“…нима бракът е крайната точка на щастието, отвъд която любовта е недосегаема?”

Из разказа “Х.” от сборника “В търсене на холивудския прислужник” на Христо Добротинов, издателство Хермес.

“Х. започна да пречи на щастието ми още от училище. Дали към това го тласкаше завистта? Ревността? Омразата? Така и не научих, но действията му бяха последователни и изненадващи. Причината беше Катя. Тя дойде в класа ни по средата на втория срок, в едно никакво време – нито зима, нито пролет, и аз веднага съзрях в бледото ѝ лице собственото си щастие. Усещането беше мълниеносно – като тънка игла, минаваща през сърцето, но завинаги. Постепенно щастието придоби видими форми – то приличаше на книга, на албум, пазещ пожълтели снимки, и моята единствена задача беше да го пазя или да не го забравя някъде, защото крадецът дебнеше. Крадецът – това беше Х. – имаше зорък поглед и лоша мисъл. Той ловеше усмивките ми към Катя, незначителните жестове на интерес, като преписването на домашните по математика или едновременното закъсняване за сутрешната гимнастика. Х. беше ловък и вездесъщ. Ушите му долавяха шепота и неизречените думи, очите му виждаха отвъд мисълта. Именно така Х. разбра, че съм поканил Катя на кино, и подготви първия си удар срещу щастието ми – прати две циганета да ме набият пред киносалона. Бабаитлък. Циганетата бяха мърляви и понамирисваха. Попилях ги за нула време, напсувах ги на майка, като хукнаха да бягат. Бях горд от смелостта си. Х. се беше провалил, но още тогава отбелязах въображението, с което действаше. „Хайде – протегнах ръка на Катя, – този страхливец поне да си беше показал подлите очи“, а момичето извади бяла везана кърпичка и ми я подаде. Видях, че съм си разкървавил пръстите, но благородно отказах жеста – знаех от баба ми, че петна от кръв не се перат.

После Х. се опита да ми скрои нов номер – проби дъното на лодката, с която возех Катя в градското езеро. Беше успял да извади цяла дъска откъм кила и когато стигнахме до средата на водната площ, лодката почна да се пълни. Гнилата вода бълбукаше застрашително и пускаше жълти мехурчета. Беше епично и смъртоносно. Изгнилият „Титаник“ се мяташе като риба сред пластмасови шишета и подути боклуци. Не можех да се оставя на случайността, нито на чужда милост. Скочих от лодката и сграбчих момичето в железните си ръце. Градското езеро беше плитко – до коленете ми, аз вдигнах високо Катя – като знаме на храбростта си, и я пренесох до брега. Там я поставих вертикално, после изцедих крачолите си. От тях изтекоха закани и попови лъжички. „Пак се крие – вметнах разсеяно аз, – такова шубе не съм виждал, но не може да ме стресне, не може.”

Знаех, че човек трябва да се бори за щастието си, но в титаничната битка с Х. научих, че още по-важно е да изчисляваш ходовете на противника. Нещо като шах на щастието. Този урок усвоих, когато разбрах за коварния план на Х. да не ходи в казармата. По това време военната служба беше задължителна. В казармата момчетата ставаха мъже, така както момичетата се превръщаха в жени, след като родят. Двете неща не бяха свързани. Х. обаче беше изплел тайна сметка, изчислявайки, че докато аз гоня Михаля по баирите в пълно бойно снаряжение, той ще се увие около Катя и ще я заплени. Даже започнах да си представям зримо сцената – Х. приличаше на жълт бръшлян, а на змийската му глава имаше очила. Бръшлянът пълзеше по тялото на Катя и нашепваше отровни думи. Разбира се, номерът на Х. не можеше да мине – човек не зарязва щастието си току-така, и аз потърсих съвет. Някой трябваше да ми подскаже как да се измъкна от очакващата ме клопка, как да се хлъзна край мрачните полковници от Военното. Разпитвах цяла седмица сведущи по въпроса. Изборът не беше богат – от прострелване със самоделна пушка на глезена до изпиване на настърган джам, който трябваше да предизвика възпаление на бъбреците. Избрах второто, за глезена ми беше жал, и влязох за месец в болница. Докато гледах тавана и упорито се оплаквах от болки в кръста, наборът наби крак по плаца в казармата. Когато се явих повторно пред военната комисия, полковниците ме наблюдаваха с открито подозрение. Просто им миришех на дезертьор. Простих им развинтеното обоняние, нямах угризение нито пред родината, нито пред рода, единственото чувство, което ме владееше, беше радостта, че отново съм надхитрил Х. и че никой не може да ме раздели от щастието в моя живот – Катя.

Любовта ни цъфтеше – беше прекрасна като мак в лавандулова нива, като платноходка в планинско езеро. Ала чувството за опасност не ме напускаше. Х. нямаше намерение нито да отстъпва, нито да се отказва от подлите си номера. Х. беше съперник от класа, който сменяше тактиката си, както хремавият хвърля кърпичките си. Беше тръгнал от заплахите, мина през коварството, сега изведнъж почна да се прави на нежен и влюбен. Изпращаше всеки ден цветя на Катя. Береше ги по чуждите градини, увиваше дръжките им в станиол, после намираше някое хлапе за пощальон. Сигурно му даваше стотинки за услугата. Сърцевед беше Х., това не можеше да му се отрече – жените обичат цветята, обичат и диамантите, и аз нервно заследих дали покрай нескопосаните букети не се търкаля някое блестящо камъче. Все още бисери нямаше, затуй въздъхнах с облекчение. После се разшетах и аз по лехите. Букетите, които правех, бяха два пъти по-големи от тези на Х., а в средата им винаги стърчеше по една роза. Освен това връчвах цветята лично на Катя. Правех го с поклон и замечтан поглед. В очите ми грееше любов и тънко задоволство, че отново бях изпреварил конкурента си.

Ала безсмислената надпревара започна да ме изтощава. Трябваше да се измъкна от нея и да оставя изобретателността на Х. да тича след вятъра по полето. Мислих дълго по темата, през акъла ми минаваха както ужасяващи решения, така и сцени, изпълнени с красота и лиризъм. Избрах вторите – бяха по-близки до душевността ми – и поисках ръката на Катя. Ще кажете – нима бракът е крайната точка на щастието, отвъд която любовта е недосегаема? Или пък – от какво предпазват измислените правила – от нас самите или от другите? И в двата случая съмненията ви ще са верни. Доказа го и Х. Той сякаш обезумя от вестта за сватбата и премина към чист терор…”

 

Из разказа “Х.” от сборника “В търсене на холивудския прислужник” на Христо Добротинов, издателство Хермес.

Още откъси от сборника:

“Някой беше чул фразата за жена ми и я разпространяваше със светнали очи…”

“Между минутите няма секунди, между часовете няма минути, между денонощията няма часове…”

***

Героите на тази книга познават света – те нямат комплекси, но имат идея. Понякога тя е жалка и дребна, понякога обгръща цялата планета и в нейно име героите търсят този, който ще ги поведе към щастието. Авторът не мами в разказите си, защото знае, че щастливият край би звучал като лъжа. Не се опитва и да поучава. Скрити паралели с библейски мотиви вплитат българския контекст в нишките на историята. Надзъртането в отвъдното е съчетано с равното ежедневие.

Без да натрапва извод, все пак авторът го формулира директно по повод на несъстоялото се състезание по безсмъртие в разказа, дал заглавието на книгата: Никой не беше дорасъл за вечността и прошката, която получихме, не беше заради глупостта ни, а за да ни накара да обичаме повече.