“Позволявам и други заглавия, стига да не ме превъзнасят много, понеже съм скромен…”

Из повестта “Аз на Марс” на Николай Мизийски, Държавно издателство – Варна, 1967.

“Около трапа се мотаеха няколко местни спортни величия. Не ми вдъхваха особено доверие с тънките си шии и късите си криви крака, но постиженията им в скока на дължина бяха много добри. Даже ми се стори, че един от тях скочи повече от моите възможности.

– Марсианският рекорд е 600 лулита – каза нашата приятелка. – Десет наши лулита се равняват на 11 ваши сантиметра. Нашето най-добро постижение съответно е 6 метра и 60 сантиметра.

Крум подсвирна тихичко и тъничко. Тази мелодия не ме зарадва никак, защото звучеше подигравателно за мене. Аз шестте метра не бях надхвърлял никога, а ето че марсианският рекордьор имал и 60 сантиметра повече!

– Сашо, опитай се! – рече уж нехайно космонавт №2.

Идеше ми да го тупна веднъж по шкембето, но се въздържах.

– Хайде, моля! – подкани ме и Хлея.

Около нас се събраха всички. Стана ми неудобно. Един млад мъж на 13 години, какъвто съм аз, обича да е център на внимание, но в случая това не беше никак приятно. Дали изведнъж да не ми стане лошо от редкия въздух? Или да се сетя, че ми е изкълчен кракът?

Хлея ме гледаше така, сякаш четеше мислите ми. Остана ми само една слаба надежда.

– Угасва ли ви понякога осветлението? – запитах аз с подчертана небрежност.

– Не – отговори ми една максианска мутра. – Инсталацията е в пълен ред. Не се безпокой за това!

Помислих си:

“Диване си ти! Та аз се безпокоя не за това, а от това!”

Все едно, че са ме вдигнали по граматика, а до края на часа остават още 30 минути.

– Е? – каза Крум.

– Е? – каза Хлея.

– Е? – каза целият стадион. Човек добива крила не само от вдъхновение, но и от ярост. Второто чувство бушуваше в гърдите ми като водопад.

– Добре, гледайте! – отвърнах гордо аз. – Не мислете, че съм малодушен!

Преди няколко месеца бях дал на едно куче да яде крем за обувки. Изглежда, че тази храна не му се стори много вкусна, защото ме нападна с цел да ми скъса гащите. Аз пък побягнах с цел да запазя своето имущество и в увлечението си прескочих един грамаден трап. Моят противник падна в трапа, изквича и се отказа от лошата си постъпка.

Този спомен проблесна в ума ми като ярка комета. Отдалечих се на 30-40 метра, представих си, че зад мене е същото куче и хукнах към трапа. Една… две… три секунди! Пясъкът се приближаваше към мене, оранжевееше се предупредително, защото всичкият пясък на Марс е все оранжев, а началната линия се очерта съвсем ясно. Беше направена от една синя пластмасова летва.

Скок!

Вдигнах краката си напред и нагоре, направих ножица. Когато се забих в пясъка, настана пълна тишина.

“Съжаляват ме” – помислих си аз и изплюх с досада няколко песъчинки.

Но изведнъж около мене прозвучаха викове на страшен запалянковски възторг. Един марсианец премери разстоянието с автоматичен метър, който излетя от ролетката бързо като стрела.

– 900 лулита! – каза той и от смайване така отвори устата си, че му видях хранопровода.

– Девет метра и 90 сантиметра! – викна Крум. – Точно девет метра и 90 сантиметра! Нов световен рекорд!

Всички ме гледаха като някакво рядко животно. А аз ги гледах като зидар от много висок комин. Въпреки вълнението си, веднага схванах какво бях направил  за родната лека атлетика. Между другото създавах сума работа на вестниците, радиото и телевизията, защото такова постижение е извън пределите и на най-големите човешки възможности.

Изпъчих се както трябваше и запитах:

– Има ли между вас правоспособни спортни съдии?

Обадиха се няколко души.

– Добре! – казах аз. – Регистрирайте рекорда и пратете протокола в световната федерация по лека атлетика!

Съдиите се поклониха учтиво.

Запитах допълнително:

– А фоторепортери има ли?

Пак се обадиха няколко души.

Погледнах ги дружелюбно:

– Направете ми 10 000 снимки и ги експедирайте с ваши ракети до всички земни всекидневници плюс нашия окръжен вестник. Там работи една братовчедка на мама и ще се зарадва много от приятната новина.

Крум ме гледаше умолително:

– Сашо, забрави ли ме?

Сетих се веднага и рекох:

– Направете една снимка и на Крум както измерва постижението ми. Той е моят най-голям приятел и също трябва да се прочуе. А в заглавията на дописките пишете: “Александър Александров – най-велик между атлетите!” Или: “Без ракета – близо десет метра!”. Това също звучи правдиво и образно. Позволявам и други заглавия, стига да не ме превъзнасят много, понеже съм скромен.

– Личи си – каза Хлея.

Марсианците извадиха от джобовете на стъклените си анцузи някакви запалки и почнаха да щракат около мене. Нямаше нужда да ми се обяснява, че това са фотоапарати.

– Другарю рекордьор, скочете пак! – замоли ме един от журналистите.

Аз не съм от знатните спортисти, дето се надуват като гумени гъски. Направих му исканото удоволствие. Този път не си представих, че ме гони куче. Постижението ми беше с няколко сантиметра по-слабо, но пък скокът ми беше запечатан на филмова лента за вечни времена.

– Ах, какъв феномен! – викаха всички и ме разглеждаха със страхопочитание.

Обещах да им дам автографи на циклостил, понеже иначе ръката ми щеше да се изметне от подписване.

– Гордея се с тебе! – каза ми Крум. – Надявам се, че като тръгнеш по олимпиадите, ще ми изпращаш илюстровани картички.

– Не желаеш ли да ги купуваш сам? – попитах аз благосклонно.

Приятелят ми не разбра веднага. Той схвана тънката ми мисъл чак когато му я разясних:

– Всеки велик спортист си има и треньор, който го учи на това-онова и получава добра заплата. Аз не се нуждая от учене, защото съм “спец”, но не е лошо за реклама да си имам и треньор. Ще си назнача за такъв другаря Крум Петров Попов.

От радост Крум се разскача по пистата. Това той правеше леко и грациозно като същински цирков артист. Никога не бях и помислял, че тлъстото му тяло е толкова пъргаво.

За да приключа с героичния ден, оставаше да прибера аплодисментите и на Хлея. Както вече казах, тя притежаваше всички качества на една космическа хубавица и похвалите й щяха да ми подействат като десерт.

– Добре скачаш – каза ми тя.

– Само толкова ли?! – попитах нервно аз.

– Не само толкова – усмихна се марсианката. – Като потренираш, може би ще скочиш и повече.

Усетих как в мене се надига възмущението на непризнатия гений:

– А за световния ми рекорд няма ли да кажеш поне едно изречение?

– Няма – отговори Хлея. – Не говоря за несъществуващи неща.

Помислих, че ще кипна, но тя изпревари този ефект:

– Сашо, ти си добро момче и много съжалявам, че изпадна в такава заблуда. Да се скача на Земята и да се скача на Марс са две различни неща. Земята е много по-голяма и затова привличането там е също много по-голямо. Ти вече си учил физика и мога лесно да ти обясня. На Земята 100 литра вода тежат 100 килограма, а тук на Марс само 37. Затова човек тича по-лесно, скача по-лесно и изобщо – прави всички движения по-лесно. Върху някоя още по-малка планета ти би скочил не десет, а 50 метра, но и тогава няма да станеш световен рекордьор. Все пак от нашите скачачи си по-даровит, имаш по-здрави мускули. Затова всички ти се възхищават толкова шумно.

Гледах я като препариран. А Крум изтри потта от лицето си, получена вследствие голямата скръб, и тъжно заяви:

– Отиде ми треньорското звание! Добре поне, че спестихме на земните хора едно излишно вълнение…

От момента на моя триумф бяха изтекли само около пет минути…”

 

Из повестта “Аз на Марс” на Николай Мизийски, Държавно издателство – Варна, 1967.

Още откъси от книгата:

“Знам, че майките на героите винаги се страхуват, но ти направѝ заради мене едно изключение!”

*

Сашо е умно, но твърде самонадеяно 13-годишно момче, първенец на дълъг и висок скок в много юношески състезания, а Крум е най-добрият му приятел, ленив и с огромен апетит, с когото всеки ден прекарват време след училище. Един ден двамата попадат на почти готовия за полет български космически кораб “Искър 1”, предназначен за посещение на планетата Марс. Любопитството им става причина да се вмъкнат тайно в него и без да искат да го подкарат към звездите. Благодарение на подробните инструкции, които в последствие получават от Земята, момчетата успяват да достигнат дестинацията, да проведат редица срещи с емблематични марсиански персонажи и да се запознаят с обичаите и нравите, съхранени въпреки голямата и опустошителна атомна война, на която е била подложена Червената планета.

*

Николай Мизийски (Никола Бърдаров, 1925-1996) е роден в Плевен в семейството на изтъкнатия учител Илия Бърдаров. Завършва право в Софийския университет, работи една година в Плевенския окръжен съд и дълги години като говорител и редактор в радио Плевен. Бил е ръководител на литературен кръжок към читалище в града, член на Съюза българските журналисти и на дружеството на Съюза на българските писатели в Плевен. Има издадени пет книги за деца в средна училищна възраст, една от които (“Жълтото домино”, 1969) е драматизирана, а три са преведени на няколко чужди езика. Носител е на много литературни награди, сред които орден “Кирил и Методий” първа и трета степен. Преди дебютната си повест за деца “Аз на Марс” (1967) той е познат на читателската публика със своите разкази, стихове и фейлетони за деца и възрастни, където умело съчетава премерения хумор с мъдрите истини и оригиналната поука.