“Между минутите няма секунди, между часовете няма минути, между денонощията няма часове…”
Из разказа “Цветовете на времето” от сборника “В търсене на холивудския прислужник” на Христо Добротинов, издателство Хермес.
“Таванското прозорче е с почти изгнила рамка. Стъклата са мръсни, по тях са полепнали прах и сажди и отвън, и отвътре. Задуха ли вятър, прозорчето започва да скърца. Вятърът ме ядосва, скърцането ме нервира и тогава почвам по-бързо да въртя колелото. Знам какъв ще бъде резултатът и надниквам през прозорчето. Отсрещната сграда свети. Стаите са просторни. В тях тичат деца, катерят се по креватчетата си, чупят чашите си за мляко. Около масите са насядали млади хора и пият вино. Бутилките са сложени точно в центъра и изглеждат сини. Малко по-нататък на диваните, са седнали примирено възрастни хора. Очите им са безцветни, възрастните хора са уморени и телевизията, която гледат, сякаш накуцва. Някъде далеч удря часовник. Звънът му е мелодичен и безкраен. Часовникът бие, без да спре. Между минутите няма секунди, между часовете няма минути, между денонощията няма часове. Биенето на часовника прилича на погребална музика. Диригентът е скрит, диригентът съм аз, колелото се върти, пред входната врата на отсрещната сграда спират катафалки – черни, сякаш излезли от западен филм, а конете пред тях удрят с копита паважа. Паважът святка, пуска искри и се сърди на конете. В осветените стаи е паднала тишина. Телевизорите не работят, по диваните лежат възрастни хора, очите им са широко и мъртво отворени, а наоколо се суетят младите и се чудят какво да правят. Най-сетне някой надниква през прозореца и вижда катафалките. “Я, то всичко било готово”, изрича досетливият и внимателно затваря клепачите на мъртвите възрастни хора. Отнякъде се появяват ковчези, ковчезите миришат на прясна дървесина, хубава, свежа миризма, тя напомня нещо, нещо тихо и забравено, младите хора преобличат мъртвите с най-хубавите им дрехи – тези дрехи стоят на специални закачалки в гардеробите, в тях мъртвите приличат на сватбари – и ги слагат внимателно в ковчезите. Тук-там дъските изпукват – не от тежестта на мъртвите тела, а от някои свои мисли. Младите се стряскат от пукането, струва им се, че мъртвите ще се надигнат всеки момент и ще поискат да пуснат телевизорите. Младите чакат някой жест, някое кимване на уморена глава или движение на мъртвите палци. Чакането е напразно. За възрастните хора животът е свършил и им остава само последното слизане по стълбите. Младите подхващат ковчезите, някой заплаква, стълбите са тъмни – пак са изгорели крушките, но вече няма кой да мърмори недоволно. Младите стискат устни, напипват едно по едно стъпалата с крака, тътрят обувките си по площадките и тихо се молят да не с подхлъзнат. Тук-там някой ковчег се накланя, опира се в стената, изорава я с единия си ъгъл, но носачите поправят в последния момент посоката на движение. Най-сетне процесиите стигат улицата. Един по един ковчезите заемат местата си по катафалките. Конете продължават да блъскат паважа с копита и даже не се обръщат да видят какво става отзад. Улицата е празна, тиха, автомобилите са изчезнали и катафалките поемат точно по средата на платното. Зад всяка от тях застават по няколко млади хора с наведени глави. Всичко е строго и безшумно, катафалките знаят пътя и след две пресечки свиват надясно…”
Из разказа “Цветовете на времето” от сборника “В търсене на холивудския прислужник” на Христо Добротинов, издателство Хермес.
Още откъси от сборника:
“Някой беше чул фразата за жена ми и я разпространяваше със светнали очи…”
“…нима бракът е крайната точка на щастието, отвъд която любовта е недосегаема?”
***
Героите на тази книга познават света – те нямат комплекси, но имат идея. Понякога тя е жалка и дребна, понякога обгръща цялата планета и в нейно име героите търсят този, който ще ги поведе към щастието. Авторът не мами в разказите си, защото знае, че щастливият край би звучал като лъжа. Не се опитва и да поучава. Скрити паралели с библейски мотиви вплитат българския контекст в нишките на историята. Надзъртането в отвъдното е съчетано с равното ежедневие.
Без да натрапва извод, все пак авторът го формулира директно по повод на несъстоялото се състезание по безсмъртие в разказа, дал заглавието на книгата: Никой не беше дорасъл за вечността и прошката, която получихме, не беше заради глупостта ни, а за да ни накара да обичаме повече.
