Радостина Ангелова и Александър Станков: Да превърнеш лятната ваканция в коледен роман
Новият роман Радостина А. Ангелова дойде изневиделица за мен – да си призная, направо й завиждам за писателската продуктивност и качеството на текста, което демонстрира всеки път. Какво да кажа за изненадата да е в тандем с Александър Станков? Хем никой не очакваше такъв продукт, хем идва толкова логично – какво по-естествено от това майка и син, които пишат хубаво, да пишат заедно? Семейни връзки, първа любов, близост и приятелство, Коледа и много топлина – това е “Утре”. И още 12 рецепти за кафе, които ще усетите с всичките си сетива, и 8 ученически истории, които няма да забравите.
Един роман в две гледни точки, “Утре” е историята на Албена – жена в края на 40-те, която умело балансира кариерата си в бизнеса с кафенета с изместения център на приоритетите в живота на съпруга й след преживян инфаркт, и 16-годишния й син Тома – умно и добре възпитано момче, което тепърва открива любовта и си задава хиляди въпроси. Пресичането на иначе течащите в синхрон и в абсолютно успоредни траектории индивидуални светове е доказателство, че имат да вървят един към друг, за да се срещнат. Насочен и към родителите, и към техните (пораснали) деца, романът впечатлява с деликатността на прозренията, мекотата на емоциите, чистотата на сюжета и уникалния писателски глас на двамата автори.
Радост е една от най-любимите ми съвременни български писателки, не само защото историите, които разказва, са оригинални, силни и докосващи. Има нещо в гласа й. Пише емоционално, но с цветните детайли на художник минималист. Меланхолично, без да се дави в мелодрама. Без да губи нишката на сюжета, докато се потапя в дълбочина. Радост пише леко, сякаш просто следва мисълта си. И мисли като мен и като теб, като всяка жена, прекарваща деня си в динамичен маратон между ангажиментите в работата и семейството, на фона на аудиофайла със самоанализа като жена, съпруга, майка – в обратен ред, според приоритета.
Не бях чела Алекс, преди “Утре”, но съм го срещала и слушала преди. А човек, който се изразява толкова богато, зряло и с такава лекота, трябва и да пише като истински писател – и той пише. Освен това той има и какво да каже. Спомням си как преди официалната премиера на романа ме впечатли, когато каза, че днес болшинството от 16-годишните вече имат история зад себе си, която могат да разкажат. Алекс разказва историята на Тома като че ли е негова история, но и на моята дъщеря и на което и дете на тази възраст. С характерните амбиции и страхове, съмнения и безразсъдство, любов без граници и свобода в мечтите.
“Утре” е роман за общуването между родители и деца. За съмнението в собствените си достойнства и за смелостта поне в мислите да бъдеш сам. За компромисите в брака и дистанцията, която се формира именно заради тях. За порастването на различна възраст и вълнението на всяка. Роман за доверието и любовта. За самочувствието да действаш сам, но и за нуждата да си подкрепян. За пътя ни един към друг – ние към децата си и те към нас. За днес и за утре.
С Радост и Алекс разговаряме за вдъхновението, писането на един роман от двама автори, за доверието и подкрепата по време на творческия процес и редактирането с издател. Както и за школата да пишеш с истински партньор, да го цениш и да поискаш да му подражаваш.
Радостина Ангелова и Александър Станков: Съавторството се гради с безусловно доверие. Съмненията в другия са изключени.
Интервю на Валентина Мизийска
Снимка: Невена Рикова
* * *
Как се пише книга от двама автори? Каква е техниката?
Радост: Вероятно има различни възможности. Ние писахме всяка глава поотделно, следвайки общ план за развитие на действието.
Алекс: Действахме инстинктивно. Разбира се това, че сме майка и син спомогна за гладкия творчески процес. Не смятам, че има техника – просто двама души пишат книга. Нищо сложно.
*
Всъщност форматът с писането на отделни глави в две гледни точки е много удобен за работа при двама автори. Коя все пак е най-трудната част от писането в тандем?
Радост: Може би това, че познаваш своя текст повече, отколкото текста на другия. Когато пишеш сам, знаеш отлично, че ако промениш нещо в десета глава, трябва да пипнеш един детайл в четвърта, за да избегнеш несъответствие. При двама пишещи това изисква още по-голямо внимание от страна и на двамата. А също и на редактора после.
Алекс: Понякога единият от нас има идея какво да се случи, но винаги трябва да има едно наум за стиковането със съавтора. Но все пак нямаше особено трудни моменти. Целият процес на писането беше забавен и спокоен, въпреки че си бяхме поставили сравнително строг краен срок.
*
Как се роди идеята за съвместен проект?
Радост: Дойде от размяна на съобщения помежду ни, в което се получи недоразумение. Когато го изяснихме (офлайн, в разговор), казах на Алекс, че това е чудесна основа, гледна точка за роман. Но при условие, че се пише от двама ни.
Алекс: Точно така беше. След това нещата просто се случиха.
*
Радост, ти кога разбра, че Алекс може да пише и че от този проект със сигурност ще се роди приятна емоция, а не например напрежение между майка и син?
Радост: Разбрах, че има въображение много отдавна. Той ми разказваше истории, аз ги записвах – беше малък и не умееше да чете и пише. Харесвах много съчиненията му в училище. Имаше късмета да попадне на много добра учителка в началното училище (госпожа Атанасова), и после – в основното – да учи български език и литература при госпожа Вера Котева. Госпожа Котева разви усета му за езика, за думите, тя самата е изключителен ерудит и запали съвсем различни искри в душата на Алекс. Но финалът дойде, когато по-зряло, вече като гимназист, започна да пише разкази. Изпрати 3 разказа в 3 конкурса и спечели 3 награди – доста висок коефициент на полезно действие (обажда се инженерът в мен).
Що се отнася до напрежението – аз бях готова и за такова развитие. Едно е да общуваме в рамките на семейните ни отношения, съвсем друго е да работим заедно, при това равноправно. Много държах на това да имаме изчистени взаимоотношения по време на писането – не майка и син, не автор с по-голям опит и начинаещ, а две души, четири очи и два мозъка, които би трябвало да работят по-добре заедно, отколкото отделно. Алекс споделяше това и мисля, че беше щастлив от дадената му “свобода”.
Получи се. Не бих казала “неочаквано добре”, просто се получи и то хем естествено, хем някак вълшебно. А приятната емоция беше неизбежно следствие от общуването ни: и без писане заедно ежедневието ни е пълно с приятни емоции.
*
Трудно ли се пази в тайна такъв проект? И защо е нужно да се пази в тайна?
Радост: Не е трудно, защото никой и не пита. За мен тайната беше важна заради участието на Алекс: нямахме нужното време преди лятната му ваканция, а не бях много сигурна, че ще успеем за краткото ни оставащо време да изведем ръкописа докрай. После пък трябваше да имаме одобрението на издателството, разбира се. Всичко това поражда едно вътрешно напрежение, поне у мен. Има едно поговорка: Не казвай “хоп”, преди да си скочил. Е, много неща трябваше да се случат, за да стигнем до “хоп”. Истината обаче е, че към края на пролетта изпратихме на редактора ни Виктория Иванова част от ръкописа с молба да му хвърли едно око – не исках да инвестирам от времето (разбирайте почивката, ваканцията) на Алекс в нещо, което е мъртвородено. Бяхме много щастливи, когато Вики каза – давайте, че нямам търпение да разбера какво ще се случи нататък.
Алекс: През ваканцията общувам със съученици и приятели основно през чатове по простата причина, че сме “пръснати” по различни точки на България, а и не само. Един от най-често задаваните въпроси е “Какво прави тези дни?” и аз трябваше или да скалъпя някаква лъжа, или да отговоря със скучното “нищо”. По-големият проблем настъпи в началото на учебната година, когато се питахме какво сме правили през ваканцията. Ама аз цялата ваканция писах книга! И като трябваше да го пазя в тайна, се получаваха неловки моменти.
Но си заслужаваше.
*
Знаехте ли какво предстои, когато започвахте? Следвахте ли някакъв план на историята или искахте да видите какво ще се получи от само себе си? Налагаше ли се от време на време анализ на написаното и корекция в хода на събитията?
Радост: Отговорът на всичките въпроси е “да”. Дори когато нямаше време за писане, имаше време за говорене, така че мислехме, разсъждавахме върху историята. Имахме план, но имаше и пробойни в плана, защото всеки пишещ знае как текстът се променя от само себе си. Географът Велев например беше замислен като доста гротескна фигура, но той се “пребори” за много смислено присъствие в романа. Последното “да” – налагаха се промени, налагаше се редактиране на вече написан текст.
Aлекс: Разбира се, че имаше план, но никога не сме приемали за задължително да се движим плътно по него. Би било невъзможно да пишем без идея, без “скеле”, но това не ни е ограничавало. Пускахме фантазиите си на свобода, затова и писането на “Утре” беше такова удоволствие. Корекции не липсваха, но всички бяха козметични – не се е налагало да пренаписваме голям обем текст.
*
Позволявахте ли си критика един към друг? Лесно ли приемахте коментарите на другия? Редактирахте ли се един друг?
Радост: Ние живеем така – у дома проблемите на всеки са част от битието на семейството. Така че сме се научили и да искаме, и да даваме съвети. Всеки редактираше текста на другия, когато го четеше за пръв път: маркираше неясноти, даваше идеи в коментари, пишеше дори “Браво!”. Разбира се, имаше и ситуации, в които и Алекс, и аз сме казвали: “Това не го пипам”. Но това е нормална реакция.
Алекс: Напълно съм съгласен.
*
Как решавахте споровете за сюжет, развитие на герои? Питам, защото например образът на Сава (съпруг/баща) е общ и вероятно е трябвало да съгласувате като какъв точно ще бъде представен. Има и доста второстепенни герои, които присъстват в повествованието на двама ви.
Радост: Решавахме ги с писането – ако новонаписаният текст на някой от двамата предизвикваше несъответствие с нещо, което до момента сме смятали за “вярната линия”, просто обсъждахме. Общите герои са доста и са разказвани през очите и на двамата. Но някак много естествено се получаваше “рисуването” от моя страна и от страна на Алекс – героите ставаха по-пълнокръвни и без да сме се напасвали непременно. Просто внимавахме да няма несъответствия.
Алекс: Важно е да се отбележи, че с майка ми имаме сходно мислене – в противен случай писането на съвместен роман би било практически невъзможно. Затова не сме имали силни противоречия за героите, някак от само себе си героите се раждаха, после ги напасвахме към слюжета (или сюжета към тях) и хоп – текстът изглежда готов.
*
Ами главните герои – описания, черти от характера, занимания? Обсъдихте ли ги предварително, за да може всеки от вас да работи адекватно с “чуждия” образ?
Алекс: Щеше да бъде изключително трудно и доста безинтересно за нас, ако бяхме уточнили и най-малките подробности за героите. Имахме сравнително обща представа за персонажите, но по-нататъшното им развитие далеч не е било внимателно планирано. Доста детайли са се родили спонтанно, което, струва ми се, прави героите реалистични и затова хората се припознават в тях.
Радост: Не сме стигали чак до такива детайли. Наистина писането определяше героите: всеки герой се появяваше за първи път в текст на единия, а другият започваше да се съобразява с този образ и да добавя черти. Аз например не знаех каква ще бъде Албена. След един самолетен полет, в който четох статия за кафе в бордното списание, реших, че ще се занимава с кафета. После реших, че ще притежава кафене. После идеята узря до няколко кафенета. Всичко се случваше само в главата ми. Когато написах главата, в която става ясно коя е Албена, Алекс се изненада, защото образът е далечен от мен самата (свързва ни обаче любовта към кафето), говорихме, после самият той поддържаше нишката умело. Това е.
*
А как писахте сцените, в които “свои” и “чужди” герои разговарят помежду си в чат, по телефона или лице в лице? Имаше ли сръдни за творчески решения?
Радост: Сръдни? Не, боя се, че и двамата пораснахме отдавна. Особено Алекс (намигвам). Писахме ги най-нормално – всеки на своя лаптоп с празен в началото файл. Представяйки си диалога. Нищо специално.
Алекс: Споделям казаното.
*
Добре, стана ясно, че сте си разпределили писането на Коледните истории – сигурно е било предизвикателство, в което и двамата еднакво сте искали да участвате. Ще ми е интересно да разбера и как сте го направили, чоп ли теглихте? И как подсигурихте различен глас на всяка от тях, каква е техниката?
Алекс: По напълно мирен и дипломатичен начин си разделихме коледните истории, дори не сме се скарали. Единодушно решихме, че ще си разделим по четири истории на човек, а след това не е имало драми кой коя история да напише, никой не се заинати “Тази я пиша аз!”. Имаше достатъчно за всички.
Радост: Търсехме различния глас съвсем съзнателно – все пак читателят трябва да възприеме осем разказа от осем ученици, които имат свои човешки истории, начин на изразяване, на мислене. И Алекс, и аз се опитвахме да направим “своите” четири истории различни, рискът беше там. Това беше достатъчно осемте коледни разказа да звучат уникално, защото начинът на писане на двама ни е различен. А иначе имаше отново много мирна работа (съжалявам, ако разочаровам някого, но нито веднъж не се стигна до разпри). Всеки си пишеше историите и когато останаха само две, просто си казахме: аз пиша едната, а ти – другата.
*
Как протичаше творческият ден на всеки?
Алекс: През юли и август създадохме огромна част от романа. Тъй като беше ваканция, пишехме по всяко време на деня и нощта. Не сме имали работно време, нямаше такова нещо като “Сега е твърде късно за писане” или “Не, друг път, сега не е удобно”. Всеки път, в който на някого му се пишеше, пишеше без ограничения.
Радост: Аз пишех, както винаги, къде ли не и кога ли не. Но съществената част от ръкописа беше написана през лятото. Тогава имахме и много време заедно, така че и да не работехме, можехме да говорим, да обсъждаме, а това може да означава 70% свършена работа, преди да има написана и една дума.
*
Колко време ви отне проектът като планиране, писане, редактиране сами, редактиране с издателство?
Радост: Почти година. От декември 2018 до ноември 2019.
*
Какво послание се надявате да е предал всеки от двамата ви главни герои на читателя?
Радост: За мен е важно посланието на родителите към децата, изпратено не само чрез образите на Албена и Сава, но и чрез родителите, които са част от коледните истории. Майките и бащите, заедно и поотделно, се грижат за децата си така, както могат. Понякога се стремят да бъдат по-добри родители, понякога нещо липсва, за да са достатъчно добри. Впрочем, не съм съвсем сигурна какво значи да си достатъчно добър родител. Може би да обичаш безусловно и да правиш най-доброто за детето си, макар това понякога да е свързано с ограничения, със слагане на бариери.
Алекс: Проява на повече разбиране и от родители, и от деца. В противен случай спънките в отношенята са абсолютно неизбежни. Твърде често се създават проблеми, причината за които е дребно недоразумение, което с повече разбиране би могло да бъде избегнато. Надявам се с “Утре” да помогнем на семейства да поправят “грешките” в отношенията си.
*
Как работи един редактор с двама автори? Знаеше ли Виктория Иванова кой от двама ви какво точно е написал?
Радост: Не, не знаеше, макар да е подозирала, разбира се, защото редуването на главите подсказва авторството. И за нея продължава да е тайна коя от осемте коледни истории от кого е писана. А работата е върху текста като текст. От наша страна обаче стана малко по-сложно, защото вече работехме на един компютър и реагирахме на бележките заедно, без значение чий е текстът.
Алекс: Мисля, че по-интересен би бил отговорът на Виктория, защото тя беше тази, която трябваше да се справя с двама автори. Надявам се, че не сме я мъчили много…
*
Много ли беше работата на редактора по романа?
Радост: Не мисля. Дори редактирането стана по-бързо от друг път или поне на мен така ми се стори. Имаше, разбира се, бележки по текста. Например изясняването на мотиви за действие на герой или подаване на повече информация за героя. Но Вики е великолепен редактор и тя проверява всеки детайл… На мен би ми било интересно да вляза в нейната глава, когато редактира текст. Мисля си, че аз никога не бих могла да бъда толкова прецизна. И затова съм благодарна за съвместната ни работа върху вече четвърта книга!
Алекс: За мен това беше първият път, в който работя с редактор. Бях изумен от детайлите, които на нас ни убягваха, а Виктория улавяше с привидна лекота. Не мисля, че редакционният процес с нея беше много дълъг, но все пак работа имаше. Без никакво съмнения книгата стана много по-изчистена и цялостно по-добра след работата с Вики.
*
А наложи ли се да пренаписвате сцени или Коледни истории, да доизграждате герои, да дописвате интрига?
Радост: Всички корекции бяха минимални. В това се състои двустранно добронамерената редакция – и от страна на автора, и на редактора.
Алекс: Ако на редактора не му е ясно, очаква се, че и на читателя няма да бъде. Това означава авторът да промени нещо. Но изобщо не се е стигало да пренаписваме сцени или дописваме интриги.
*
Има ли сцени, описания, изрази, които са отпаднали и още не сте ги прежалили? Коя е тази дума, която Вики е поправила в ръкописа и за която още ви боли? Кого го боли повече? 🙂
Радост: А, това беше шега на предпремиерата на книгата. Алекс има наистина богат речник и беше използвал думата “тегоби”, която аз много харесах. После беше сменена на “проблеми”, за да звучи по-тийн. И е факт, че в речника на героя звучи по-добре. Обаче на мен си ми е мъчно за “тегобите”.
Алекс: Няма нещо, което да не можем да прежалим. Думата “тегоби” ми харесваше, но бързо се съгласих с Вики, че би звучала някак нереалистично, дори изкуствено. Болка няма, в крайна сметка и аз, и майка ми, и Вики имаме една и съща цел. От един отбор сме.
*
Какво е да “видиш края” на дългия път на книгата си от идеята в онзи спонтанен разговор преди една година до рафта в книжарницата? Това “край” ли е всъщност?
Радост: Удоволствие. Радост. Тъга. Много неща едновременно. Всъщност, боя се, че страдам повече за тези почти три месеца на ежедневно, плътно общуване с Алекс, общуване дори тогава, когато работехме мълчаливо. Истината е, че със започването на училището му времето ни заедно е ужасно малко. Поне за мен. И не, не знам дали е краят. В буквалния смисъл има край, нали книгата е факт. Но как ще се развият нещата в бъдеще, ако питаш за следващ ръкопис, не знам.
Алекс: Удовлетворение. Успокоение, че сме достигнали целта си. Носталгия по процеса на писане – да, но съм напълно убеден, че тепърва предстоят множество хубави моменти. Затова и не мисля, че стигането на книгата до рафтовете на книжарниците е краят. Напротив – животът на книгата тепърва започва. А с това и нашият ще стане по-вълнуващ.
*
А я кажете, имахте ли някакви съмнения с този проект? Още ли ги имате?
Радост: Имах, разбира се. Винаги имам. Но първите читателски отзиви са много хубави, така че съм доста по-спокойна.
Алекс: Разбира се, като с всяко ново начинание. А и идеята за писане на роман от майка и син е новаторска, така че рискът да претърпим неуспех беше значителен. Но след първите отзиви все повече вярвам, че стойността на книгата е немалка. Може би след Панаира на книгата ще бъда още по-спокоен.
*
Алекс, ти така ли си представяше нещата след излизането на книгата на пазара?
Алекс: Стараех се да не си изграждам прекалено подробни представи за това какво ще е след като книгата излезе. Не исках да остана разочарован, а и със сигурност щеше да има неща, които да ме изненадат.
*
Тежи ли ти вече някое от “задълженията” ти по популяризирането й?
Алекс: Не, нищо не ми тежи. Свободното ми време покрай училищните задължения е доста малко, но книгата далеч не ми пречи; напротив – дейностите покрай нея искрено ме радват.
*
А какво най-много ти харесва?
Алекс: Нямам си любимо нещо. Всичко – от поддържането на инстаграм профил, през подписването на автографи, до даването на интервюта – ми харесва.
*
Кои са най-добрите писателски черти на другия?
Радост: Алекс се справя чудесно с диалози. Лаконичен е, което лично на мен ми допада в повечето случаи. Има усет за метафори и сравнения вън от клишетата. И пише смешно, което страшно ме радва! При това хуморът му е лек, ефирен, без да използва популярни лафове и вицове.
Алекс: Радост е абсолютна царица на нестандартните текстове, като кафетата в “Утре”, текстовете в курсив във “Виенски апартамент” и много други. Мисля, че именно те радват най-много читателите й. Начинът й на изразяване е отличаващ се, той е като неин воден знак, което много ми харесва. Впечатлява ме.
*
Какво научихте за писането един от друг покрай съвместната си работа?
Алекс: Научих много неща, голяма част от които ще останат между нас двамата. Нейният опит е значително по-голям от моя и за мен беше много, много ценно изживяване да пиша заедно с вече доказал се и утвърдил се автор като нея. Без съмнение днес пиша много по-добре (във всички смисли на “добре”) в сравнение с преди година. Научих се и да бъда по-критичен към себе си и текстовете си.
Радост: Аз бих искала да науча повече за граматиката и пунктуацията от Алекс, защото той е много повече в час с новите правила. А ако изляза от въпроса за писането – научих, че толкова млад човек може да се справя съвсем отговорно с много сериозна задача “за възрастни”. Тук проблемът е в мен, защото – ако се замислим – много известни спортисти, музиканти, танцьори на 16 вече имат не само постижения, но и кариера. Трябва да даваме повече шанс на децата си, трябва. Това е моят голям урок, за който благодаря на сина си.
*
Какво трябва да “гледаме”, когато си търсим и избираме партньор за писане?
Радост: О, това е сложен въпрос. Писането е самотна дейност и според мен се изисква на първо място много добро познаване на “съавторите” и много голямо доверие помежду им. При всяка дейност в тандем не бива да има надскачане, не бива да има изпъкване на Аз-а на единия над другия. В писането пък съвсем – защото в крайна сметка продуктът е един и той трябва да звучи цялостно добре, като акорд.
Алекс: Зависи от това колко често и до каква степен сюжетните линии, писани от двамата съавтори, ще се засичат. Ако допирните точки са незначителни (трудно си представям такъв роман, макар че жанрът time-split е удобен за целта), то близостта и сходното мислене между двамата не е толкова необходима. И все пак, и все пак… Съавторството се гради с безусловно доверие. Съмненията в другия са изключени.
*
Какво следва след “Утре”? Мислите ли върху следващ проект?
Алекс: Още е рано да мислим за това. Има време, никой не бърза.
Радост: Не, не говорим за това. А и не бих отнела още една лятна ваканция на Алекс. Ако се случи, добре. Ако не – няма да се насилваме.
*
Вашият съвет за начинаещите писатели, които четат bgstoryteller?
Радост: Аз съм давала съвети два пъти, затова ще оставя финалните думи на Алекс.
Алекс: Много хора са ми казвали “Мен ме е страх да пиша”. От своя опит мога да кажа със сигурност: нито химикалката, нито листът или компютърът хапят. Писането се случва със спокойствие и увереност. Другото се нарежда все някак.
Вижте още:
Радостина А. Ангелова: Пиша, когато ми се пише, и не пиша, когато не ми се пише.
