“Сякаш не самото действие, без значение дали е било правилно, или не, а неговите последствия придават смисъл на решението…”
Из романа “Майката на дъщеря ѝ” на Даниела Петрова, издателство Сиела.
“КАТЯ
ПРЕДИ
Вече се случваше. Щях да стана донор на яйцеклетки. Бях толкова развълнувана, че дори казах това на майка си. От време на време двете разговаряхме по скайпа. Всъщност тя ми се обаждаше, но аз рядко й отговарях. Какво толкова имаше да си говорим? Тъй като никога не я търсех, когато й се обадих миналата седмица, тя едва не получи инфаркт.
– Катя, добре ли си? Всичко наред ли е?
Беше започнала да се притеснява, преди да успея да й кажа “Здрасти”. Изглеждаше уморена, а под очите й имаше големи тъмни кръгове.
– Добри новини – изрекох, за да престане да се измъчва.
Тя запали цигара и се взря в монитора, сякаш не ме беше виждала с години. Все още използваше стария си лаптоп “Дел”, който държеше на една лавица под телевизора. Целият й живот преминаваше в тази малка тъмна кухня. Прибираше се от работа, включваше телевизора и прекарваше останалата част от вечерта, пушейки и гледайки някое шоу, турски или индийски сапунки и разбира се, новините.
Съседката й от отсрещния апартамент – разведена жена на нейната възраст, чийто син беше ученик в гимназията, – често й гостуваше. Двете изпиваха по чаша ракия с някакво мезе сред облаци от цигарен дим, особено през зимата, когато прозорците бяха затворени.
Както и да е, тя се шашна, след като й казах за донорството на яйцеклетки. Макар че беше чувала за него по телевизията, не знаеше точно какво представлява. След като й обясних в какво се състои процедурата, разбра за какво става въпрос.
– Добре, след като не е опасно – изрече – и ще продължаваш да отделяш яйцеклетки, за да можеш в бъдеще да имаш бебе.
Не й казах, че не възнамерявам да имам бебе. Засега този шок й беше достатъчен. Казах й обаче, че го правя заради Алекс. Никога не бяхме разговаряли за Алекс през всичките тези години. Не бяхме изрекли нито една дума, свързана с него. Тя ходеше редовно на гробищата – на Задушница, на годишнината от смъртта му и по най-различни други поводи, – но никога не говореше за него, а само за гроба му (плочата трябва да бъде почистена и плевелите трябва да бъдат оскубани). Ето защо не ми беше лесно да говоря за това. Само при споменаването на името му, тя се разплака. Не казах нищо за инцидента, а само изрекох:
– Правя го в памет на Алекс. Нещо като възмездие.
Майка ми запали втора цигара и започна да върти в пръстите си запалката, опитвайки се да скрие сълзите си.
– Не знам как очаквах да ми отговори – казах на Джош. – Не се нуждаех от одобрение, нито от похвала. Просто исках майка ми да знае какво възнамерявам да направя.
Джош кимна по характерния си начин, клатейки глава напред и назад, и си записа нещо в бележника.
– Както и да е, страшно съм развълнувана. Вече съм регистрирана официално в агенцията като донор. Ще се сбъркаш, ако видиш профила ми. Изглеждам Супер съм. Тайлър ме накара да напиша във формуляра, че съм завършила следването си, за да не се притесни партньорката му. – Усмихнах се. – Трябва да престана да го наричам Тайлър. Записах се в един от курсовете му, който започва утре, и от сега нататък той ще бъде професор Джоунс.
Джош изправи гръб.
– Ще посещаваш лекции по философия?
– Защо не? Деймиън ми зададе същия въпрос. Не съм му казала, разбира се, че ще ставам донор. Нима е толкова странно, че искам да науча нещо за Сократ, Платон и Аристотел? Хората непрекъснато ги цитират. Великите древногръцки философи.
Джош примигна.
– Не смяташ ли, че ще се чувстваш неудобно от факта, че Тайлър Джоунс е твой преподавател?
– Защо трябва да се чувствам неудобно? Ще бъде страхотно. Ще имам възможност да го опозная по-добре.
Бях разгледала профила на Тайлър в уебсайта на Философския факултет: “Професор Джоунс работи в областта на логиката, философията на съзнанието и епистемологията… Изследователските му интереси са насочени също така към модалната логика, топологичната и пробалистичната семантика и теориите за случайностите, съвпадението и късмета”. Не разбирах повечето от тези термини, но ми беше любопитно да узная какво представляват теориите за случайностите и късмета. Защото например ако бях заминала за България през зимната ваканция, нямаше да видя обявата.
Винаги съм била заинтригувана от факта, че животът ни често зависи от незначителни и банални решения. Например от решението да отидеш да екскурзия с колата си или в моя случай да поплуваш. Сякаш не самото действие, без значение дали е било правилно, или не, а неговите последствия придават смисъл на решението. Всеки човек е разговарял по телефона, докато шофира, нали? Дори не сме в състояние да си спомним колко пъти сме го правили, защото по същество в действието няма нищо нередно. За разлика от кражбата или изневярата. Няма нищо нередно до момента, в който някое дете притича през улицата и ти не го видиш, защото за част от секундата си отместил поглед от нея, за да извадиш телефона си.
– И той няма да има нищо против да бъдеш негова студентка? – попита Джош и ме изтръгна от мислите ми.
Свих рамене.
– Разбира се, че не. Така или иначе вече се познаваме. Партньорката му е тази, която не желае да разкрива самоличността си. Тайлър е окей с това.
– Професор Джоунс – изрече Джош.
– Уф, да. Професор Джоунс.
Името сякаш се разтопи на езика ми, сладко на вкус и меко като парченце шоколад. “Професор Тайлър Джоунс”.”
Из романа “Майката на дъщеря ѝ” на Даниела Петрова, издателство Сиела. Превод от английски – Стоянка Сербезова-Леви. Редакция и корекция – Даниела Петрова, Русанка Одринска.
Още откъси от романа:
“Това не беше редно. Не трябваше да познавам донора си. Не трябваше да разговарям с нея…”
Приятелство, трагедия и дълго пазени тайни преплитат неразривно съдбите на две жени в дебютния роман на Даниела Петрова. Докъде може да стигне майчината любов? И къде започва тя?
Лана води съвсем нормален, спокоен живот. До момента, в който дългогодишният ѝ приятел внезапно и необяснимо я напуска – точно преди поредната медицинска процедура за забременяване, с която младата двойка се бори с безплодието от години. Подреденият живот на Лана е изкаран извън релси. Решена да вземе съдбата си в ръце, тя все пак преминава през процедурата. И също толкова изненадващо процедурата се оказва успешна.
Нещата не спират дотам. Тогава – когато най-малко го е очаквала – Лана се сблъсква на улицата не с кого да е, а с младата жена – донор на яйцеклетка, благодарение на която бебето в корема ѝ расте. Въпреки всичките си инстинкти и притеснения, Лана не може да устои на чара на младата Катя и това е началото на едно неочаквано приятелство.
Катя е свободен дух, студентка, дошла от България да следва в Америка. Макар и пълна противоположност на прагматичната Лана, момичето бързо се превръща в част от живота ѝ. Катя не би могла да знае, че Лана носи нейното бебе в корема си – донорството е винаги анонимно в крайна сметка. И Лана няма намерение да ѝ каже. Все още. Въпреки това близостта между двете жени процъфтява.
Но изведнъж – точно толкова внезапно, колкото се е появила – Катя изчезва. И Лана може би е последният човек, който я е видял. Лана се заравя в миналото на Катя, решена да разбере какво се е случило с жената, на която дължи толкова много. Но коя всъщност е Катя? Каква е силата, придърпала я в живота на Лана? Кой е виновен за изчезването ѝ?
И дали младото момиче наистина не е знаело, че говори с майката на дъщеря си?
