

А при мен всичко е малко и невзрачно. Освен очите. Несъразмерно големи стоят, като ококорени на лицето ми. До мадами като тази приличам на кукла на Тим Бъртън.

.

Пряма е, пък ѝ се и говори. Явно ще мели с часове, в пълна откровеност. Все едно сме си дружки от детската градина.

Пътувала за Мюнхен, щяла да работи като компаньонка, без консумация, уточнява. Имала дъщеря от сводник, който сега движел в Испания.

“Абе майка ми ще я гледа. То и без това детето не живее при мен. Новият ми приятел не понася малката… Ама пък толкова го обичам…”

.

Автобусът потегля, татко остава на тротоара, а на мен ми е някак странно да виждам как се смалява в полумрака и маха ли, маха, докато вятърът развява дългото му палто.

Толкова съм пренавита, че не изпитвам тъга.

Гледам през прозореца и се опитвам да запечатам всеки детайл в главата си.

Хайде да изброя нещата, които ще ми липсват…”

 

Из романа “Странстващият албатрос” на Деметра Дулева, издателство Хермес.

Още откъси от книгата:

“…Любов срещу храна. Храна срещу любов…”

“…Не ме тормозят, нито заплашват. По-лошо е. Никой не ме забелязва…”

***

Габриела слиза на Северната гара в Брюксел с малко багаж, китарата на Нико и една черна котка. Но храброто й пътуване, изпълнено с неочаквани срещи и странни премеждия, едва сега започва. Животът в крайните квaртали на София, Брюксел и Париж може да е удивително еднакъв. Защото най-трудно навсякъде е това, което Габриела единствено търси: да бъде отново щастлива…

*

“Родена съм в годините на социализма. Половината си живот съм прекарала в България, другата – в чужбина. И още не знам коя от двете части е по-добрата. Живяла съм в четири държави, говоря пет езика, сменяла съм работа и жилище десетки пъти. Вярвам, че най-добрият начин да разкажеш действителността е, като измислиш история за нея”, Деметра Дулева